дължа до голяма степен на деди и прадеди? Светите за индивида дела са и дела на рода му. А защо досега не бях занимавал ума си с подобни мисли?! Какво ме беше обсебило, че забравих корена си? Всеки спомен за един род дава богата информация. Делях хората на класи, на раси, на националности, на добри и лоши. Стигнах до обобщение като това, че в един човек живеят и доброто, и злото. Досега за род не съм мислил вглъбено и поради официалното ни образование, което близо половин век делеше обществото най-вече на класи и комай на нищо друго. Нямах съставено в къщи „дърво на рода“. Не помнех имената на прадядовците си по майчина линия. Поради зла участ те бяха починали, преди да съм се родил. Но колко са децата, които знаеха името на прадядо си, ако той не е вече между живите? Тъмна история: малко от нас се гордееха с родовото си начало. Без усилие не можем да си представим родовото устройство на обществото. Българи ли са били онези, които са затривали родовата памет? Нима говори нещо представянето: „Аз съм едикой си. Син съм на работническа класа…“ Докато на хиляди километри от дома ти познават имената на твоите деди и прадеди, с които са работили в миналото. Затриеш ли родовата памет, унищожаваш и националната. Наблюдения имах върху известния в Япония род Токугава. Той произхожда от стария императорски род Минамото. Названието Токугава е взето от името на селцето Токугава.
Военното управление — шогунатът (бакуфу) — възстановило напълно значението на рода. Всъщност родовото начало във военната област и в държавното устройство на Япония никога не е било отменяно. (Системата на шогуната се е запазила близо седем века — от 1192 до 1868 година.) Защо? И затова, че шогунатът е уважавал принципа на родовото единство. Моят приятел от остров Хоккайдо доктор Исаму Ямага пишеше името на рода си с големи букви върху пликовете на писмата до мен в България.
„Този твой род Сейкови от японската фирма за часовници «Сейко» ли произлиза?“ — пита Любопитния и чука с пръст по часовника си.
„Едва ли“ — отговарям аз.
Любопитния изненадващо пита:
„Твоят дядо какъв е бил?“
„Разбойник! Истински разбойник! — чинно отговарям аз. — Навремето в рода ни е имало големи хора.“
Според изследователи на родовете Сейкови е род на артисти, журналисти, писатели… учители. Патриархът на българската литература Иван Вазов е посветил стихотворение на Съйков — негов учител от първоначалното училище — по повод на един драматичен случай. Вазов наричал Спас Съйков — Павел, а в Сопот му викали даскал Патю. Той е първият учител на Вазов по стихотворството. Това са го чули „от Вазова“. Именно този Съйков „му е вързал пръста“ за стихотворството. Имали сме и разбойник — дядо ми. Шемет. Обирал и бедни, и богати. Когато бил млад и за женене, влязъл на бял кон по стълбището на кметството в Павликени, насочил пистолет срещу гърдите на кмета и му рекъл: „Ще ми дадеш ли дъщеря си за жена?“ Кметът се покашлял, погледнал го и отвърнал: „Ами че ти, с тоя кон и с тоя пищов… как няма да ти я дам?!“ Било през зимата и двамата младоженци на кон преминали река Дунав. В Румъния, под благородното влияние на баба, дядо ми леко се облагородил и върнал ограбеното… от бедните (значи не бил съвсем „шеметен“!) — повечето му останало. Моят дядо почина внезапно на стогодишна възраст. Баба ми поживя някоя и друга година повече. Прабаба ми живя сто и седемнадесет години. (Аз казвах „сто и седем“ — да не ме обвиняват в измислица.) Баба не позволяваше обръщението „баба“, а настояваше да й викам „майча“, както казват в Павликени на бабите. Тя всъщност е от Велико Търново. В семейството били много деца и нейна леля от Варна я взела при себе си да я отгледа, докато майча й шътала. Тогава жените в България са носели дълги и широки поли. И майча пътувала във влака от Велико Търново до Варна… под полата на леля си, за да не плаща билет. Тя беше родила осемнадесет синове, три-четири пъти е имала близнаци. Баща ми е бил последната рожба. Аз съм едно дете на родителите си — факт, който може да накара нацията ни да занемее. Тази тенденция се среща и в други български родове. Ако върви все така, след триста години… Камбаната бие тревожно! Дядо ми Личо е от Бяла Черква. Ходел е с ботуши, с колосана яка, засмян… Обичал да яде на кокошката трътката.
Като се разрових, открих и свинар. Той се казваше Сейко Сейков и работеше в машиноремонтен завод в Пловдив. Там отглеждаше свине за храна на работниците в стола.
Наистина! Артисти, журналисти, писатели… Но и разбойник и свинар?!
