психическа нагласа. Почувствахме я веднага, щом ни се удаде да преминем оттатък границата. Състоянието ни се определяше и от възможността да пътуваме в Япония. Мислехме приповдигнато. Чувствахме японската столица близка! Тези мигове бяха специални и идваха при нас дори когато успявахме да си купим нещо, макар и дребно: клечки за хранене, кутия кибрит… Малко ни трябваше. Решихме, че сме станали свободни, тъй като се смесихме със свободния свят.
Нашият ентусиазъм обаче не трая дълго. А продължи, докато с Минчо се изгубихме в японската столица. Токио започна да ни респектира с мащабите си.
Един ден Минчо реши да разгледаме Бридж Сто-ун Галари — художествена галерия на фондацията за изобразителни изкуства, създадена от фирмата за производство на автомобилни гуми Ишибаши (Каменен мост). Времето на крясъците от първите впечатления беше преминало, започваше… времето на крясъците. Възторгвахме се от всичко. Пътниците на кораба зяпаха, въртяха глави и викаха: „Ей! Виж тук! Ей! Виж там! …“
По едно време на кораба се пръсна зловредният слух, че крият от нас Япония, като ни водят всеки ден само по стари дворци и по будистки храмове. Младата част на кораба се умълча. Американските младежи по време на посещение в храм започнаха неизменно да четат американски вестници, френските младежи четяха френски вестници, испанските младежи — испански вестници. Младата част на кораба заби нос в печатните издания. Новото люпило странстващи се държеше така, сякаш стара Япония не ги интересуваше. Младото гледаше младото и новото. Това, че ходехме по стари места, беше хубаво, но програмата се очерта пренаситена с исторически забележителности. Прекалената организация на свободното време пречи на погледа. Дисциплината при отдих е противопоказна! Човек тръгва по света, за да диша по-свободно, не да се задушава. Притесненият се вживява трудно. И като ни пуснаха в Токио да се движим по улиците сами, ние се почувствахме отвързани. Гостът има нужда от самостоятелност. Оставяйте го от време на време сам — като пред икона.
В морето, на границата, висш японски униформен служител, след като се поклони, ме научи как да пиша на японски Ишибаши. Обясни ми, че думите означават „Каменен мост“.
Мост може да бъде: човек, писмо, букет цветя… И ти минаваш по него или пък твоите намерения биха могли да минат. Японците придават на тази дума особено значение. (Любопитния в Млечния бар беше склонен да приеме за „мост“ парите, месото, дамаджаната с вино.) Мост би могъл да съществува между съседи, колеги, мъж и жена… В личните си контакти човек не гледа само от кого какво да изкопчи, какво да разруши, а мисли и за мост като за нещо добро. Бизнесът изгражда мостове с коректност. В галерията Ишибаши — живописна красота! И графика. Японците са добри в живописта. Изкуството на графиката и плаката е сякаш направо японско! Ами календарите?! Министри у нас упорито са търсили връзка с Япония… заради един календар. И ако веднъж им го подариш, а на следващата година ги пренебрегнеш, нашите хора са готови да се засегнат. Това е, като да дадеш на някого опиат, с който свиква. Френските импресионисти са се вдъхновявали от старинната японска гравюра „Укийое“. Вгледайте се в портрета на Емил Зола от Мане — той е рисуван на фона на японски гравюри. Минчо беше преди всичко график и ми е трудно да разбера точно какви чувства породи у него посещението и в художествената галерия Ишибаши. В Япония не можеш да прецениш и собственото си състояние — от чудесата, които виждаш, камо ли да опишеш състоянието на друг. Минчо Панайотов има око за графичния свят, където японците ще си останат вълшебни.
В Ишибаши нашият художник беше застанал на прага на историята. (Виждах го в рамка, с паспарту.)Той зърна икона, така както оглеждаше картините. Закова се пред нея. Гледа я, въртя се… Чух го да казва:
„Еврика!…“
Минчо беше разбрал, че иконата е българска, от осемнадесети век. Японците са се заблуждавали, че е гръцка, но и в това не били уверени. Тя стоеше без надпис за произхода си. Като извика: „Еврика“, а после каза това и на български: „Открих!“, Минчо се втурна да търси директора на галерията. Намери го. Доведе го, показа му иконата, посочи му надписа й на кирилица и каза:
— Господине, тази икона е българска! От осемнадесети век!
