„Мога да отида на кино! — без да се замисля, отговаря Любопитния. — Чу ли за онзи японски министър на железниците, който си подал оставката затова, че през годината сборът от закъсненията на всички влакове в страната бил шест минути. И после си направил сеппуку? Писаха го във вестниците!“
„Писали са го, за да се смеем“ — казвам.
Ние край масата се смеем. А защо се смеем? Наистина — защо? „Зайчета“ играеха по целия бар.
Казвам:
„Отразява…“
„Познавам нашенски шогуни“ — намесва се Любопитния.
„Имаш чувството, че те гледат отгоре, а всъщност те наблюдават отвсякъде.“
„Типове. А когато им виене гребенът…“
?!
Любопитния следва потока на своите мисли, докато аз се възторгвам от ефекта на огледалото. Той разказва как „шогуни“ у нас показват черти от нрава си — говори за големановци, клиенти в Млечния бар, пъстри частни случаи, украсяващи подробности в обществото, за да е шарено. Защото… то е шарено. Човек остарява и излиза в пенсия. „Шогу-нът“ е започнал да поздравява и е станал критичен. Гребенът му е увиснал. „Шогун“, но в пенсия. Пристъпя към скамейката в градината, където седят „наборите“ и си говорят. Приближава се полекичка. Пъшка: „Ох, така! Момчета!…“ Но когато нашият остарял „шогун“ сяда на пейката, „наборите“ се надигат… и си тръгват. Той остава сам. Най-доброто пожелание към един „шогун“, докато той е млад и силен, би трябвало да бъде: „И като се пенсионираш, хората да те поздравяват!“
„Как е в дълбоката японска провинция? — пита Любопитния, защото е любопитен. — Буда високо ли е? Императорът далече ли е?“
„Караш ме да мисля в момента. В Япония май че нямаше провинция.“
„Трябва да съм японец, за да те разбера“ — казва Любопитния.
СЦЕНАТА НА ГЕЙШИТЕ
Повечето японци са работохолици. На улицата ходят по-спокойно. Увеселителните заведения нямат брой. Населението се забавлява, като играе и пачинко с някакви стоманени топчета. Топчето в машината подскача, а ти го караш още да лудува с помощта на малка ръчка, която натискаш с пръста си. В металическа чинийка падат спечелени топчета. Или не падат. В края на играта срещу спечеленото, по избор, на победителя му дават шоколад, цигари… Няколко пъти попадах в такова място и улисан в играта, не се сещах да ям. Игралните заведения бяха построени и на един, и на няколко етажа. В помещенията — машини, машини, машини!… На столове пред машините седят хора. И играят. Видях баби и дядовци. Понякога имах чувството, че старците са ги изпратили да пазаруват за в къщи, а те са се промъкнали тайно, седнали са там и са се заплеснали като деца. В забавните игри съществува елемент, който вдъхновява: шанс за печалба.
Увеселителните заведения са поникнали като гъби в някои райони на столицата. Като „гъби“, но това може да бъде и неточно, защото някъде те са едно до друго, едно под друго… Няма подходящо сравнение за гъстотата на заведенията в Токио! По уличка в квартал, недалеч от Шинджуку, на разстояние от 10 метра преброих 15 увеселителни заведения! Под земята, над земята, вляво, вдясно… Не е възможно всичките да се посетят!
В японската столица има и „нощна част“, „нощен квартал“. Моят добър познат там се казваше Макото Аояги. Той беше собственик на едно от тези малки и тесни заведения, нещо като „Рибен бар“. Широко за душата! Имаше около тридесетчетиридесет места за клиенти. Те бяха разположени едно до друго. Заведението изглеждаше като продълговата стаичка. Собственикът предлагаше на своите клиенти специалитети от риби, раци, охлюви, морски водорасли и различни други продукти. По стените на заведението, на полици, бяха натрупани шишета с уиски в традиционните за Япония ниски и тумбести широки бутилки. И понеже наоколо беше тясно, имах чувството, че при леко земетресение шишетата биха се стоварили върху главите на клиентите. Помислих си, че Макото Аояги няма склад. (Складовете им са подредени като аптеки.) Той ми показа бутилките отблизо, накара ме да се вгледам в тях: върху всяка бутилка имаше поставен етикет с йероглифи. Онова там не беше името на напитката, защото нейното наименование стоеше написано на съответния етикет. Етикетът с йероглифите представляваше по-скоро бележка на ръка с името на клиента. Уискито — японско. „Сантори“ или „Сантори олд“(старото „Сантори“), отлежало. Всеки клиент, който пристигаше в заведението и си поръчваше уиски, получаваше бутилка. Той плащаше цялата бутилка, но пиеше колкото му се пие. Японците не се наливат като бъчви. Толкова много заведения в Токио, а не видях нито един пиян. Представител на посолство в столицата разказваше, че за седем години работа в Япония не е забелязал на улицата пиян японец.