В стария нравствен закон Бушидо е вписано, че обредът сеппуко (харакири) очиства от позора, ако деянието е било позорно, само рода, но не и дееца лично(?!). Схващате ли добре смисъла на този текст? Японецът се самоубива, за да очисти името на рода… Хубаво е, че организираме по селата сборове, за да се видим и да похапнем. Но не е ли настъпило време проблемът за родовете здраво да залегне в нашето законодателство, за да го имат предвид и съдиите. Аз съм за това — синът на цигуларя да свири на цигулка. Правят обаче от обществото собствен двор. Крадат от общото, от „майката“ крадат. Предизвикват беззаконие, за да печелят. Бащата на крадеца може да е признат и за светец, но ние сме чувствителни хора. И с когото и да се сроди, на когото и да кумува (може да е кум и на министъра на правосъдието), трябва да знае, че си казваме: „Този е от онези!“ Крадецът от рода е петно за целия род.
Нравственият кодекс Бушидо — кодексът на самураите — станал и закон за японците. Личният самосъд се превърнал в основно задължение за всеки самурай, за всеки японец. Сеппуко (харакири) е бил задължителен обряд за всеки, който е извършил деяние, противно на този нравствен закон. Харакири не е бягство от дълга. То не е отклонение от по-тежко наказание или от някаква отговорност. Не е признак на страх пред трудностите на живота. Не е проява на малодушие, а напълно съзнателен самосъд на сгрешилия или дори на оказалия се в противоречие спрямо Бушидо честен японец. Той е признак на лично достойнство и самоуважение, на храброст. Поради това харакири не е обикновено самоубийство, а истински мъчителен обред, допустим само след изпълнен дълг. Повтарям, за да се запомни. И все пак сеппуко „очиства от позора на престъплението, ако деянието е било позорно, рода, но не и дееца лично“. Учудващи са законите на психологията, когато става въпрос за нравственост. Представям си бъдещия човек да поставя в поведението си нравствеността по-високо от психологията. Законите на психологията могат да обяснят постъпката, но и да я оправдаят.
Гледам в океана. Потънал съм в мислите си. Спомням си за японския обичай Мисоги, който очиства греховете чрез измиване със студена вода. И си казвам: „Защо ще трябва да се мушкаме непременно в корема! Има и други средства за пречистване!“ Сещам се за умиването на ханове в миналото по нашите места, за поръсването на войските със светена вода. Така май е по-добре. По-безболезнено е. Имам идея за усъвършенстване на поведението ни. Ако откраднем нещо, ако се окаже, че незаслужено сме заели някакъв пост, ако ни хванат, че сме се присмели, че сме завидели или пък сме компрометирали някого, няма да се самоубиваме, както масово са правели японците, защото ще се самоизтребим. Няма да си подаваме оставката — това е много жестоко. Ще колим прасе или кокошка. Сеппуко е мъчителен ритуал, пише се с два йероглифа и означава „да си срежеш корема“ по правилата.
Родовете са здрава структура за обществото, ако те самите са здрави. Когато решим да се сродяваме с мома, нека да поразпитаме за момата и за нейния род. Няколко години поред най-красивата жена в света беше японка. В Токио, на Гиндза, видях „Мис свят“ на снимка, в красиви бикини. Очите й бяха вързани с елегантна черна панделка. Прецизното жури се беше изплашило, че ослепителната красавица може да го хипнотизира и екове с погледа си.
Погледнато от Космоса, съществува единединствен род — човешкият. Няма японска психика, има човешка психика. Многобройните ми срещи, разговори и съвместно извършени дела с японци бяха гаранция за точността на тази мисъл. Ние с японеца сме от един род — човешкия, и аз, като осъзнах това, бях готов да твърдя, че познавам японеца като психика, доколкото познавам себе си. Толкова естествено е японец да реагира човешки.
Различни изследователи на Япония я рисуват като „загадъчна“ страна. Любопитния в Млечния бар каза: „И японецът носи гащи, и аз нося гащи!“ Но трябваше да признае, че въпросът не е до гащите. Корените на японското чудо се намираха повече в националната памет и в националната съдба, където беше определена солидна роля на родовете. „Загадъчна страна“?!… Наистина тук-там в нея има по нещо странно от наша гледна точка, но то е повече възвишено.
Епохата Токугава или Едо е епоха на Шогуната. Самураят е живеел със семейството си и с подчинените. Наемал е селяни и скитници, които са обработвали земята — отглеждали са ориз. Това му е носело доходи и той се е превръщал във феодал. Жилището му представлявало укрепление с ров — било е крепост. В нея — военна сила. Самураят е бранел своето владение и го е разширявал с битки. Основната икономическа
