Тъй като може би нашите читатели нямат щастието да познават това осмо чудо на света, квартала Птит Франс в Страсбург, несъмнено се налага да обясним, и то с помощта на план, изявлението на благородния кръчмар.
Центърът на Страсбург представлява овален остров, ограден на юг от Ил и на север от канала Фо Рампар2. Градът е особено привлекателен с това, че съчетава удобствата на голямото селище — широки улици, гъмжащия от народ площад Клебер — с една старовремска провинциална романтичност, която се излъчва от неговите водни площи, мостове, плачещи върби и най- вече от несравнимата Малка Франция, наричана още Малка Венеция. Разположен югозападно от островния център, щедро напояван от ръкавите на Ил, богат на вода и зеленина, осеян със стари селски къщи в елзаски стил, с дървени мостове и калдъръмени улички, този квартал е несъмнено едно от най-красивите неща на света и свидетелствува за умението да се живее, което бетонът и желязото са на път да унищожат, уви, безвъзвратно. Когато Бодлер написал прочутите стихове: „Тук всичко е ред и красота, разкош, спокойствие и сладострастие“, той сигурно не е знаел до каква степен Птит Франс отговаря на този идеализиран образ. Фактът, че в този рай е могла да настъпи една жестока смърт, е точно толкова неуместен, колкото и присъствието на Змията в райската градина.
Названията на улиците говорят за древните занаяти и възстановяват пред нас едно наполовина реално, наполовина митично търговско средновековие: улица Бен-о-Плант, улица Дантел, улица Моне3. В сърцето на това бижу се издигат две сгради, за които ще имаме повод да говорим отново: Вебершубе — прочутата Механа на тъкачите край моста Сен Мартен, и къщата на Грюн. Тази стара елзаска къща, изцяло подновена и модернизирана, приютява от много поколения семейството на майсторите на художествени подвързии Грюн, стопроцентова страсбургска фамилия, чийто сегашен глава носеше гръмкото име Вотан. Въпросният благороден дом, разположен край Ил, заема един ъгъл на улица Дантел и излиза на площад Бениямин-Цикс, което ще рече, че има идеално разположение.
Именно от площад Бениямин-Цикс започва мостче, чиито подпори рязко завиват навътре в реката, след това кривват отново, за да се проточат успоредно на фасадите над реката, на края за трети път сменят посоката си, за да стигнат брега и да се превърнат в приказна крайбрежна сенчеста алея. Пешеходците, които използват това мостче, се оказват на няколко метра от стръмно слизащите в реката фасади, а също и от задънената уличка Дантел. Приблизително в подножието на тази уличка достопочтената госпожа Дикбаух беше забелязала тайнствения труп.
На инспектора му оставаше да зададе един последен въпрос, може би най-важния, който той беше пазил, както се казва, за десерт.
— А сега, драги ми приятели, слушайте внимателно. Ако някой смята, че е разпознал трупа или има поне смътна идея относно неговата самоличност, нека да каже веднага. Няма да го сметна за официална декларация, а като указание, което може да ме насочи към следа.
Свидетелите се спогледаха. В продължение на няколко мига никой не посмя да вземе думата. Накрая с колеблив глас, с поглед, вперен в другите, сякаш търсеше тяхното одобрение, Вецел заяви:
— Е добре, бога ми… стори ми се… Забележете, не ви гарантирам нищо…
— Но, разбира се, разбира се, драги ми Вецел. Казах ви, това е приятелско указание, а не свидетелствуване.
— При това положение, господин главен инспектор, ще ви кажа, че вече близо час ме мъчи една мисъл. В нашия квартал няма чак толкова много жени с червени дълги коси, а и тази бяла блуза, пристегната в кръста, тази дълга черна пола ми напомнят нещо.
— И на мен! — промърмори почтеният господин Гребер.
— Също и на мен — обади се госпожа Дикбаух.
Мнозина други поклатиха глава и шепнешком едно име се понесе сред присъствуващите.
— Диана Паские — най-после изрече на висок глас Вецел.
— Диана Паские? — учуди се инспекторът. — Искате да кажете…
— Точно така, годеницата на Дьони Грюн.
3
Всички тези събития се бяха проточили във времето и вече наближаваше шест часът сутринта, когато главният инспектор Люсиен Дюлак позвъни на вратата в къщата на Грюн.
