— Хай! — отговаряше японецът. — Да нарежа картофите.
— Ти! Изпържи рибата!
— Хай! — отговаряше другият японец. — Да изпържа рибата.
— А ти нарежи магданоза, но ситно!
Третият японец повтаряше нареждането дословно:
— Хай! Да нарежа магданоза, но ситно.
Така течеше работният ден. „Хай“ означава „да“. Освен „да“ те повтаряха точно нареждането на ръководителя. И забележете! Повторението ставаше не в казарма, то се чуваше във всеки ъгъл на кухнята. И метачите го употребяваха, докато метеха гарите в метрото с уред, който имаше вградени батерии, вакуум и уста като на пощенска кутия. Началникът искаше да чуе, че подчиненият го е разбрал. Подчиненият показваше, че заповедта е пределно ясна. Имах чувството, че ако старшият японец нареди на младшия: „Влез в огъня!“, той веднага ще каже: „Хай! Да вляза в огъня!“, и ще скокне в него, преди да е осъзнал, че може да изгори. Главният готвач Тодоров сан, когато говореше по телефона с Кьоно сан — собственика на ресторанта — и онзи го викаше при себе си, отговаряше:
— Хай! Да дойда при вас.
След като получеше нареждането и съвестно го изпълняваше, японецът в кухнята не се шляеше. Той не се залисваше с празни приказки. А тичаше при главния готвач.
— Тодоров сан! — казваше японецът изпълнител. — Нарязах магданоза ситно. Дайте ми друга работа.
Нрави! И въпрос на чест.
Големите японци приличаха на малките българчета в училище. В България преподавах и на деца. След пътуването ми в Япония моите очи станаха малко „японски“, в смисъл — забелязвах подробности, невидими с „просто око“.
„Да отгърна ли страничката?“ — питаше детето по време на урок.
„Да“ — отговарях. (По-точно нареждах аз.)
„Да чета ли?“
„Да.“
„Да го преведа ли сега?“
„Да, да!“ — леко нервиран казвах аз, но ми беше приятно, че ме питат.
Детето превеждаше изречението и пак питаше:
„Сега да отгръщам ли?“ — гледаше ме в очите.
Учениците правеха само онова, което им се кажеше.
И се питах: къде отиваше после възпитанието, когато тези деца ставаха възрастни и попадаха в производството?
Ресторант „Балкан“, така нареченият „български“ ресторант, се намираше в най-модерния квартал на Токио — Шинджуку, по-точно в най-модерната част на японската столица, със 7–8 високи сгради от по 52 етажа. Най-високата сграда в Токио беше 60-етажна и носеше чаровното име „Съншайн“ („Слънчева светлина“). „Балкан“ беше на седем етажа. Долу имаше механа, на първия етаж — сладкарница, на втория — ресторант, на третия — банкетна зала. Нагоре следваха служебни помещения. В механата покривките върху масите бяха български — в битов стил. Кътове с миндери. Сервитьорите японци работеха, облечени в български национални носии. И кухнята българска! Кьоно сан притежаваше ресторанта, механата, сладкарницата, залата и всичките седем етажа. Той беше влюбен в българската кухня. Неговият баща навремето също е бил влюбен в нея. Синът продължаваше традицията на рода. Любовта на Кьоно сан към българската кухня е любов на рода му и аз мислех, че векове ще пуши този „комин“ в японската столица.
Главният готвач Тодор сан (или Тодоров сан) се очертаваше като една от най-главните фигури в „Балкан“. Той беше човек със сложна биография. Толкова издигнат — озарен от интелигентност, че не можех да го приема за готвач. Ние с Тошката сан сме приятели — знаех доста за него. Изобилието на информация ми пречеше да го нарисувам. Не можех да разбера защо този готвач, който е награждаван толкова пъти, още не е получил и най-високото отличие? Имах добри приятели и мислех, че те всички заслужават награда, най-голямата от които са обичта и уважението на хората.
