Посолствата на чуждите страни с огромен интерес следяха приближаването на събитието и редовно уведомяваха своите правителства. Светът беше нащрек след голямото земетресение през 1923 г., когато Токио е бил едва ли не сравнен със земята.
Състоянието ми — изключително: дали затова, че тогава се чувствах съвсем сам в Токио поради стечение на обстоятелствата; дали че възбудата у японците беше голяма — а те като електричество я предаваха и на мен? Големите земетресения и други природни бедствия в Япония стават обикновено между летния и есенния или между зимния и пролетния период — при промяна на сезоните.
И интересно — през август и септември, когато очакваното бедствие трябваше да се случи, японците изведнъж като че ли спряха да коментират. Тишина…
Излязох на улицата. Тръгнах към „българския“ ресторант „Балкан“ в Токио, за да видя свой приятел, който работеше там — в кухнята. Взех си чадър. В Токио често вали. Времето беше мрачно. Минах през центъра на Шинджуку. Ресторантът е някъде зад високите сгради. По този път обикновено се движех през подлез, който беше ниско отдолу и пресичаше метрото.
Завих покрай здание, на чийто покрив имаше градинка с дървета. После и покрай строеж. Той беше скрит зад красива ограда, изработена от изкуствени лиани, цветчета… Японки с бели ръкавици бъркаха бетон за строежа. Колите, които излизаха от строителната площадка, преди да се понесат по улиците на града, спираха на входа. Японец миеше гумите на колелата с маркуч и ги търкаше с голяма четка. Таксиметровите коли стояха наредени една след друга на улицата. Първият пристигнал японец вземаше първата кола.
Изведнъж започна да вали на много едри капки. И докато изминах стотина метра, небето се изля отгоре ми.
Така и не разбрах къде изчезна чадърът, който стисках в ръка.
Не можех да се осъзная. Всичко беше станало неочаквано и бързо. Бягах по улицата, бях толкова мокър!
Едва успях да изтичам до входа на подлеза. И се мушнах под земята.
Можех да остана там, докато премине дъждът. Но се побоях. Исках да се докопам до ресторант „Балкан“. Така бърза човек за дома си, когато го сполети беда. Всъщност това беше прелюдия на тайфун с първото си деликатно предупреждение към мен, като ми грабна чадъра и ме измокри до кости. Тичах в подлеза под земята, стигнах ресторанта. От изхода до него имашенямаше триста или четиристотин метра.
Когато излязох на повърхността, картината беше страхотна! Човек трудно може да си я представи. Тайфунът — в стихията си. Опитвах се с всички сили да се добера до ресторанта. Нищо в Шинджуку не стоеше на мястото си. От вятъра зданията се люлееха като при земетресение. Във въздуха хвърчаха врати, прозорци, стъкла… И това се стоварваше някъде. Чуваха се трясъци. Всичко се блъскаше във всичко и се трошеше. Едва успях да стигна до вратата на „Балкан“ и зърнах, че от градината върху покрива на отсрещната сграда летят изкоренени дървета. На метър-два от мен се сгромоляса отнякъде осветително тяло и едва не ми строши главата. За да достигна входа, се държах за стената и така се придвижвах. Тайфунът можеше да ме грабне и да ме отнесе в небитието.
Влязох в сградата. Трябваха ми нечовешки усилия, за да затворя вратата след себе си. Десетина японци се притекоха да ми помогнат. В средата на ресторанта се изправих мокър до кости. От дрехите ми течеше вода като от облак. Японците край мен и ме забелязваха, и не ме забелязваха — те преживяваха. Помещението беше пусто. Работниците в него се бяха струпали пред телевизора, поставен на една от масите. Сред тази разтревожена група зърнах и моя приятел. Той ме видя, погледите ни се срещнаха. Знаех, че двадесет дни поред е обикалял пристанището на Токио, за да пита не е ли пристигнал там един българин с „японско“ име. Години не бяхме се срещали. И сега, когато се видяхме, дори не се усмихнахме. Япония потъваше.
Бушува ли тайфун наоколо, бушува и в душите на хората. Приятелят ми каза:
„Ще потъваме заедно, щом трябва.“
По телевизора непрекъснато предаваха за бедствието, всяка втора минута — от мястото на събитието. Наводнени улици, изтръгнати от корените дървета, разбити сгради, потрошени врати, прозорци. И вода, много вода.
