откъм страната на хонорите. „Учени“?! Днес никой не говори за хонори. Историкът беше пропуснал същественото: при племена не може да се говори за „държавнически“ дух. Нямало е държава, за да има такъв дух. Държавническият дух е въпрос на възпитание, не на произход.
Нехаех. Моят ъгъл на виждане ми даваше не по-малка възможност да се добера до истината. Казвах си: „Пък може и така да е! Възможно е японците да са произлезли от хонорите. Логично е детето да прилича на съседа.“
Бях готов да приема всички хипотези, легенди и догадки за създаването на японската държава поради липса на желание да ги оспорвам. На Земята потоп ли чакаха?! Престанахме да говорим за бъдещето. Заглъхна желанието ни да мечтаем и да фантазираме. Чудех се как Жул Верн още се продава! Вместо това — заровихме се дълбоко в историята. На няколко пъти у нас трябваше да свидетелствам за личности, които на всяка цена желаеха да влязат в нея със закъснение и по попечителство. А бях свидетел и на опити насила да се изхвърлят мъже и жени, които вече се бяха настанили там.
Добре! — мислех си. — Япония, че е създадена, създадена е. Вижда се и с просто око. И добре е направена тази държава. По-лесно е обаче да създадеш, отколкото да задържиш. Кое е укрепило екзотичната страна, за да оцелее? Отношението към търговците, разбира се! Японецът ги е гледал под вежди. В страната е имало ясно разграничени съсловия: самураи, селяни, занаятчии и търговци. Самураите и семействата им са били около два милиона (с прислугата около три милиона).
По-ниско от търговците били гробарите, кожарите, месарите, артистите и просяците! Женитбите между съсловията не са били разрешени. Когато тази държава е стояла на фатален кръстопът в своето развитие и се е питала да бъде или да не бъде, тя е отбелязвала отношението си към посредниците. И се е спасявала.
Търговците не трябва да умират от естествена смърт! Много са им съблазните! Лошо е да си беден. Да бъдеш богат — това не е всичко. Обществото на бъдещето, ако иска да е добро или поне да се доближи до доброто, би трябвало да остави търговците да си живеят като хора и да ги замени с роботи.
У нас съществуваше забележителен начин на връщане на ресто. Продавачът не бърза. Даваш десет лева за стока, която струва един лев и петдесет стотинки. И той започва да връща… на паузи. На проклети нарочни паузи! Казва: „Струва лев и петдесет!“ И ти прибира десетте лева. Пауза. Ти стоиш пред него и чакаш… Тогава той прибавя десет стотинки и казва: „Лев и шестдесет!“ После — „лев и седемдесет, и осемдесет, и деветдесет. Два лева!“ И отново пауза, сякаш това е краят. В такъв момент често съм си отивал. Понякога съм оставал в суетнята си. Тогава съм чувал гласа на продавача: „Три лева, четири лева, пет лева!“ И отново край. Вече за кой ли път?! Продавачът прави своите дежурни паузи, върви към истината. Ти стърчиш. И чакаш! Тогава той — търговецът на дребно — ти хвърля пет лева и се провиква: „И пет — десет!“
Ти продължаваш да стоиш. Има и такива моменти. Вяра нямаш. Продавачът се пули и раздразнен крещи: „Какво още чакаш, бе? Всичко ти дадох!“
По този начин търговците у нас бяха измъкнали от мен цяло състояние.
Срещал съм и добри търговци на дребно, които работят честно като роботи. И с това доказват правилността на идеята за цялостна роботизация на търговията. Макар че и с машините, щом имитират търговци, трябва да се внимава.
В Страната на изгряващото слънце фантастични предполагаеми същества ми внушаваха идеи с фантастичен характер. Външният им образ: приличаха на човеци, преметнали лък върху рамото си, затъкнат със свирещи стрели — хикиме. Прикачваха на стрелата нещо, което свисти. И с риск да ме оспори науката, казах си: „Япония е имала точен поглед върху търговците, месарите, гробарите… като не ги е смятала за стока. Но дали и заради това не е укрепнала тази държава?“
Търговска улица в Отару. Сутрин. Магазините отварят в 9,00 часа. Дотогава изглежда пусто, тук-там има живот, колкото да не останеш с впечатление, че всичко е замряло. Точно в 9,00 часа по часовник, когато стрелката за секундите удря най-горе — кепенците, рулетките, навесите на магазините, всичко се разтваря като огромен чадър. Сякаш избухва празник. Улицата грее. Как да го обясня? Ами… ако в девет часа без три секунди извърнете поглед от запустялата търговска улица на Отару и погледнете към морето, след три секунди чувате гръм — като се обърнете и отново погледнете назад, уверявам ви, няма да можете да я познаете. Онова вече е друга улица.
