„Че какво може да става?“ — попитахме ние. И си мижахме.
„Там има проститутки!“
„Е, голяма работа“ — обади се един от нас вместо всички.
И — нула внимание.
„Уличката е покрита с мокет“ — каза жената.
„С мокет ли?!“ — сепнахме се ние, мъжете, и както бяхме замижали на слънцето, се ококорихме.
Някои рекоха недоверчиво:
„Ами?! С мокет?! Не може да бъде!“
„Сега… като ви казвам… с мокет е! — уверяваше ни тя. — Едни хубави японки! Наметнати със скъпи палта. И ситнят, ситнят…“
„Това да го видя с очите си, няма да го повярвам!“ — рече един от нас.
„За проститутките ли?“ — попита жената.
„Че уличката е с мокет. Колко такива улици има по света?! В Библията пише за една, но тя е покрита с цветя и върбови (или може би палмови) клонки… Я не се занасяй!“
„За какво става въпрос?“ — обади се друг.
„Тая тук ни майтапи. Видяла била улица, покрита с мокет?!“
„Е, чак пък с мокет!“ — рече другият недоверчиво.
Решихме да отидем дотам. И да го видим… този мокет. Цялата група нашенци юнаци скочихме от кораба и се втурнахме в японската столица по посока към Гиндза. Някакъв камикадзе ни беше издухал от палубата.
Прекосихме мост на широка, пълноводна река, който свързваше пристанището в Токио с Гиндза. По пътя зреехме за събитието.
„Голяма работа са японците! — въздъхна единият от нас. — Дали е дебела тая пущина? Това ще да са някакви рози по него, а?“
„Едва ли — обади се другият. — По всяка вероятност са клончета от цъфнала вишня. Представяте ли си сакура върху мокет?…“
Озовахме се на Гиндза. Там тръгнахме бавно, със стъпки на дебнещи котараци и очаквахме всеки момент да се открие пред нас пресечката. В джобовете ни беше тихо, тихо…
Вечерта ни завари още да търсим. Светлините на Гиндза бяха запалени. На земята едва ли има по- красиви светлини. „Гиндза“ означава „Сребърна чаршия“. Архитектурата й е такава… ти винаги си в нея. Казваме „излизам на улицата“, „той е вън на улицата“. Докато си в Гиндза, такива думи не можеш да изречеш. Веща декорация от светлини, направена с изтънчен вкус! Търговска улица с магазини от двете страни, с много красиви произведения в тях! Продавачките сякаш са подбрани между най-красивите японки. Стъклен асансьор лази по външната стена на разкошна сграда. В него — застинали пози на японци, като нарисувани. Улицата се е превърнала в интериор.
Въртяхме глави ту наляво, ту надясно в силното си желание да открием пряката, която ни интересуваше. Тази любопитна уличка беше там някъде наблизо, скрита от нашия поглед.
„Ами да попитаме!!!“ — рекохме всички едновременно, тъй като желанието ни беше спонтанно.
Спряхме три симпатични момчета. Бяха доста млади, някъде в пубертетната възраст. Искахме да се уверим, първо, дали нашенката не ни метна, и, второ, ако всичко, което каза, е истина… можехме да походим по мокета.
Момчетата явно се зарадваха на нашата среща. Търсехме уличка с проститутки и почувствахме, че би трябвало да представим нещата пред младите японци в по-друга светлина — да има някаква логика, все пак. Заговорихме ги:
„Момчета! Тръгнали сме да задушим нещо… по-така… Може би знаете, за българските мъже по цял свят се говори.“
Те ни слушаха и се усмихваха. Личеше си, че одобряват нашата невъздържаност. Беше се породило чувство на мъжка солидарност. Младежите искаха да ни помогнат. Ние — юнаците — стояхме срещу младшата възраст с леко виновна усмивка на лицето. Бяхме гузни и фини. Тези наши добре изработени усмивки допълваха чара на електрическите осветителни тела по красивата Гиндза.