Тайфунът свиреше и блъскаше със сила! Чуден глас имаше това чудовище! Както винаги, то вече носеше едно от най-гальовните имена на света. Японците около телевизора започнаха да коментират, че не знам къде си морето се разляло извън залива, не знам от коя река водата излязла от коритото си и тръгнала към Токио. И аз помислих, че наистина Япония потъва.
Тайфунът бесня от 15 докъм 17 часа. През това време японци казваха, че ако се случи наистина най- страшното, за Токио ще бъде голяма трагедия, защото градът ползва газ за топлина.
Някъде към 17 часа всичко утихна, но напрежението не намаля. Този ден в ресторант „Балкан“ никой не мислеше за работа, пък и беше невъзможно да се работи.
С моя приятел излязохме на улицата. Вървяхме по обратния път, откъдето бях дошъл. И тъй като той водеше отдолу под земята, прекосихме и край големи спирки, там, където хората се качват на влаковете в метрото. В Токио никога не бях виждал толкова много народ на едно място. По време на тайфуна японците се бяха устремили към собствените си домове, за да бъдат по-близо до тях, сякаш къщите им можеха да ги защитят. Но тъй като влаковете бяха спрели, хората се тълпяха по гарите. Млад японец седеше на перона със събути обувки, върху постлан вестник, по чорапи. И чакаше.
Навън от метрото всичко онова, което бях видял да хвърчи във въздуха, лежеше на земята сломено, изпочупено, измъкнато, разпиляно на парчета: врати, черчевета от прозорци, стъкла, огради, дървета, покъщнина… Оградата при строежа — отнесена, може би някъде в морето. Помен нямаше от красивия Шинджуку.
И никаква паника! Таксиметровите коли работеха. Те спираха по улицата от лявата страна поради движението, което в Япония е ляво. Редицата от коли постепенно се удължаваше покрай железни парапети, отворени на няколко места, при които на тротоара в моменти на интензивно движение се образуваха строго подредени опашки. На друго място по света щеше да има безпорядък. Хора щяха да се „изяждат“ едни други… По тротоара, където минаваше потокът от хора, на няколко места опашките за таксиметрови коли бяха нарочно прекъснати, за да не се пречи на движението. И японците се държат така по време на тайфун?! Час след тайфуна е още тайфун.
В Шинджуку владееше зловеща тишина. Имах чувството, че ей сега земята ще се разтвори и ще започне потъването на Япония. Болеше ме главата. Легнах да спя. Сънувах потоци от хора, прекършени клони, измъкнати с корените дървета, градинки — силно замърсени.
Сутринта съм се успокоил и съм заспал дълбоко. На другия ден излязох на улицата към обяд. Огледах се. Какво беше това?!… Вчера случи ли се наистина природно бедствие?! Улиците — чисти, градинките — подстригани. Вратите и черчеветата на прозорците като на филмова лента, която се върти обратно, бързо се бяха върнали по местата си. Стъклата на домовете светеха от лъчите на слънцето, така че започнах да примижавам. Не висяха пречупени клони от дърветата. Градинките по покривите на домовете стояха там, горе, сякаш от нищо недокоснати. През нощта те бяха наново посадени. И на сутринта вече цъфтяха…
Шинджуку се издигаше по-красив, отколкото преди.
По оградата на строежа цъфтяха цветя. До бетонобъркачката японки бъркаха бетон с белите си ръкавици. На изхода японецът миеше гумите на колите, за да пътуват чисти по чистите улици. И нищо, ама нищо не говореше, че вчера над Шинджуку се е разразило бедствие. Толкова много хора, разпнати от чудовище, каквото беше тайфунът, и само за една нощ успяха да възкръснат.
ЛЮБОПИТНАТА УЛИЧКА
Денят беше един от най-слънчевите за сезона. В двор до токийско пристанище група японци тренираха бейзбол. Те упражняваха „патешко ходене“, подскачаха и като петли. Стояхме на палубата, примижали от лъчите на слънцето. Почивахме си, когато нашенка дойде да ни съобщи, че някъде на Гиндза видяла малка уличка с проститутки. (Има няколко теми на този свят, които са вечни. По всяка вероятност вечни са и жените с техния инстинкт за продължение на рода. Тук те са находчиви, колкото си искат!
Нашенката се задъхваше, докато говореше.
„Мъже! — провикна се тя. — Бягайте да видите какво става!“
