вашата, плаче и се смее“ — бяха думите на японката.
В Токио съм се смял с началника на полицията. Полицаите са сериозни хора. Този японец беше любезен. Закачаше се. На пристанището, до кораба, той ми подари 1 йена. Практически с една йена нищо не можеш да купиш. Чаша кокакола струваше 200 йени. Държавата пуска обаче в обращение и по една йена. Монетата се подарява за щастие. Петдесет йени представлява монета с дупка в средата, връчва се с пожелание за нова среща. Началникът на полицията ми даде и двете монети — една йена и петдесет йени — да се чувствам щастлив и пак да се срещнем. Каза ми, когато подаваше монетите: „Надявам се, да останете с добри впечатления от Япония. Предайте на българите, че ние искаме да живеем в мир с тях. Бъдете спокоен в Токио. Ако обаче се случи нещо неприятно с вас, ето ви този телефонен номер. Монета няма да пускате в телефонния апарат. Номер 119 е «Бърза помощ». Откъдето и да позвъните в Токио, най-много след петнадесет минути ще бъдат при вас.“ Учудих се:
— След петнадесет минути?! В Токио най-много след петнадесет минути?!…
Японската столица беше цяла държава.
— Позвънете на телефон 110, ако имате нужда от мен. Той е на полицията.
— И след колко минути ще пристигнете? — любопитствах аз.
— Най-много след десет минути, където и да се намирате.
— Благодаря ви — рекох. — Ще звъня на журналистите в случай на нужда. Щом в Токио „Бърза помощ“ идва най-много след петнадесет минути, полицията — след десет минути, вярвам, че журналистите ще бъдат на местопроизшествието след минута, минута и половина.
— Така е — рече началникът на полицията. И се развесели.
Двамата се смеехме. Той — не мога да зная точно за какво, а аз… На практика се случваше „Бърза помощ“, полицията или журналистите в Токио да бъдат след секунди на мястото на повикването. Петнадесет и десет минути бяха за лекарите и полицаите нормативи, които навярно им показваха в какъв случай да си направят харакири. Разбирах, че в бързината „японците са като нас“. И се смеех. (Не зная дали се чувства, че думата харакири не е на място. Така е по простонародному. На някого му се е чуло на сеппуко да казват харакири и то се е разнесло по света.)
Осака. Нощ.
Връщах се на кораба от разходка с кола. Бях с няколко японци. Фаровете осветиха полицай. Той вдигна ръка. Приканваше ни да спрем. Поиска документите за правоуправление. До него стоеше цивилен млад човек — от полицията.
Разговорихме се. Цивилният полицай ме попита:
— Щастливи ли сте в Япония?
Интересуваше се дали съм доволен от посещението. Ние как задаваме на чужденците въпроса: харесва ли ви България? На кръста на тези хора не висеше самурайски меч, лицата им бяха съвременни. Усмихваха се с разбиране.
Приятелите ми японци обясняваха на полицая откъде се познаваме — на японски език. Споменаха и думата есперанто. Единият от моите приятели в колата каза на полицая: „Ви естас полицисто!“ — за да му стане по-ясно какъв ще да е езикът есперанто. И — нищо. После се обърна и към цивилния, и на него рече: „Ви естас полицисто!“ Но онзи се намръщи, погледна накриво приятеля ми и му отвърна на есперанто: „Ми не естас полицисто. Ми естас полициста инспекторо!“ Човекът се беше обидил, че го наричат полицай, а той бил полицейски инспектор. И като го почна на есперанто!… Езикът се говори по света от относително малко хора. Полицейският инспектор го владееше добре. Той би могъл да бъде и преподавател по есперанто. Рекох си: „Ето! Истински лингвист!“ Бях го чул да говори английски език. Разделихме се.
На тръгване поисках да се здрависам с инспектора. Той ми стисна ръката и ми се поклони. Колата тръгна и аз се провикнах:
— Гуд бай!
Чух отговора на полицейския инспектор след себе си:
— Довиждане.