Точността при отварянето на всички магазини едновременно е въпрос на престиж. Така в Отару видях улица, която за секунда променяше вида си.
МЕЙДЖИ ДЖИНГУ
Властите на една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти или да ги контролира.
Срещу Нова година в Токио посетих няколко познати приятели, няколко непознати заведения. Прибрах се, но приближаването на празника ме правеше неспокоен. Почувствах възбуждащо желание да се движа, може би защото много народ беше излязъл да направи последните покупки, да уважи някого или нещо с традиционно новогодишно посещение. И отново попаднах на улицата.
Бях чувал вече за храма Мейджи джингу. Какви красиви имена имат тези японци! Мейджи джингу! Акихабара (Равнината на есенните листа) — най-големият в Япония квартал, пазар на електроника и битова техника. Кичи джьоджи — една красива част на града — защото квартали в нашия смисъл на думата в японската столица не съществуват. При нас често ходим да пазаруваме в центъра. В Токио навсякъде е център! Всъщност кварталното деление там е силно, но всеки квартал е отделен организъм с миницентър и всичко необходимо в него.
Вървях към храма.
Срещу Нова година Токио беше украсен с чудно красиви, направени от изкуствена материя сакура — клончета от цъфнала вишня. Редовната украса правеше улиците да изглеждат празнични. А в празнични дни украсата е двойна и тройна. Пътят към храма представляваше незабравимо зрелище. Търговията беше изскочила на улицата с устроени павилиони, щандове… Продаваха се цветове, форми и всичко, което може да се консумира: меса, печени на скара, нещо като кренвирши… Тестените произведения имаха форма на цветя, на птици, на риби, на сърца, на какви ли не причудливи чудатости, които трудно се покриват с нашите представи за печени тестени изделия. Имаше вкусотии от „живо“ (прясно) тесто. То трябваше да се яде веднага, както сурова риба: беше захаросано и оцветено. Приличаше на приготвена за кюфтета сурова кайма, от която като дете скришом съм късал. Криел съм се да не ме видят, бягал съм да не ме хванат. Стоките на пазара бяха добре изпипани! По лицата на търговците на дребно не зърнах сянка от високомерие. Нямаше да забележа това, ако в България сред сериозни бизнесмени не срещнах и нагли парвенюта, екземпляри, сякаш изтървани от зоологическа градина.
Движех се в поток от хора. По красивите улици мислите ми бяха красиви.
Разсъждавах и за държавата… със законодателство, в което дори обещанието е закон. Вървях сериозен и вглъбен. Исках да се промъкна сред грешници като мен и по този начин поне пред Нова година да се доближа до някакъв мисловен храм. Познавах добри книги. Малко съдържателни разговори бях чувал, където да не се говореше по проблемите на обществото. Често именно държавата и нейните институции беше сцената, на която се показваха чертите на индивида, оплетен от вечните теми любов, омраза, скръб, радост… Срещал съм се с японци патриоти, които по време на демокрация едновременно защитаваха нацията си и критикуваха някои порядки в страната. Една държава не е пълноценна, когато е снизходителна към своите недостатъци.
И дисциплината се нуждае от контрол. Разчита се на него. У нас съществуват такива хора, защото има и такива характери, и такава школа. Често няма накъде: представят си контрола като вилица на врата на човека. (Не могат да дишат без контрол.) Самата дисциплина би могла да се превърне в производство. Подобна строга организация върви към самоконтрол. В Япония той е свързан с личната материална и духовна заинтересованост. Ако има само контрол в чист вид, това означава, че до всеки, който произвежда, трябва да стои друг, който да го контролира…Приятели японци ме въвеждаха в странни за мен правила, права и задължения. Когато на японеца му трябват повече пари, той не ги търси настървено, а работи във фирмата час-два повече на ден, за да си изплати заема. Не виждах обаче как може да запълни последните два часа от работния си ден с по-бавна или по-лоша трудова дейност от първите два часа. Ако пипа бавно…