Аз обаче зърнах пийнал японец! И съм доволен, бих казал — щастлив, че можах да открия наистина голяма рядкост. Това беше и комплимент за моята способност да наблюдавам. Защото пиян човек на улицата в Токио е събитие като падането на комета.
Полунощ. Центърът на Шинджуку. Бях си посръбнал. И понеже ми стана весело, прииска ми се да правя лудории. Тръгнах по средата на улицата. Вървях по бялата осова линия, като се стараех да я умервам с крак. Настъпвах я така, че да не може чертата да бяга встрани. И си пеех: „Шинджуку минатомачи…“ („Шинджуку, ти си град пристанище.“) В далечината забелязах, че върви човек! И тръгнахме един срещу друг. Моментът на срещата назрЯваше, беше явно, че и двамата се вълнувахме. Напрежението растеше с всяка секунда… Японецът, изглежда, си беше помислил, че осъществява среща със сънародник. Двама пийнали японци в средата на улицата — това беше много! Като се приближихме, увеличихме скоростта. Устремихме се с бързи крачки един срещу друг, готови да се кланяме, радостни в своето опиянение.
Японецът се спря пред мен. Ококори се във велика почуда. Стоя така минута, като че не можеше да повярва на очите си. И прихна да се смее.
— Ха?!… — само успя да каже той.
Беше изгубил шанса си. И се оттегли на тротоара, навярно с надежда, че все някога в живота ще му се удаде да срещне на улицата друг пийнал японец.
Бутилката с името на клиента се запазва в заведението и стои върху рафта на стената, докато клиентът отново отиде там, за да си допие.
Влизаш в заведението и казваш:
— Добър вечер, Аояги сан!
— Добър вечер! — отговаря той. И се кланя.
— Тук имам нещо оставено. Името ми е… Казваш името си.
Аояги сан се катери по лавиците и търси бутилката. Обикновено бързо я намира в мнимия безпорядък, тъй като си има система.
Поднесоха супа от риба в дървена лакирана и шарена паничка. Огледах се встрани, за да видя другите как се хранят. До мен двама японци ядяха супата си с клечки. Те прищипваха твърдото, сръчно го поднасяха в устата си, а самата течност консумираха, като надигаха паничката и отпиваха направо от нея. Така направих и аз. Опитах от супата, като ползвах клечките. Донякъде… После надигнах купичката.
— Опитахте ли? — попита ме Макото Аояги.
— Да! — отговорих въодушевено. — Вкусно е!
— Хареса ли ви?
— О-о-о! Много!!!
Моят познат това и чакаше. Докато да изрека въодушевените си думи, търсейки погледа му, докато да се обърна, купата ми я нямаше. Собственикът на бара като фокусник я беше грабнал и изсипал съдържанието от нея в един също така лъскав и нечовешки чист казан. Бях огорчен и готов да се разсърдя. Погледът ми приличаше на човек, на когото са измъкнали нещо под носа му.
Макото Аояги ми поднесе риба. Отново посегнах към клечките. Помислих си, че японецът действа грабителски само по отношение на супите — хората да не си пълнят стомасите с течности.
— Опитахте ли? — попита той.
— Да, опитах — отговорих въодушевен. — Много е вкусно! Такова нещо досега не съм хапвал!
— Как ви се вижда?
— Това ли? Дето е пред мен? Чудесно. По-добро едва ли може да бъде!
