l:href='#note_1-17' type='note'>17, нито, въпреки моментната ми надежда, през „Сен Жермен де Пре“. За сметка на това, придвижвайки се по него на север, с изненада установих че меридианът пресича точно Мазаринската библиотека. Та нали Люсиен Совал ми беше разкрил, че настоятелното позоваване на Дан Браун на парижкия меридиан действително насочва към Граала? И наистина книгата на Вазари векове наред беше останала скрита на линията на същия меридиан! Изведнъж се сетих, че мислите са ме отвели надалече; бързо върнах картата и се сбогувах с двете датчанки. За всеки случай минах през „Сен Сюлпис“. Отбивайки се по улица „Кан“, минах покрай кафенето „Ла Мери“, което винаги е било за мен едно от най- приятните в Париж, с изглед в три четвърти план към фасадата на „Сен Сюлпис“. Влязох в църквата и хвърлих бърз поглед върху медната линия и пирамидата, но реших, че това няма да ме доведе доникъде, и се върнах в „Сен Жермен де Пре“.
Влязох наново в „Сен Жермен“, седнах на една неудобна пейка и се отдадох за сетен път на размишление относно смисъла на загадката. Нищо не излизаше. Четвъртият ред не предизвикваше никакъв проблясък в мозъка ми, но третият „В много стария храм хищникът лежи“ най-вероятно насочваше към обект в църквата, в която се намирах. И ако „хищник“ не ми напомняше за нищо, то глаголът „лежи“ можеше да означава само гроб, надгробна плоча или статуя в легнало положение. Гробовете на Меровингите са скрити от погледа на посетителите от преди повече от два века, а четиристишието на кардинала не може да е по- старо, следователно то насочва към нещо, което още може да се види в църквата. Предприех за трети път системно проучване на сградата. При толкова внимателен оглед скоро щях да съм подготвен за туристически екскурзовод на църквата „Сен Жермен де Пре“. Изследването на гробовете, скулптурите, надгробните плочи и надписите, разположени около цялата стена на църквата, отначало не разкри никаква връзка със съдържанието на четиристишието. Заинтригуван от откритието, че Рене Декарт, философ на разума, почива в параклиса „Сен Бенуа“, прекарах известно време в дешифриране на надгробната му плоча, като мобилизирах знанията си по латински. В този момент вниманието ми бе привлечено от съседен надгробен надпис в същия параклис вдясно от олтара. Тънката плоча от черен мрамор носеше гравиран надпис, на места с изтрита позлата.
Това беше надгробната плоча на Дом Бернард дьо Монфокон18, ерудиран бенедиктинец от XVIII в., чието име отнякъде ми беше познато. Но не мъглявите спомени от курса по история на изкуството ме бяха насочили към надгробния надпис, а името на почетения мъртвец — Бернар дьо Монфокон. Бернар Монфокон или, с други думи, Бернар от планината на соколите — ето хищника, който търсех!
Извадих бележника си, коленичих на пода на параклиса и трескаво преписах надписа. Понесох ценното откритие към дома.
Отворих Голямата енциклопедия на статията за Монфокон, надявайки се да открия някаква информация. Бенедиктински монах, специалист по Източната църква, той свободно говорел гръцки и предприел за три години проучвателно пътуване в Италия, където му осигурили достъп до най-строго охраняваните отдели на основните библиотеки. Вероятно многократно е изкачвал стъпалата на стълбището на Микеланджело, което води до Лаврентинската библиотека. Странно беше да се отбележи, че всички линии непрекъснато се преплитаха и пресичаха. Сетих се също откъде ми е познато името му; бях го срещал при изследванията си по време на авантюрата „Сен Дьони“ два месеца по-рано. И наистина Монфокон е публикувал петтомен труд за древните паметници на Франция, от които голям брой междувременно са
