Преди да изрека последните думи, чинията отново изчезна. Заедно със съдържанието. Макото Аояги натисна с крак ръчка, капакът на казана се отвори и глътна моето почти с неземен вкус меню.
По същия начин веднага след като опитвах, се изгубваше останалото от храната. С тъжен поглед на безкрайно разочарован човек изпращах онова, до което се докосвах: нещо от риба, от раци, от водорасли, от други морски продукти. Едва на тридесет и седмия път успях да схвана, че не бях тук, за да се храня като хората. Бях седнал в заведението на японеца, за да опитвам. Моят познат ми демонстрираше съвременната теория за рационалното хранене. Според нея човек трябваше да яде четиридесет различни продукта. Макото Аояги хранеше така всичките си клиенти. Повече не можеше да се направи за клиента. А и той повече не можеше да иска.
В Токио, по всяко време на денонощието, имаш възможност да закусиш, да обядваш или пък да вечеряш. Изумително разнообразие на заведения. Екзотична архитектура. Бях в кафене, сградата на което представлява кафейна чаша. В подземния град на Саппоро поръчах меню в състав от ястията: мо-рокю, намбадзуке, тонджиру, какиаге, нимоно, салата, цукемоно, ориз и мицумаме. Но колкото вие разбирате какво точно съм ял освен салата и ориз, толкова и аз разбрах. Вкусът на менюто беше солен, горчив, кисел, сладък… То се казваше „Саку-ра“.
На собственик в Токио не му вървеше с ресторанта. Хората съвсем спряха да посещават заведението му. Чудеше се какво да направи! Някой му рече:
— Че обърни нещо!
И той… обърна сградата. Постави я с покрива надолу. Извика инженер, плати му… Елате да видите! Заведението — пълно с народ. Богаташ стана човекът.
Посетих ресторант, където възможностите бяха доведени до изумителна крайност. Там съществуваше същата постановка с бутилките и етикетите, на които бяха написани имената на клиентите. Причудливи идеи… И — собствена телевизия?! Няколко подвижни камери от стените и тавана следяха клиента, докато се храни, отпива или благоволява да се разпее. Монитори бяха поставени и над вратата на улицата. Певецът в ресторанта добиваше популярност сред хората, които минаваха по тротоара. В заведението — подиум. Върху него непрекъснато се пееше. След първата чаша почти всеки изявяваше желание да се изкачи на подиума. Имаше рафт, пълен с касетки на популярни песни (само мелодиите). По масите раздаваха текстовете им. И като те хване сакето, скачаш на подиума и с цяло гърло пееш: „Мама, соно танго феличе!…“ Текстовете са на английски, немски, френски, италиански… Но на еб, нашенеца, това не ти пречи. Подкарваш песента на български, че и без съпровод. Думите, които изричаме от сърце, носят в себе си и музика. Например: „Колко мъки знаеш, колко тайни криеш, ех, Балкан ти роден наш!“ Седя в заведението, гледам веселящите се японци, слушам ги как пеят от сърце. Аз не умея да се веселя. Тъжен съм, много тъжен.
Японците изпълняват песните си отначало докрай. Каквото почнат, завършват го.
Няколко делови бизнесмени бяха направили ресторанти във вагони, които вечер потегляха от Токио и се връщаха на разсъмване. Колелата на вагоните тракаха… И докато едни спяха в града, други пееха извън него.
Възможностите на увеселителните заведения приличаха на лимон, който е изцеден докрай. Оттук нататък нищо не можеше да се измисли! Нищо!
Правят паралел между някогашните хетери и днешните гейши. Това не е точно. Хетерите в древността из Азия — Финикия, Индия, Сирия, са били проститутки към храма, чиято дейност влизала в религиозния обред…един вид жрици. В древна Гърция е имало институции на хетерите (приятелките). Високообразовани, културни, занимавали се с изкуства и били приятелки на мъжете при угощения. Жени на свободна практика. Владеели изкуството на гримирането, дрехите, прическите, изучавали психология, за да определят настроението на мъжа, когото ще обслужват. Пеели. Правели и диагностическо разчитане на чертите на човека. Капризът при тях е бил изключен. Били ненадминати в умението да доставят удоволствие…Това, в една или друга степен, го има у гейшите. (Проституцията в Страната на изгряващото слънце е забранена със закон.) Срещал съм високообразовани гейши, проститутки сред тях не съм виждал. Закоравял експериментатор, попадал съм и в крайно неудобни положения. Веднъж, за да поставя на изпит мила гейша и като знаех, че Анибал е погребан в Картаген, попитах:
— Знаете ли случайно къде е гробът на Анибал?
