структура се е оформяла от новите земи и разработването на своите площи. Имало е дом, семейство… но то е надвишавало границите на обикновеното семейство. Цялата тази структура — и икономическа, и обществена… води началото си от родовата община.
При зараждането си самурайското общество е било затворено. След осемнадесети век се появява нова система — имало е възможност и изявени в бой селяни да встъпят в самурайското съсловие. Рангът на низш самурай е могъл да се купи с пари. Ако докаже, че е способен, човекът е могъл да достигне и до по-висш ранг. Ценели са се способните и умните хора. Имало е разпределение на ролите между самурая и неговата съпруга. Мъжът представя семейството навън пред очите на хората. Жената господства в къщи. Децата и парите са нейна грижа.
Няколко столетия са продължили междуособиците. Донася се огнестрелното оръжие и войната е станала мащабна. По около тридесет по-едри феодали се обединяват. Отношенията между едрия феодал и дребните стават като между феодал и васали. Би могло да се предположи, че феодалът се е превърнал в деспот. Нищо подобно. Всъщност васалите са като подчинени… но са икономически независими (?!).
Издигат се средновековни феодални замъци. Там живеели едрите феодали. В замъка имало и административни сгради. По-дребните са обединявали военната си мощ около по-едрия. Основната бойна единица била конницата. Пехотата — след това.
Преди столетия идеята за род по онези места не е била така първична. Докато при родовата община кръвната връзка е от съществено значение, то във фиктивната японска структура от този род титлите са могли да се онаследяват, но и да се придобиват. Обикновено онаследяването е ставало от първия син. То е вървяло по пряка мъжка линия. Вторият и третият син са подчинени. И оттук идва стряскащото сведение от историята: където няма мъжки наследници, титлите са се придобивали… чрез осиновяване на друг човек от друг род. На осиновения се поверява управлението. Важното е той да е способен. Родовото име се предава … на човек, който дотогава е нямал общо с рода?! Той става зет на старейшината — омъжва се за дъщеря му. Чрез него в онзи род нахлува свежа кръв.
У нас бързат да се покажат. Отговарят за всичко, което ги питаш, показват ти всичко, което искаш да видиш. И вратът им се изчервява от гордост и задоволство, че са могли да се препоръчат на света. Напредъкът в Япония, който в своите върхове и многопосочност звучи фантастично, активизира вниманието. И ние търсим японския опит. Но срещаме бариера с намирането на конкретна информация от определени области. Не всеки японец е склонен да си побъбри с теб. Не можеш в наше време да спираш хората, да ги притесняваш, като ги питаш час по час: „Къде е, чичо, Цариград?“ Старите вродени тенденции се откъсват подобно шамандура, изтръгната от бурята на нравите.
Пътувах под щастлива звезда. Пиех вода от извора. Срещнах се и с д-р Сабуро Окита, бивш министър на външните работи. Наричаха го архитекта на съвременна Япония. Исках да узная от него валиден ли е в някаква форма за съвременния японец нравственият кодекс Бушидо, който повелява човек да се самоубие, за да очисти от позора на престъплението рода, но не и дееца лично. Архитектът на Страната на изгряващото слънце излъчваше физическо здраве и увереност. Той можеше да ме замае, но ми отговори дипломатично и ме остави сам да се убедя в нравствеността на японеца — беше сигурен до какъв извод ще стигна.
Познавах японци с различен манталитет и обществено положение. Сред тях нямаше нито един, който да се хвали. Това тяхно качество можеше да бъде похвална черта и на рода им.
„ЯПОНСКИ“ МИСЛИ
Мислех при изгрева на слънцето, застанал в задната част на палубата, където беше просторно. Пространството дава отражение върху мисълта, така както и цветовете могат да причинят физически изменения в живия организъм. Различно мисли човек, ако край него е подредено, чисто и красиво. Другото име на красотата е хармония.
Картината на пристанището в Токио: мисловен кораб в мисловно море. Фактите в Япония — колкото звездите в това небе, покриваха мисловното море и мисловния кораб. Страната на изгряващото слънце се очертаваше пред погледа като мо-дерно-екзотична. Природата ме пленяваше. Омайваше ме със звуци, заслепяваше ме, щом се вглеждах в нейните форми и цветове. Корабът — огромна риба.