Нека читателят ни извини, но несъмнено тук му е мястото да кажем какво точно представлява тази къща и да я опишем. Вотан Грюн, спомнете си, беше майстор на художествени подвързии. Което ще рече, че той изработваше също позлати и беше, разбира се, голям любител на книги. Така че целият приземен етаж беше зает от голям магазин със селски, но солиден вид, където Вотан Грюн излагаше и продаваше редки и стари книги, които той сам откриваше в Страсбург, в околностите му, в близката Западна Германия, нерядко и по време на честите си пътувания до Париж, които за него бяха случай за безкрайни разходки между сергиите на букинистите. Понякога книгите бяха с оригиналната си подвързия, която Вотан се задоволяваше само да реставрира. Друг път подвързиите бяха изцяло негово дело. Но и в единия, и в другия случай тези предмети с действителна красота, сътворена от безспорния талант на своя автор, намираха най-горещ прием сред страсбургското общество. Резултатът от това беше двоен: от една страна, семейството на Грюн успяваше да води най-приличен живот, да поддържа добро обществено положение и сравнително просторна къща. От друга — тъй като професионалната дейност на Вотан имаше корени едновременно в пластичните изкуства и в литературата, и притежаваше допирни точки с другите форми на художествен изказ, шефът на фамилията Грюн оглавяваше един истински художествен кръжец, който обединяваше каймака на страсбургската образована буржоазия и се събираше всеки четвъртък към осем и половина вечерта в приземния етаж на къщата — в магазина и обширното ателие към него. Магазинът излизаше на улица Дантел, а прозорците на ателието гледаха към Ил. На фасадата, обърната към площада, се намираше частният вход на къщата. От неговото антре също можеше да се влезе през друга врата в магазина, а стълбището отвеждаше към етажите. Те бяха два. На първия се намираше просторният и удобен апартамент, който Вотан заемаше заедно с младата си съпруга Едвиж. На втория — един по-малък апартамент и гарсониера. Апартаментът беше на Дьони Грюн, сина на Вотан, който живееше там заедно с приятелката си Диана Паские. Що се отнася до гарсониерата, тя беше дадена под наем на един приятен пенсионер от полицията на име Ноел Лоазо. Над всичко това се простираше обширен старовремски таван под покрив в най-чист елзаски стил. Не се виждаше никакво стълбище към този таван — старата изгнила стълба беше изчезнала отдавна, но до площадката на втория етаж една ръчка задвижваше капак и скритата зад него подвижна стълба, по която Дьони и сестра му Терез, когато бяха деца, проникваха в омагьосания свят, превръщан от въображението им в безкраен терен за нови и нови приключения.
Терез Грюн беше голямата дъщеря на Вотан — 23-годишна по времето, когато започва тази история. Живееше в Париж, но често се връщаше за кратки престои у баща си и мащехата си, която беше малко по- голяма от нея и с която се разбираше относително добре. В периода, който ни интересува, тя също беше в Страсбург от петнадесетина дни и заемаше бившата си девическа стая в апартамента на баща си.
Позвъняването на инспектора разтърси въздуха, но сякаш не предизвика никаква реакция в къщата. Наложи му се да повтори, да изчака, след това да потрети и чак накрая вратата се отвори, откривайки внушителния силует на самия Вотан Грюн.
Естествено, когато бащата и майката Грюн, вече покойници, кръстили сина си Вотан, те, каквито били крехки физически, не можели да предполагат, че когато порасне, тяхната издънка ще наследи колосалната снага на онзи прадядо, спомена за когото всеки от семейството пазеше дълбоко в сърцето си и чийто портрет висеше на тавана. Поне веднъж случайността беше подредила нещата добре: името Вотан, което би направило смешно някое хилаво или обикновено създание, прилягаше като по мярка на този великан, на тази природна сила, на тоя висок, широк, як човек, със смазваща мъжественост въпреки пълнотата си, с гъсти черни коси, къса брадичка, шия на бик и рамене на борец.
След като го видеше, човек преставаше да се учудва на многобройните му успехи сред жените и на неотдавнашната му повторна женитба на петдесет години за девойка от Колмар, която беше само на двадесет и пет.
— Виж ти! — възкликна господарят на къщата Грюн при вида на инспектора. — Моят приятел Дюлак!
