щастлив. Понякога една усмивка е достатъчна. В Млечния бар отъждествяваха оптимизма с настроението. Те смятаха за оптимистична и маската на тъпа засмяна муцуна. Питах се може ли да се вярва в човек на настроенията. И мисля, че не можеш да се довериш на онова, което върши или казва дори умен и уравновесен човек, когато е в настроение. Емоциите са смърт за логиката. В опиянено състояние — да! Но трябва ли да се рисува картина, да се пишат стихове, да се композира песен, болт да се завива, когато си пиян? На другия ден дали няма да се срамуваш, като видиш с трезви очи какво си надробил? Настроението и човекът на настроенията са дантела марка, променливи. Не можеш да разчиташ на такъв. Самочувствието на „нашия“ човек по света е ниско. Този гипс не се преглъща лесно.
Подозрителен е, който прекалено много хвали родината си. Не намирам самохвалкото за голям патриот. Можех да разговарям с всякакъв „-фил“, стига да е умен и уравновесен човек.
В онези години хората сякаш по-лесно изпадаха под чуждо влияние: източно, западно, северно и южно. Народът в Млечния бар беше нарекъл такива „гъзари“. И аз приемах определението, като делях определени индивиди на западен гъзар, източен гъзар, южен, северен…
Лекарят не ми позволяваше да прекалявам. Не трябваше да пия повече от литър ракия на едно сядане. (По-рано литър люта ракия пиех само за да я опитам.) Лютивото ми беше сладко. Смучех направо от шишето. Не признавах чашата за инструмент. Вие трудно ще ме разберете, ако не познавате това състояние на духа. Пазех се от предварителна информация за Япония, защото какви ли не хора имаше по света! Лъжат. Липсата на информация за мен донякъде означаваше гаранция за достоверност на фактите.
Чух за саке. Бяха ми казали, че онази оризова ракия е много слаба за нашите представи. Японците пиели предимно чай. Помислих си дали няма да я карам трудно там. И влязох в „Соколчето“. Трябваше да подсигуря на психиката си, ако не и на организма, някакъв баланс. Нарочно пих гроздова ракия — хем е силна, хем мирише отвратително! И се напих! На другия ден сутринта трябваше да тръгна за високоразвитата индустриално, технически, автоматично, електронно… но слаборазвита алкохолно Япония. Чувствах, че ще ми бъде трудно — бях закърмен в Брестовица, единственото село в България, което е гасило пожар… с вино.
Бирарията „Соколчето“ в Пловдив се намираше съвсем близо до дома ми, срещу стадиона до жп линията. Чуден беше моят дом! Имаше асмалък над балкона и над прозорците. Градинка, в която садях магданоз, домати и кромид лук. Бях свикнал с тракането на влака. Ако в два часа след полунощ не минеше по разписание — събуждах се. Ех, беше!… Съдба. (Хората обикновено се вълнуват, преди да тръгнат на дълъг път.) Градинката пред дома ми изглеждаше по японски малка, само че аз садях в нея не цветя, както правят японците, а зарзават. Позволявах на съседите да си берат от нея… („Цветя“ ли казах? Хм! Цветя в японска градинка?! Там е работата, че японската градинка пред дома се създава по съвсем различен принцип. Елементите й са: цъфтящи треви, храсти, дървета, камъни и вода. Може да е езерце, където плуват няколко рибки. Езерцето — колкото половин маса. Цвете в японска градинка почти не съществува. То е пренесено в дома.)
В бирарията срещнах този по своему достоен човек, от когото успях все пак да получа някаква предварителна информация. Индустриалец. Бил е в миналото пионер на индустриалното ни развитие. Казваше се бай Илия, от Добрич. Ние, като пийнем с непознат, и ставаме „гъсти“ — почваме да тупаме човека по рамото, да му казваме „приятелю“.
Бай Илия ми се стори хубав човек! Ако трябваше да му правя характеристика, щях деликатно да пиша в нея: „Пие, но с отвращение.“ Защото той се мръщеше, когато отпиваше от лютата ракия. Независимо от цветовете, с които беше боядисан от времето „другарят“, а преди и после — „господинът“ (поради разместването на всевъзможни пластове), той в миналото е бил голяма индустриална фигура. Виждането му за света беше различно.
С държанието си бай Илия показваше, че нашата промишленост се е развивала от уверени в себе си хора, хора със самочувствие.