За да популяризира българската кухня, Тодор Тодоров беше дошъл в Япония по силата на договор, сключен между Комитета по туризма в България и уважавания господин Кьоно сан. Готвач е вече много. Готварството е международна професия. Бях видял вестник — на първата му страница стоеше публикуван очерк за Тодор Тодоров под заглавие „Майката и бащата на българската кухня“. Тошката знаеше цената си, но беше с ниско самочувствие. През времето, докато светът го величаеше заради голямото му умение, моят приятел мислеше, че това се отнася за някой друг. Държеше се в обществото, като че беше прегорил нещо в печката.
Всичко можеше да сготви този човек! Веднъж на Слънчев бряг, когато беше готвач в ресторант на туристическия комплекс, обядвахме при него с друг приятел — А.Б. сан. Тошката ме попита какво искам да ми приготви за обяд. Времето беше хубаво, аз — на почивка… Шегувах се и по този начин се разтоварвах. Споменах, че желая нарицателното у нас ястие, което се смята за невъзможно, за да затрудня готвача. Казах:
„Манджа с грозде! Моля!“
След около двадесет минути моят приятел постави на масата манджа с грозде, чийто чудесен вкус и до днес усещам на езика си. По-късно научих, че именно тази гозба беше станала едно от най-големите постижения на света в кулинарното изкуство. Казваше се „Филе Тодор“. Ресторантите по света и Япония го предлагаха наред с „Филетози“ и „Филеонзи“. Тодор Тодоров беше единственият българин готвач, който имаше 18 внедрени рецепти в световната кулинарна книга. Така че ние, българите, разполагахме с още един „златен медал“ освен цяла тенджера, пълна със златни медали от световни първенства по художествена гимнастика.
В японската кухня за тринадесет месеца работа по договора Тодор Тодоров успя да натрупа наблюдения за бита и нрава на японеца. Споделяше ги на чашка саке в ресторанта. Или в други ресторанти и увеселителни заведения, с каквито беше пълна японската столица.
Работната ръка не липсваше в кухнята на „Балкан“. В Япония работникът работеше, ръководителят ръководеше, ученият преподаваше, правеше своите изследвания и трупаше нови познания. Младото поколение учеше! Освен заниманията в училище учащата се младеж практикуваше по няколко часа на ден — извън учебното заведение. Ученикът можеше да се труди в кухнята един, два, три часа на ден: според желанието и свободното си време. Изготвяха се програми и изобщо не се говореше за недостиг на работна сила.
„Балкан“ разполагаше с около тридесет души. Два дни предварително се изготвяше графикът кой ученик по кое време колко часа ще работи в кухнята. Всеки момент се знаеше разпределението на работната ръка. Няколко ученици на ден сякаш бяха залепени за главния готвач.
Учениците, както и цялото японско население на работното си място, неотменно казваха: „Хай!“, и повтаряха нареждането на ръководителя си. В кухнята на „Балкан“ работеха младежи, които можеха добре да виждат, за да не се порежат, докато кълцат продуктите, или да не си напъхат пръста в някоя кухненска машина. Те трябваше да отговарят на изискванията за охрана на труда. Учащите не се откъсваха от възпитателния процес в учебното заведение. Но защо работеха тези деца? Нямаше ли да се преуморят, да отслабнат, да загрубеят младите дами? След няколкото часа труд на ден те излизаха от кухнята на улицата по-бодри, по-здрави, повесели… и с йени в джоба. Нямаше ли детето на министъра, на директора, на богатия търговец… по този начин да подбие авторитета на баща си! Нямаше! Авторитетът на родителите не се подбиваше с благородния труд на децата им. Татковците даваха пари за таксата в училището; за наем, ако детето живее в друг град; за дрехи; за книги; за учебни помагала; за храна… Татковците средствата за развлечение на децата си не даваха! Ако японец връчи пари на детето си за саке, ръката му изсъхваше.
Младите са възпитани да мислят, че трябва сами да спечелят пари за собствено развлечение.
Възраждането на страната от пепелищата на Втората световна война беше извършено и от младежта. Една версия се носеше, която обясняваше „японското чудо“. В училище, свързано с името на императора, били приети да се учат деца. След непрекъснати наблюдения по време на учебния процес специалисти направили подбор на децата с определени качества и от подбраните организирали друг учебен курс.