Едва когато слизах от колата на пристанището и се разделях с приятелите си, разбрах, че полицейският инспектор беше казал „довиждане“… на български. Толкова неочаквано беше това! Моите японски приятели се произнесоха за познанията му по български език: „Ами, ако е бил в България…“
На остров Мияджима срещнах млад японец. Разговорихме се.
— Зная българска дума! — похвали ми се той.
Полюбопитствах коя е думата и японецът, като се усмихна безконфликтно, рече:
— Няма.
Никога не съм мислил, че с еднаединствена дума понякога може да се обрисува относително добре цяла държава.
Населението там реагира на хумора по Исак Паси. Японците се смеят по правилата на смешното… може би и на мен, като разбираха колко съм отнесен, за да хабя енергия в разучаването на толкова ясен проблем. Новото, което успях да схвана в онази страна, беше стара истина. Японците са майстори в производството на качествени стоки за широко потребление — леки коли, радиоапарати, телевизори, подкови за бълхи… И едва ли е случайно, че именно там можах да проумея по японски тънкото разстояние между веселия смях и сълзата.
София. Резиденцията на посланика на Япония. Поканен съм на обяд от Негово превъзходителство г-н Такаши Тажима и съпругата му, очарователната Хироко Тажима. Тримата водим светски разговор край маса, покрита с чиста бяла покривка. Върху коленете ни лежи чиста бяла кърпа. Споменаваме безсмъртния български художник Златю Бояджиев. Учудва ме, че японците знаят толкова много за бай Златю. Мислех, че някои подробности от живота му са известни само на мен — неговия шофьор. Говорим и за песа на художника — Тъпи. „Кучето на големия човек е голямо куче“ — тази моя мисъл прозвучава като афоризъм и предизвиква всеобщо одобрение. Наричам посланика „мой приятелю“ и имам сериозни основания за това. Г-жа Хироко Тажима казва, че в Киото, когато благодарят, произнасят „оокини“. Японският народ произлиза от смесица на етнически групи. В древни времена местното население на японските острови се събира да живее заедно с хора, идващи от континентална Азия и от острови в Тихия океан. Японският език и култура, така както ги познаваме днес, се развиват от това смесване. Като пътува по Япония, човек забелязва регионални различия, включително и местни диалекти. Например в Токио казват „аригато“ за „благодаря“. Но в Киото, както твърди и гжа Хироко Тажима, тази дума е „оокини“. Споменаването на популярната дума „аригато“ дава възможност на посланика да разкаже стар анекдот, докато пием кафе в края на обяда: чужденец посетил Япония и чул японците да казват „аригато“. Той се помъчил да запомни думата и я сравнил с „алигатор“ — основен вид крокодил, с каквито Северна Америка е пълна. Когато по-късно този чужденец дошъл в Япония и поискал любезно да благодари на японски език, опитал да си спомни „аригато“, което много му приличало на крокодила алигатор. Поразмислил се, понапънал се и вместо „благодаря“ рекъл:
— Крокодил.
В КУХНЯТА НА ЯПОНСКИТЕ НРАВИ
В Токио моят приятел Тодор Тодоров или както японците го наричаха Тодор сан (Тодоров сан) беше главен готвач в ресторант „Балкан“. Той работеше в кухнята и аз се опитвах оттам да си отговоря какво представляват някои японски нрави. Хубаво миришеше наоколо. Въздухът беше чист. Освен българина Тодоров сан останалият персонал беше от японци. Всички, в това число и моят приятел, бяха подчинени на тези нрави. Можех да получа данни за тях от министерство в Токио, но друго си е, когато си в кухнята на нещата. Пази сърцето си! Пази очите си — най-добрия дар на природата! Не се тревожи! Животът е, както на всеки човек, оттук дотам. Злото идва и за да промени отвратителното положение, в което почти винаги се намираме.
Собственикът на „Балкан“ в Токио, Кьоно сан, беше любезен да ми предостави достъп до кухнята на своя ресторант. Движех се сред японците като тяхна сянка. Слушах мисли и отделни думи. Задавах въпроси. Наблюдавах.
Главният готвач нареждаше:
— Нарежи картофите!