„Говорят, че японците били голяма работа!“ — казвам аз.
„Нека говорят това на старата ми шапка — обажда се той. И добавя: — Е, японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“
През 1940 г. бай Илия, заедно със свой приятел — унгарец, пръв в България завърта производство на акумулатори. Преди да надзърна в заводите за автомобили „Тойота“ в Япония, където, като мигнеш, и една кола излиза (ако не мигнеш — пак излиза), преди да цъкам с език на това, че компанията „Амадзаки“ произвежда електронни мозъци, които извършват физическа работа, преди да видя с очите си чудесата в онази страна, аз имах рядката възможност и удоволствие да разговарям с този пионер в икономическото ни развитие — на чаша. Бил е пръв. И имаше самочувствие. На индустриалците издигат паметници! Алкохолът прави малкото да изглежда голямо. След като презполовихме шишето с гроздова ракия, почувствах конкурентната мисъл на бай Илия спрямо японците. И не защото Япония е била негов конкурент в производството на акумулатори. Външната търговия на България в миналото се е крепяла само на яйцето.
„Виновни са правителството, полицията и граничните власти! — протестираше бай Илия. — Те ми попречиха. Каква работа падаше. За една година натрупах печалба от дванадесет милиона лева. Но на мене не ми пука! Човек трябва да дава пари за здраве, здраве за пари — никога! Над шестдесет години съм сега, а на оня стол там и стойка мога да ти направя! Искаш ли?“
Той говореше за здравето си. И за своите удоволствия, което интуитивно ми подсказваше, че мисленето му не ще да е японско. За здраве и удоволствие нашият индустриалец навремето, когато печелел от акумулаторите, дал пари на един готвач да си отреже ухото. И да приготви от него мезе. В края на нашата среща той почти крещеше: „Японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“
Те с Варта Миклош…
Нашият индустриалец е държал на физическото начало. Накрая той пропя.
„Да впрягаме ли?“ — чух да пита бай Илия. Канеше се да си отиваме по домовете, след като се бяхме наговорили. И шишето беше вече празно.
По пътя за в къщи в плен на настроението, което ме беше обхванало, си мислех: „Готов съм! Мога да потегля за Япония!“ В миналото не сме спали! Сигурно е важно да влезеш в Япония със самочувствие, защото, ако го нямаш, онази страна може съвсем да те отчае. Родоначалникът на българската индустрия Добри Желязков — Фабрикаджията (1800–1865) в Сливен е носил юнашки мустаци. На портрет бащите на нашата индустрия изглеждали здрави, добре сложени физически хора, които са могли да се изправят и на две ръце по столовете във всяка кръчма. И какви лица са имали! Бузите им били червени.
Могат ли тези японци да накарат който и да е готвач в Япония да си отреже ухото и да го сготви?
Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да видя на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка… Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците виждаха демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи.) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме гледаше този човек?! „На какво се смеем ние, японците ли?! — учуден питаше той. — Ами че… на каквото се смеят всички.“
Моите експерименти бяха поставени на научна основа. Водил съм се по книгата „Смешното“ на големия български философ Исак Паси, с когото се познаваме отдавна. Той е културен гигант. Смешно „момче“. Веднъж го срещам на площад „Славейков“ в София и го питам:
„Паси, къде живееш? Не живееш ли над смесеното българо-японско сдружение «София — Мицу- коши»?“
„Защо?“ — пита той.
„Ами че… искам да дойда у вас да ми хвърлиш един автограф на книгата ти «Смешното». Може ли?“
„Е! — усмихва се Паси. — Та то ако е за автограф, аз у вас ще дойда, бе!“…
Икономиката се прави с весело сърце, така се и управлява. Много от онези, които пъшкат, когато работят, са артисти. В Япония съм се смял до припадък… като си мислех какво става у нас. Случва се — нямаш работа, ама никаква работа! А от напрежение ще ти се пръсне главата. Работното място — театрален декор. Инфарктна ситуация на бездействието. Лицето — маска: плаче и се смее.
Водех разговор с млада японка, докато я изпращах до дома й в Осака. Момичето ми каза: „Това, което се вижда по лицата ни, е възпитание. То е усвоено после — след раждането.“ Нейната майка й втълпявала, че трябва да бъде непроницаема. Да не личи скръб, никой да не забележи сълза. „А моята душа, както и
