ГЛАВА ТРЕТА
КРАСИВАТА ЯПОНКА В МЕТРОТО
Качих се на Шибуя и слязох на Йойоги. Обикновено се връщах през парка пеша. Този ден бързах и използвах влак. Първата ми грижа беше да си купя билет. Потърсих с поглед касиер, но по спирките в метрото на Токио почти няма каси и касиери. Тези дейности се изпълняваха от машини. В известен смисъл щях да разговарям с автомати, за да си купя билет. Човек трябва да знае каква е цената дотам, закъдето пътува. Това може да разбере, като види разписанието на спирката. Транспортната схема и ценоразписът са един и същ документ. Билетите струваха обикновено 80, 100, 120, 150 йени. В Япония парите са „големи“, а тези в случая — метални. Като стигнеш до „касата“, ти вече разбираш какъв билет ти е необходим. Ако е 120 йени, на автомата пише 3 х 50, но… той ти връща 30 йени. Ако е 80 йени, пише 2 х 50 или едно 100. Пускаш парите, а машината ти поднася билета и рестото. Повярвайте ми — и рестото!
Такива точни касиери не бях виждал у нас, макар че и ние имаме честни и трудолюбиви пчели да събират книжен и метален мед. Ако човек в момента няма в джоба си дребни пари, на спирката се намират автомати, които ги развалят. Прецизна е работата на машините.
Купуването на билет става извън гарата. На спирката в очите ти се набива кондукторът. Той е толкова пъргав в ръцете! Пъргав е като японец. Край него минава всеки пътник със закупен вече билет. Кондукторът го взема и го перфорира. Така чевръсто работи с ръцете си, че не спира движението, а е като кран, който се отваря, за да позволи на потока от пътници да се движи. Осъзнал е прост принцип — хората са тръгнали за някъде и не трябва да им се пречи, а да им се помага да стигнат.
Прецизни автомати, прецизни кондуктори, прецизни влакове, които заминават навреме и пристигат навреме. Като влезеш в гарата, не си въобразявай, че можеш да обиколиш Токио. И това е възможно. С билета, с който са те пропуснали на коя да е спирка, ти си в състояние да пропътуваш столицата. Но ако се увлечеш — например до спирка Йойоги си платил 80 йени, а поискаш да отидеш, да речем, до Шинджуку — следващата спирка, имай предвид, че когато излизаш от метрото, трябва да си върнеш билета на кондуктора. Той стои пред вратата на гарата, забелязва, че си пътувал повече, и казва: „Господине, още 50 йени.“ Така ти подхвърля за йените, толкова бързо ти ги прибира… Кондукторът не си излива яда върху тебе, когато ти взема допълнителната сума, не си мисли, че си отишъл в Шинджуку, за да се пошляеш.
На някои спирки липсва и кондуктор. Перфорирането на билетите става с автомат. Машината — коректна. Контактът с нея е удоволствие. Спираш, сякаш заставаш до бариера. И за да се вдигне за теб, трябва да насочиш билета си към автомата. Така направих веднъж, дваж, три пъти… То е все едно, да се забавляваш. Щом като види билета, автоматът започва да прави фокуси. Грабва го от ръката ти. Глътва го. И докато прекрачиш, билетът се показва от другата му страна — перфориран.
Смятах точността за прекалена мярка на поведение. И би било нормално по спирките на Токийското метро тя да ме подразни. Идеалното смущава. Друго си е да пътуваш и гратис, което липсата на прецизни нрави позволява у нас. А окото ми се пълнеше с красота. Във влака можех да наблюдавам, да разсъждавам, да се отвличам. В душата ми беше спокойно. Тръгнал веднъж, нямах проблем с пътуването.
