никога не ги е имало.
Отгоре се спускаха дълги ярки линии светлина. Миг, два, три… И ставаше много светло! Настъпваше експлозията на изгрева. Той ме удряше в очите и ми причиняваше болка. Прикривах лицето си с ръка, защото не можех да изтърпя момента, когато изгревът експлодираше. И никой на кораба не беше в състояние да го понесе. Хората, излезли върху борда, като мен прикриваха импулсивно лицата си — пазеха очите. После изгревът с бързо сменящи се цветове се превръщаше в химн от багри.
Експлозията на изгрева нарекох за себе си и „вик на светлината“. Сетивата ми бяха изострени и аз го сравнявах с вика на самурай от преди много години.
Сравнението навярно идваше и от моя познат на кораба — Лазар. Той от време на време се провикваше в плен на новата си привичка да крещи като самурай. Ако Лазар я запазеше и по-сетне из улиците на София, можеха да го приберат. В столицата ни не беше прието да се пее, камо ли да се крещи.
Нашият човек няма, няма, и като се извика: „А, а — а!… А, а — а!“… Естествено той не беше японец, имаше нещо лъвско в него и аз, когато се случех близо, запушвах ушите си. Експлозията на изгрева и викът на онзи шоп понякога съвпадаха. Чудех се какво по-напред да направя — да си прикрия очите от светлината или да си запуша ушите, та Лазар да не ми повреди тъпанчетата.
Питам приятеля си:
„Защо крещиш? Да се стоплиш ли?“
Вик! Вместо отговор.
Хоби. Лазар нямаше самурайско умение, квичеше и като разпран. На врата си носеше фотоапарат. Щракне към океана и се развика: „А, а — а! А, а — а! Готово! Хванах го! Тихият океан в малкото джобче! …“
Изгревът се превъплъщаваше ту в зарево, ту в огромен пожар, ту във вишнева градина… Така започваше денят.
Вечер беше по-тихо и ехото от виковете на шопа се носеше от остров на остров. Говорим. Думи, думи… Крещим, протестираме, роптаем… Обвиняваме! „Оценяваме“… Ние сме страна на трудолюбие и таланти. Но викът на сънародника ме караше да мисля с болка и за негативното. Празнодумци в повечето случаи. Много работим с устата си. Те са по-големи от нормалното. Зъболекарят влиза в тях като у дома си. Звуковите изстъпления на нашенеца повече ми приличаха на наследствена черта, макар да бяха придобити в Япония.
Приближих се до него и му казах:
„Половинчат самурай!“
Самураите не са крещели напразно. Във вика им е имало психологически ефект. Предназначението му е било да въздейства върху противника. Служел е за стрес на врага и за кураж на крещящия. Той е бил преди действието. Докато Лазар беше усвоил само половината от крясъка на самураите, онази половина, която се отнася до доброто на гръдния кош. Викът на самурая е обещание. Лазар се дереше. И… нищо не правеше. На негово място, след вика, японец би се хвърлил в морето, поне да се накваси.
Бъбрил съм си с японци. И съм имал чувството, че за каквото и да говорим, пред събеседника ми от време на време е светвала някаква лампа със специално предназначение. В разговор човек би могъл да постави и въпроси. Изниква проблем. И „лампата“ светва. Светлинните моменти се отбелязват от японеца и той ги запаметява. Когато разговорът свърши, скача… и се втурва да гаси „светлините“. Старае се да разреши проблемите, ако си го помолил за това. Не убива с надежда, не храни с обещания. Понякога казва: „Ще помисля.“ Или: „Питам се дали има програма.“ Не съм чувал японец да се оправдава с това, че е забравил. Японският събеседник не може да си представи, че ще загуби деня си в празни приказки, ще разговаря само защото му се говори — макар че и такива моменти има в живота. Тенденцията му е да се държи като човек със стойност. Често съм оставал учуден. Понякога забравях какво бях помолил да свърши вместо мен. Той помнеше. Впрочем японецът реагира привидно бавно за нашите представи. Това го предпазва от грешки. Но вземе ли се веднъж решение, той го изпълнява бързо и точно.