Мислите напомняха свирещите в миналото стрели хикиме. Хикиме впечатлява! Липсваха и звукови ефекти на повествованието. Слушателите край масата в Млечния бар бяха пристрастени към ефекти. Ние не сме японци да медитираме над всяка дреболия. И добре е от време на време нещо да свирне край ухото ни: я случка, я мисъл. „Хикиме“ действаше като саке, като швепс. Освежаваше, да го вземат драконите!
Японската земя определяше формата на израза.
Виждате ли? Край този кораб скачат делфини.
Фактът престава да важи, ако е без значение.
Мислите ми бяха „японски“, защото ги носех от Япония. И друг път те са минавали край мен — на други места, по друго време. Но тогава не съм ги забелязвал. Можеха да свирнат край ушите ми, но без Страната на изгряващото слънце нямаше да ги доловя. Бях се заловил за теми, които обтягаха лъка на съзнанието. Години наред са ми пищели ушите от тези свирещи стрели… като гледах какво ставаше около мен в България. И ту ме обземаше ентусиазъм, ту ме натискаше отчаяние. По-наивните в Млечния бар си мислеха, че след радикални промени у нас злонамерените ще изчезнат, демагозите ще останат малко, властта няма да създава корупция и други пороци… Никой не ще дръзне да хвърля национална енергия в празна дупка. Не може дясното крило на птица да заспи във въздуха, когато лявото стане активно. Крайностите взаимно се възбуждат.
Ако науката беше създала Япония, изкуството можеше да я обясни.
Куфарът, с който пътувах. Поставих там сувенир — шарен молив, голям като тояга. С него смятах да отбележа всичко за отбелязване. Той имаше гумичка накрая. Възнамерявах с нея да изтрия всичко за изтриване. В куфара държах и японско пано с изобразени забележителности: Фуджияма, „Айфеловата кула“ в Токио, пагода, Торий — вратата прилича на нашите арки, огромна и свещена. Пред торий човек изглежда малък. На паното беше изобразен Златният павилион. Той се намира на изкуствено езеро. Наоколо — гора. Сестрата на Петър Стайков, художник от Смолян, като разгледа павилиона и гората наоколо, каза: „Боже! Колко е красиво!“ Цял живот можела да остане там. Имаше храсти, по чиито клони връзваха панделки, конци и навити на руло малки листчета с различни пожелания. Но това съществуваше и в град Хисаря, срещу банята „Хавуза“, до старата чешма, която лекува очи. Измиваш се няколко пъти и проглеждаш, пердетата падат от очите ти. И в Хисаря има хубава гора, където можеш да останеш цял живот. Само че нашите хора нямат японски усет. Нарекли са мястото „Маймундер е“?!
Върху паното бяха изрисувани и две японки в кимоно. Едната беше клекнала, а другата — права. Ковьорчето можеше да виси на стена, окачено на връзка. Гледаш го и си мислиш: „Чак къде съм бил?!“ И забравяш, че може на Луната да отидеш, на Марс. Все едно… след като си оставаш същият. Може ли на Луната, на Марс да не изпитваш човешки страсти? Българинът, като се премести там, дали би могъл да се излекува от някои „национални заболявания“, каквато казват, че е и завистта?
Златният павилион е бил изграден в 1394 г. от Иошимицу, третия шогун Ашикага. През остатъка на своя живот той се е наслаждавал в павилиона, след като зарязал шогунството. Посветил живота си за развитието на японската култура… чрез търговия с Китай?! Днешната главна зала в Златния павилион е била построена по времето на ексимператор Гомидзуно-о. Елегантната хармонична постройка отразява три типа архитектура: първият етаж, наричан Хосуй-ин, е в стил Шиндендзукури, или храмова архитектура — стил от епохата Фудживара, която е период в историята на страната. Вторият етаж, наричан Чоондо, е в стил Букедзукури, или самурайска къща, стил от епохата Камакура. И третият етаж, наричан Киккьо-чо, е в стил дзенбудистки Карайо. На покрива стои бронзов феникс.
Вълнувах се пред тази постройка. Тя може да развълнува. В Златния павилион търсех да видя западната част на първия етаж и онова тясно местенце, наречено Сосей, което Иошимицу е използвал, за да си мие ръцете. По света, а и в Япония има такива кътчета, където хората поне си измиват ръцете…
В пожълтелите страници на книга открих стихотворение за Златния павилион, което се казваше „Надпис без думи“. „Надпис без думи“ беше самият павилион. Преведох стихотворението.