Гледката на спирката в японското метро не е хаотична. Хората не са пръснати, докато чакат своя влак. Върху перона японците са подредени. Предполага се, че някъде тук, наоколо — къде по-напред, къде по- назад, се установяват и вратите на пристигналия влак. Хората се втурват!… На спирката обаче има начертани бели линии и влакът така спира, че вратите на вагоните до милиметър съвпадат с белите линии. Едната линия тръгва точно от ъгъла на вратата и върви по перона и другата линия тръгва точно от другия ъгъл на същата врата, и върви по перона. Влакът с отворените врати и белите линии стават цяла картина — заключват се. Линии има на всички спирки в метрото. Японецът знае къде ще бъдат вратите. Точно там постепенно се образува опашка — една редица. Щом влакът спре, човек прави крачка встрани наляво, другият — крачка встрани надясно, и опашката мигновено става на две редици. Потокът пътници слиза от вагона и тече между тях. Двете опашки се качват във вагона. Онова там е огромен човешки поток. Никой не се блъска. Вратите се затварят и влакът потегля. Лети…
Народ, който се блъска, не е никакъв народ. И от него народ не става. Японецът се тревожи във върховите моменти. Закъснението за работа в тази страна е нещо страшно! Бих приел в пикови моменти на деня пред влаковете да има натъпквачи, тъй като не могат да тръгнат, без да се затворят вратите. В Япония не познават явлението — да превозваш хора до работното място, а на излизане от работа да не се интересуваш как ще се доберат до дома си…
Понеже пътувах за първи път от Шибуя до Йойо-ги, а не знаех, че и по цвета на влака се познава в коя посока се движи, започнах да се оглеждам. Исках да попитам някого за спирката — целта на моето пътуване. По стар, заучен навик, вместо да погледна хората в лицата, погледът ми се сведе надолу и се плъзна по обувките им, сякаш от тях се канех да черпя информация. И… О, небеса! Първият японец, когото зърнах пред себе си във вагона на влака, беше по чорапи?! А чорапите му — ослепително бели.
Тогава видях онази японка. Не зная дали сте забелязали, че когато се интересувате за нещо на улицата, не питате кого да е, а търсите точния човек. Ръководите се от някакво вътрешно усещане. Най- често чужденците се обръщат към полицай. Но когато бързаш… Японката — нищо особено на пръв поглед. Зърнах я пред себе си и я попитах:
— Говорите ли английски?
Запитах я за Йойоги. Тя не ми отговори.
Вагонът е широк и удобен. От двете страни покрай прозорците има седалки, на които безшумно сядат добре облечени хора. Над главите им — кожени дръжки, за които се хващат, когато са прави. Преместих се на седалката и японката седна срещу мен; станах, хванах се за кожена дръжка, и жената стана. Хвана се за друга кожена дръжка — зад мен. Помислих си, че ще слиза и затова така…
Влакът вече спираше. Продължих да се озъртам, когато японката се приближи и на перфектен английски език с безпогрешно произношение ми каза:
— Извинете, господине, това е вашата спирка. Буквално преведено, тя изрече „това е вашето предназначение“, така както го пише в учебниците.
Слязох на Йойоги. Японката остана във влака.
Видях я добре, когато се канех да слизам. Тя беше много красива и дори се почудих защо в началото не съм забелязал красотата й.
Всъщност какво се беше случило? Чудо! Едно от онези чудеса, които трудно се забелязват, понеже на пръв поглед са неуловими. Не е изглеждала красива жената, после е станала, както става красив почти всеки с добро и изискано поведение. Прецизността е елемент на красотата. Фигурата има значение, но определящо е и поведението. Японката в метрото знаеше английски език до някаква степен. Вярна на своята същност, тя изговаряше само онези английски думи, които добре владееше. От Шибуя до Йойоги на нея й трябваше време, за да подреди в паметта си точния израз. Сетила се веднъж за него, повтаряла го е наум. И вече готова с отговора, беше тръгнала след мен във вагона, за да изпълни молбата на човек в многомилионния град, попитал за посоката. Потърсих с поглед красивата пленителна японка. Гледах и след влака. Повече не я видях. Птицата беше отлитнала с другите птици.
ВИКЪТ НА САМУРАИТЕ
В Япония кораби, колкото у нас врабци.
Една октомврийска сутрин напуснахме Токио и се отправихме към пристанище Отару на остров Хоккайдо. Нашият плавателен съд оставяше след себе си широка и пенеща се светлозелена диря. Светлозелено беше и небето. Случваше се по пътя ни — небето сиво и мрачно, с цвят на разтопен метал: тогава и морето добиваше метален блясък. Слънцето рисуваше както небето, така и морето с почти еднакви цветове. Синьо ли е небето, и морето е синьо.
На кораба ставах рано, за да гледам изгрева на слънцето. Там, където свършваше погледът, за секунди се появяваше зарево. Просторът се осветяваше. Над водата пламваха „пожари“. След това угасваха, като че