Човек, който пътува, се изгражда по-добре като личност, защото има възможност да сравнява. Решавам, че отсега нататък не трябва да си отварям устата, ако не съм решил да действам. Няма да крещя за дребния си бит. Шумът вреди на здравето. Не е ефективно. Безсмислено е. С празни приказки, крясъци, мърморене, оплакване ненужно се увеличава напрежението, което у нас май че е постоянно. Лазар, като иска, нека си крещи. Това с мен няма да се случи. В мое лице пловдивчани ще имат един от най-тихите си съграждани, с най-благия характер. И ще бъда точен. Кажа ли: „Не!“, никой не трябва да ми се сърди. Обещая ли — мислете си за нещо друго.
И дано никога не се наложи да изкрещя!
Изгревите на слънцето в Япония, които наблюдавах от борда на кораба, оставаха в съзнанието ми като най-красивите през моя живот. Самурайските викове на Лазар бяха частен случай, забавен спомен, полъх от древната история на онази страна.
Японците са мълчаливи, те и с това са известни. Да мълчат, е тяхно право. Ние не сме агресивни. В голяма част у нас преобладават пресметливостта, присмехулството и умереността, за която светът ни поощрява. Лъжливо е усещането за агресивност у българина, когато човек слуша Лазар да раздира въздуха над японските острови с виковете си. Театър е това, театър!
През късна есен срещнах професор Такаши Ошио. Професорът беше вещ на тема разлики и прилики между културата на Япония и европейските култури. Той убеждаваше, че японците не се прегръщат и целуват на публично място (какво правят вечер в къщи, си е тяхна работа). Такаши Ошио е роден през 1931 година. Доктор е по немска литература, професор във Факултета по немска литература в университета „Чу- О“ (1970), директор на Дружеството на германистите в Япония, директор на Гьотеинститута в Япония, пълномощен министър в Посолството на Япония в Германия (1985 — 1988). Автор е на книги. Професор Такаши Ошио е колоритна личност: блестящ оратор, един театър и един певчески хор — едновременно. Онзи, който не го е слушал, много е пропуснал в живота си. Мой приятел художник му зададе два жестоки въпроса, макар предварително да се извини за това. Попита го срамува ли се, че се е родил японец?! И — с какво се гордее. Да, срам го е — беше неговият директен отговор на директния въпрос — и не за друго, ами за това, че неговите сънародници много мълчат. Този влиятелен човек авторитетно потвърди мълчаливата природа на японците. Слабост на духа е да мълчиш и да се усмихваш, без да казваш нищо. Мълчанието е играло голяма роля в изкуството на онази страна. Музикалните произведения са пълни с паузи, картините — с бели полета…
Гордостта му е, че е успял да излезе от мълчанието и активно да комуникира със света, а като японец той има какво да му каже. Попитах го защо идва често в Европа. Професорът ми отговори: „Да направя мост.“ Бяхме еднакви на ръст, почти връстници, долавях сходен вътрешен мир, който ни привличаше един към друг. Това ме накара да му кажа, че го чувствам като брат. Професор Такаши Ошио се зарадва — очите му грейнаха. Той разпери ръце за прегръдка и пристъпи към мен. Сърцето ме тласна към него… Но се спряхме. Някаква сила ни задържа и двамата. В японеца навярно се обади националната памет, в мен — дълбоко закодираното ниско самочувствие.
После оперен приятел ми каза:
— Защо не го прегърна, бе?! Той беше тръгнал.
КАМЕННИЯТ МОСТ
Токио е един от най-големите градове на света. (Японците го произнасят — Токьо.)
Той наброява дванадесет милиона и е от най-спокойните градове на планетата — поради бита и нравите на населението. Има няколко драматични изключения през последните години. Столица на една страна е градът, където се намира правителството. Преди много време японската столица в Западна Япония — Нара (710 — 794), е била преместена в Киото за векове. През това време са се развили изкуствата и занаятите. Построени били прекрасни храмове, палати и градини. Някои от тях могат още да се видят в Киото. В 1868 г. столицата е била в Едо — Източна Япония. Името на града е сменено на Токио — „източна столица“. Той е на една географска ширина с Атина. Прилича на огромен великан, поразяващ въображението.
Пътувахме с художника Минчо Панайотов. Възможността да тръгнем за чужбина ни снабди със странна
