ми напомняше за живот. Сивото започнах да свързвам с черно.
Витрината заради витрината за мен стана фикс идея, сапунен мехур. И голяма лъжа… изложена на показ. В Япония, ако исках, можех да изям всички експонати, които бяха от найлон! И не само защото японецът в ресторанта е всецяло на твое разположение, а там ти — клиентът — си господар на онзи господар. Ако собственикът на ресторанта ми откажеше да вкуся нещо в заведението му, можех да се облегна на законите и наредбите в онази страна и… Но японците не позволяват да се стигне дотам. Те просто свалят онова, което не съществува в магазина.
Витрината в Япония — покана за автентичност. Вълнувах се, защото в онези години витрините у нас изглеждаха богати и разкошно подредени, като при самоизмама, а рафтовете в магазините — почти празни. Най-популярната дума — „няма“.
ПЪРВАТА БЪЛГАРКА, ОМЪЖЕНА ЗА ЯПОНЕЦ
През зимата на хиляда деветстотин четиридесет и втора година по нашите места падна дебел сняг. Небето беше решило — което, където се намира, там да си остане. Влаковете на гара Пловдив не могат да се движат. Японец стои на перона. И нито напред, нито назад. Не може да се ориентира, захвърлен от съдбата, която е решила нещо да се случи с него и го задържа. Снегът трупа. Всичко е бяло. По едно време влакът потегля, но затъва дълбоко в преспите. Повече не може да се движи напред и се връща на гарата. Японецът влиза в ресторант „Молле“, за да се постопли, да вечеря и да помисли какво да прави. Ресторантът е пълен с народ. Свободни маси няма и той стои до вратата. Тук-там се вижда празен стол. Но японецът не сяда на маса, заета вече от друг. Възпитанието не му позволява.
Един българин го забелязва.
— Я! Вижте! Японец?! — учудено казва той на приятелите си.
Очите на Христо Макрелов са като на японец. Целият род Макрелови в очите са като японци. И сестра му… Най-вече сестра му. В ресторант „Молле“ очите са привлекли очите. Поканват японеца да седне на масата. Той се покланя дълбоко — да поздрави, да благодари. И сяда. (Когато има нещо да се случи!…)
Следват типичните български въпроси към непознатия странник.
Разговарят на немски, после опитват на френски.
— Как се казвате? — питат нашите.
— Маеда — отговаря японецът.
— Къде отивате?
— Идвам от София.
— Ама къде отивате!
— По работа.
— Какво работите?
— Журналист съм.
— Откъде сте?
— Токио.
— Женен ли сте? Деца имате ли?
— Мисля, че ще се оженя — казва японецът, за да не произнесе „не“.
— Хм!… Какво още остана да го питаме? — Нашите се съветват с погледи помежду си. — Ах, да! Печелите ли? Колко получавате? — интересуват се те, тъй като си мислят, че вече са станали близки с японеца.
Продължава да вали и да трупа. Снегът покрива ресторанта с българите и японеца в него.
Христо Макрелов и Маеда сан излизат навън. Пред входа ги чака файтон. Нашият ще води японеца на гости у дома си — в Чокманово (?!). И в онзи сняг (?!). И с файтон (?!)… Макрелов е решил да покаже истинското българско гостоприемство и не отстъпва. Такъв човек реши ли, ще върже госта и пак ще го заведе у дома си. Той не отстъпва и пред файтонджията, който твърди за Макрелов, че е луд.
Луди, не луди — тръгват. Наоколо сняг, величествена гора, вълчи вой в далечината…
Късно вечерта двамата стигат в Чокманово. Селото в планината се събужда, за да посрещне гост. Прозорците на къщите светват. Селяните излизат на улицата да видят японеца. И като започват ония ми ти поклони на добродушните гостоприемни хора… Ние на село нали се кланяме, когато посрещаме скъп гост? Като в Япония. Маеда се впечатлява от онова, което вижда край себе си. То и на Япония му прилича. Макрелов запознава Маеда сан със Сийка Макрелова.
— Сестра ми — казва той, като я посочва с ръка.
И земята спира да се върти. Този момент е подготвяла съдбата. Японецът и българката се гледат в очите. Селяните разговарят помежду си. Но те само си отварят устата — нищо не се чува. Снегът трупа, трупа… Той покрива селото и къщата заедно с японеца и българката, докато двамата се гледат.
Безспорно това е било влюбване от пръв поглед. Душевният мир на японеца излъчва акумулираната си представа за живота: там — на небето, те някога са били едно цяло. На земята всеки търси своя двойник. И ако го намери — те са щастливи, пламва голяма любов. Мъжът става силен. Никой не наранява другия — нито с помислите си, нито с делата си. В този миг Маеда е срещнал очите на своя двойник. И ги е видял в дивна планина, покрита със снежнобяла обреченост.
Селяните наблюдават как двамата се гледат — сякаш единият е потънал в другия. Те казват: „Я!…“ Всички забелязват, че до японеца Сийка прилича на японка.
Между двамата пламва неистова любов. След време Маеда отново се връща в Чокманово. Отначало родителите се противят, не дават дъщеря си на японец. Защото Япония чак къде е!… На другия край на света. Сийка им заявява, че ако не й разрешат да се омъжи за него, ще отиде в манастир, ще се затрие. И влюбените сключват брак. Сийка Макрелова е булка. Цялата е в бяло.
Младото семейство Маеда живее в Токио. Имат две деца — момче и момиче. Момичето носи българско име — името на Сийкината майка. Навремето у нас прожектираха кинопреглед „Първата българка, омъжена за японец“. Под небето на японската столица няма по-щастливо семейство. България си има зет — японец. Тъстът казва за зет си: „От сина ми е по-добър! Уважава ме човекът.“ След Втората световна война Маеда заема отговорен пост в Япония. Бил е приет от Императора. Маеда — големият приятел на България. Той прави много за добрите японско-български отношения. Сийка и Маеда се радват на щастието си.
Една нощ в Пловдив, където са се преместили родителите на Сийка Макрелова, достига черна вест. От небето пада черен сняг… Всичко е черно. В Япония е починала Сийка.
Йокохама. Гроб — градина. Поддържаха го с неувяхващи живи цветя.
Времето тече. Позаглъхва с него и споменът за голямата любов на българката и японеца. Един ден, след години, на вратата у старите Макрелови се тропа. Майката на покойната Сийка отваря вратата и вижда… Маеда! Двамата се гледат като приглушен мотив от онзи момент в Чокманово, когато дъщерята е гледала японеца. Маеда е придружаван от дребна японка и двамата влизат в дома на Сийкините родители. Сядат на пода, както правят японците.
Бащата пита:
— Накъде сте тръгнали?
Той мисли, че Маеда е дошъл по работа в Европа. Пътят му минава оттук и се е отбил да ги види. Майката плаче…
Маеда отговаря:
— Нарочно идвам от Япония. Днес си тръгвам обратно.
И японецът моли родителите на покойната си съпруга да му разрешат да се ожени за японката, която го придружава.
НА ГОСТИ В ЯПОНСКИ ДОМ
В Осака няколко души посетихме старинния дворец на възвишението, където беше заснета голяма част от популярния по наше време филм „Шогун“. На огромен плакат беше нарисувана разперена човешка длан. Надолу започваше огромна пропаст.
Моите хора ми рекоха: „Защо не попиташ какъв е този плакат?“ Той можеше да означава нещо като: „Не на войната!“ или „Унищожете оръжията!“