И се мотивира.
Японецът внимателно изслуша художника и се разпореди. За няколко минути до нея беше поставен надпис. Фондацията Ишибаши подари на Минчо Панайотов два каталога на галерията и фотография на иконата триптих.
Моят приятел се вълнуваше. Лицето му се превърна в модерна картина: око, ухо и ръка. Не беше на себе си. Започна да не различава своите. На пристанището, когато двамата вече се качвахме по мостика на кораба, той силно ме тупна по рамото и каза:
„Господине! Тази икона е българска!!!“
„Моля?!“ — учудих се на обръщението му, тъй като за него никога в живота не съм бил „господин“.
„О, да! Братче…“ — поправи се той.
На палубата на кораба радостта в гърдите му преля. Той нададе страшен вик.
„Какво правиш бе, човек?“ — попитах.
„Нищо, нищо. Подсвирквам си!“ — рече той.
Икона, скрита в Ишибаши?! Вярвах, че поне в онази галерия всичко е отдавна открито. Коментирахме с очи. Бяхме развълнувани и когато разговаряхме, ръкомахахме. Но как е възможно нещо да се забута в Ишибаши — една от най-информираните фондации за изобразителни изкуства на света?! Иконата се беше сгушила в пазвата на самата компетентност. Минчо не намери уникалната находка, промъквайки се в тъмна пещера, а в Токио — един от най-големите градове на света, във фондацията на Ишибаши. Той спечели възхищението на няколкото българи, които пътувахме на международния кораб. И ние нарекохме откритието му „Иконата на Минчо Панайотов“.
Красиви и величествени мостове съм виждал в Япония.
„Фактът“ с „Иконата на Минчо Панайотов“ има значение — беше казал Любопитния в стремежа си да ни насочи към значимото. — „И на него му се е удало да построи дълъг мост между две култури.“
Един от художниците, който често присъстваше край историческата маса в бара, оставена ни от Златю Бояджиев, беше Здравко Томов, правнук на Тома Иконописеца (Фералията). Мнението на Здравко тежеше. И той каза, че „фактът“ с „Иконата на Минчо Панайотов“ в Ишибаши е от значение.
В реалния свят заедно с нас странстват и многобройни „факти“, някои от които имат значение.
ВИЗИТНАТА КАРТИЧКА
Усещах, че между редовете на това произведение се изгражда някакъв образ. Той се очертава идеален и ме дразни. Няма белег, драскотина, която да подскаже, че е като другите. Спотаен между редовете, кара ни да го търсим, да го зяпаме, да се чудим и на него, и на онова, което е направил по японските острови. Можеше да убие самочувствието ми. А аз се надявах да му се радвам, да се удивлявам на бита и нравите му… Но се изплаших.
Идеален означава недостъпен. Ослепителната красота респектира. Не исках, а и не можех да приличам на него!
И с визитна картичка отгоре на всичко.
Островите на Япония могат да се покрият с визитните картички, произведени и разпространени сред японците. От тяхното многообразие ти се замайва главата.
Един човек може да има и по няколко вида от тях. Японец без визитна картичка май че не се намира. Бизнесмен без нея е едно от най-големите недоразумения по тези места. Ако бях художник, за да илюстрирам типична картина, щях да нарисувам двама японци, които се кланят един срещу друг и в ръцете си държат визитни картички. Японец не се търси на улица и номер, а в квадрат. Случва се да смениш адреса на местоживеене, да основеш нова фирма и да се преместиш. А там няма нито улица, нито номер. Правиш си картичка и на обратната й страна даваш схема на местоположението си: откъде да се мине, как да се стигне до съответната сграда.
Аз нямах визитна картичка. Не носех и часовник — на кораба го свалих от ръката си и го хвърлих в куфара. Казах: „На мен пък защо ли ми е часовник? Защо ми е времето?“ Попитах човек на улицата в Саппоро колко е часът. Той ми отговори… и си подаде визитната картичка. После се поклони и се отдалечи. Останах на тротоара с повече информация, отколкото бях пожелал да имам.