— Та ако най-случайно знаете, къде е тази уличка?
Оказа се, че и те не са я виждали. За първи път били в Токио. Тримата идвали от остров Хоккайдо. Но можели да попитат.
Встрани от нас минаваше възрастен, солиден японец. Те дотърчаха до него и го заговориха.
По-добре да не бяхме ги спирали! Ние с любопитство гледахме нататък. Възрастният човек беше среден на ръст, стърчеше над младежите. И ги наблюдаваше враждебно.
Разговаряхме помежду си:
„Май че натопихме децата. Вкарахме ги в беля! Тоя ще им зачерви вратовете!“
„Защо не казахме за мокета. Ние нямаме пари за жени. Изобщо нямаме пари…“
Положението трябваше да се обсъди!
Най-разсъдливият от нас каза:
„Чакайте! Я по-трезво, докато не е станало късно! Дъртият може да тръгне и срещу нас. Всъщност ние какво искаме? А?“
И единодушно стигнахме до решението, че сме решили да разгледаме мокета, с който е постлана уличката. И… ако може, да походим по него.
Горките деца! Какво ли преживяваха в онзи момент. Страната на изгряващото слънце беше отишла толкова далеч в развитието си за едно удивително кратко време! Науката, в частност електрониката и роботиката бяха побъркали света. Техническото развитие правеше Япония да изглежда извънземна. А в същото време беше запазила старите си нрави, съхраняваше ги. Не е вярно, че техническият прогрес ги унищожава. Вижте японците! Възрастният на Гиндза, който поучаваше младото поколение, приличаше на сцена от далечното минало, когато новото люпило у нас е слушало с почит поуките на възрастните. Японецът напомняше дядо ми, когато с бастуна пазеше добрите стари нрави. Младите японци слушаха възрастния с уплаха и уважение, без сянка на дързост. После се наредиха пред него и му се поклониха до земята.
Трите момчета дойдоха като попарени. Бяха много любезни с нас.
— Джентълмени! — казаха те. — Съветваме ви да не питате повече за тази улица.
НА КАКВО СЕ СМЕЯТ ЯПОНЦИТЕ
В бара спрях да разказвам за японците и реших, че ще е по-добре да говорим за друго и да си живеем като хората. Точно тогава обаче наш държавен ръководител се завърна от посещение в Япония и заяви, че ние, българите, трябва да изучим опита й. Помислих, че има предвид опита в икономиката, и реших да посветя времето си на тема… „На какво се смеят японците?“.
Преди да тръгна за Страната на изгряващото слънце, Любопитния ме беше посъветвал да не зяпам много-много там по витрините, а да се озъртам наоколо, ако трябва и на маймуна да се правя, но да разбера на какво се смеят японците. Той очакваше да чуе впечатленията ми и по радиото, чиито предавания имаха голям отзвук сред населението. Гледах сериозно на хумора и почти винаги в края на хумористично предаване по радиото ме избиваше на сълзи. А виждах и други хора да плачат. Най-напред избухваха в смях, после се разреваваха над същото и бършеха сълзите си с кърпи за лице.
Когато съм искал да узная нещо повече за даден човек, изхождал съм от поведението му, от неговите реакции. Чувствителни по природа, моите приятели в бара се смееха или се просълзяваха от умиление и аз по това разбирах какво впечатление са направили думите ми. Хуморът както и да се дели, показва емоционално състояние.
В Млечния бар не позволяваха нито да се пуши, нито да се пие. Историята в бирарията „Соколчето“, която се случи с мен вечерта, преди да тръгна за Япония, е всъщност една смешна история. Човек би трябвало да бъде психически подготвен за път. Каквото и да е положението на производството, науката, изкуството или нравите, можем да изглеждаме по-оптимистично настроени, да бъдем с по-голямо самочувствие, повече да се усмихваме… Пътят на историята ни е възход и упадък. Често именно хуморът ни е спасявал. От човек се иска съвсем малко, за да бъде в настроение. Малко фантазия е нужна, за да бъдеш