— В Турция. В азиатската част — отговори ми тя. И ме остави да се ровя в книжнината — до припадък.
Друг път подарих на гейша в Киото хубави цветя! Хубави — за мен. Но те не трябваше да бъдат разпукнати, а пъпки. Гейшата беше доловила, че не разбирам от цветя. И макар че, общо взето, бях интересен предимно с въпросите си, вече мога да призная, че нивото на техните познания е високо. И 100 000 йени се дава за гейша — да пиеш чай с нея и да разговаряш. Гейшата честно си изкарва прехраната, като артистка. Тя е явление изключително японско, не минава прием без нея. Добре е запозната с изкуството, танцува класически японски танци, свири на шамисен. Много японци са стеснителни. Не и гейшите. Тяхното държание е свободно. В Япония живеят около 26 хиляди гейши. Има училище за тях в Киото. Гейшата е героиня на романи, удовлетворява разбиращ събеседник, владее изкуството да разговаря, умело се държи в обществото.
Остроумието й е главно нейно оръжие (в Япония не е разрешено да се носи оръжие). Разбира от литература, превъзходна домакиня. Носи красива висока прическа. Или се омъжва, или намира покровител — един. Ако се омъжи, става прекрасна съпруга, жизнерадостна, весела и умна.
Гейшата е свързана предимно с увеселителното заведение. Ролята й: трябва да играе на сцена, върху която вече нищо не може да се направи. На нея тя постига още нещо.
ВИТРИНАТА
Японците правят мостри на всичко, което се яде и пие. Производството им е цяла индустрия. Витрините грабват погледа. Няма разлика между изложеното в тях и онова, което се продава. Показаното на ресторантската витрина не е самото меню, подредено в чиниите, дето в началото дига пара, а после може и да мухляса, а номерирано изображение, изкуство на пластмасите, умение да създаваш натюрморти в чиния. В началото не се досещах, че продуктите на менюто за деня, изложени на витрините, са от изкуствена материя. Забелязах това едва в подземния град на Саппоро. Светлината падаше под специален ъгъл. И нещо ми лъсна в окото. Видях на витрината меню, в което имаше домати, картофи и стръкче магданоз. В чинията домат беше цепнат по средата!… Личеше семка, разрязана на две, сякаш приготвена за изследване с напречния си разрез. Имаше три белени и обварени картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше забито стръкче магданоз. То беше боднато от дясната страна на обеления обварен картоф — и гледаше наляво, със седем листенца.
Касата на ресторанта понякога се намира до самата витрина — от вътрешната страна. Можеш и с пръст да поръчаш, да си платиш. Японецът, като види касовата бележка, ти носи онова, което си посочил с пръст от витрината. Макар че обикновено се плаща на излизане. Японецът е свикнал да урежда сметките си след услугата!… Веднъж в София, на излизане от трамвая, познат японец ме попита: „На кого да дам билета?“
Чинията, в която сервираха менюто, е весела, шарена. В нея видях картина, която ме порази за кой ли път в онази страна. Имах чувството, че гостоприемният народ тук няма друга работа, освен да те приеме и докато стоиш там, да те побърка. А когато те изпраща, да те трогне до сълзи. Защото май че японецът ми беше донесъл чинията с менюто не от кухнята, а от витрината с продуктите от изкуствена материя, за да се нахраня! В нея имаше домати — червени на цвят, бели картофи и магданоз със зелени листенца. Продуктите в чинията бяха подредени както на витрината — и на големина, и на цвят: досущ същите. Три картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше стръкче магданоз, боднато от дясната страна на картофа, и гледаше наляво. То имаше седем листенца. Доматът беше така цепнат в средата, че семка в него беше разрязана на две… Само дето от чинията пред мен се дигаше пара. Готвачът беше повторил картината от витрината в моята чиния.
Японците работеха с всички цветове на небесната дъга и с безброй много полутонове. Стоките приличаха на цветна експлозия. Официалната (тоест точната и проверената) статистика даваше данни, че на пазара в страната червеният цвят се беше появил в триста осемдесет и пет нюанса?!… И се размислих върху сивия цвят, с който беше боядисан животът ми. Оттук нататък сивото, което също имаше свой чар, не
