Макар че дълбоко в себе си не го очаквах. Изпитвах съмнение, тъй като бяхме в Хирошима, посетихме мястото, където е паднала атомната бомба. Видяхме покъртителни картини: Спете спокойно! Това няма да се повтори! Японците избягват разговори за атомната бомба. Те я помнят (забравя ли се такова нещо?), но мислят за живота. Не припомнят непрекъснато атомната смърт. В Хирошима имаше буркан, пълен с човешко месо, облъчено от бомбата. Тя беше паднала в 1945 година… а месото в буркана още се разлагаше!!! Моите хора настояваха и аз трябваше да попитам някого за значението на плаката.
Дребен японец седеше на скамейката, взираше се в далечината и се любуваше на Осака. Отидох при него.
— Това тук какво е? — посочих аз ръката, нарисувана на огромния плакат. — Да не би да означава „Не на войната“?
— А? — каза японецът и навярно печелеше време, за да подготви точния отговор.
— Да не би да е нещо против атомната бомба? — подсетих го аз.
Той отговори:
— Плакатът прави бележка на хората да не хвърлят боклук в пропастта. На него пише: „Това тук не е пепелник.“
— О-о-о!!! Какво било! — извикаха моите хора. Японецът стана прав, за да отговори на въпроса ми. Беше доста по-нисък от мен. Гледаше ме отдолу нагоре. Помислих си, че чака да му кажа да си седне.
Тогава той изненадващо ме попита:
— Вие есперантист ли сте? Отговорих:
— Да. Есперантист съм.
Думите изрекох на есперанто. Японецът се хвърли към мен. Той започна да ме прегръща и да крещи:
— Братко!!! — (Всъщност за японец такова поведение е необичайно.)
„Те това е! — рекох си. — Намерих го и брат ми. Точно се чудех къде се беше изгубил.“ С него се прегръщахме пред плаката, който призоваваше към чистота. Един от нашите улови момента на прегръдката ни с фотоапарат. После засне разперените пръсти на ръката ми до разперените пръсти на дланта върху плаката и ги превърна в популярна снимка, която обиколи света.
Японецът ме помоли да го почакам. Хукна нанякъде, почти веднага се върна. И каза: „Идат!“ Беше поканил да ме видят секретарката на кмета на Осака, есперантистка, и още няколко японци и японки. В старинния дворец на Осака се насъбраха… все братя и сестри.
Надвечер на кораба бавно се покачи професор, придружен от секретарката на кмета и „брат ми“. Те тримата се поклониха на капитана на кораба и учтиво поискаха от него разрешение да ме изведат със себе си, да ми покажат Осака и да пием заедно някъде кафе.
Капитанът явно се двоумеше — заради програмата на кораба. Тупнах го леко по рамото и му рекох:
„Слушайте! Хич и не мислете да отказвате на тези любезни хора! Защото пред вас ги виждате трима. А знаете ли какво става зад оня ъгъл отсреща — хиляди ме чакат!“
Той разреши. „Поне гледайте да се приберете в седем часа вечерта“ — каза ми той. Отвърнах му: „И това няма да стане! Не мога на най-интересното място да скокна и да кажа на японците, че си тръгвам, защото капитанът ми е наредил да се прибера на кораба в седем часа. Ще си помислят, че аз не съм си капитан.“
Преоблякох се, пригладих се и тръгнах. Пихме кафе. Беше приятно и весело. Японците наистина могат да те разплачат с гостоприемството си. Когато изпращат български деца, българчетата плачат и япончетата плачат. В ръцете си държат краищата на тънки книжни ленти. Корабът потегля, лентите в определен момент се късат — сърцето ти да се скъса.
Моето истинско посрещане стана при изпращането ми. Бях поразен.
Страната на електрониката и роботиката боравеше с най-фините си механизми, когато се отнасяше за прием. Добри и стари нишки на гостоприемството дърпа японецът при посрещане и при раздяла. Ако мога да усвоя това изкуство, ще имам много приятели. У нас, на село, докато гостенинът ни се огледа — и масата е сложена! Нашенецът е пристрастен към посрещането. При японците изкуството добре да посрещаш означава и добре да изпращаш. Мой приятел на село се вживяваше в началото, когато те зърне да се задаваш. Гостоприемен като всеки добър човек, той няма японската изобретателност да изпраща, а, изглежда, не притежава и дар слово. Употребяваше думата: „Хайде!“, която изговаряше като: „Ади!“ — за довиждане. Казваше: „Ади, наздраве!“, или „Ади, от мен да мине!“ Беден на думи, като те види, че се задаваш, той извикваше: „О-о-о!“ И с този кратък звук привършваше церемонията по посрещането. А на изпращане повтаряше: „Ади!“ И по телефона накрая така говореше: „Ади! Ади!“… Имах чувството, че този иначе гостоприемен човек при раздялата искаше да ме изтупа като прах от крачолите на панталоните си. Моите познати в Осака ме попитаха какво желая да постигна от пътуванията ми в Япония и могат ли да ми помогнат.
— Да! — отговорих веднага, защото имах и готов отговор. — Искам, първо, да посетя японски дом и, второ, да ме научите да пия чай по японски! (Имах предвид японската чайна церемония.)
Те започнаха да мрънкат… Не бяха готови с отговора, който, ако го дадеха, трябваше да го изпълнят. Бях поискал невъзможното. Заплаших ги:
— Две неща ме доведоха в Япония — казах. — Японският дом и японската чайна церемония. И ако не ги видя, все едно, че никога не съм бил във вашата страна!
Човек, когато пътува по света, обича да преживее нещо невероятно.
Заминахме си от Осака. Бях в Япония тук и там, с кораб и без кораб. С онзи именно плавателен съд една ранна утрин акостирахме на пристанището в Отару.
Ние, пътниците, се бяхме опрели върху преградите на борда и наблюдавахме приближаващия се бряг. Един от нашите извика: „Земя!!!“ — на шега. Той го направи като актьор с интелект, който върти кървави очи и размахва нож, за да изколи света, а в същото време намига на публиката и се усмихва скришом, с което иска да каже: „Театър е това, братлета, театър…“
Сушата се приближи до кораба и на него не му остана друго, освен да акостира. На пристанището встрани стърчаха трима души: кметът на града, секретарят и навярно „онзи“, на когото викаха „представител на кметството“. Те чакаха капитана. Точно срещу кораба няколко хиляди посрещачи със знамена и плакати очакваха… кого мислите? Мен?! Върху плакатите пишеше… името ми. Моето име. Кръвта ми се покачи в главата. Розовото ми лице почервеня. Не съм преживявал по-голям ужас. Боже! Навремето исках да се отказвам от името си… та дано ми потръгне в живота. На брега се вееха знамена и плакати… От вълнение не можех да намеря джобовете на панталона, за да си скрия ръцете.
Слязох от кораба и застанах срещу посрещачите си. Народът ми се кланяше.
Почаках доста, докато японците се изправят отново. Един от посрещачите попита:
— Вие ли сте Сейко…(в)? Казаха ни, че след двадесет дни ще пристигнете с кораб на пристанището в Отару.
Покашлях се, преглътнах и рекох:
— Аз съм.
Като чуха това, японците се разшумяха, развяха знамената, плакатите с името ми. И пак започнаха да се кланят.
Докато народът се вълнуваше, опитах се да разгадая загадката. Защо? Откъде тези хора са узнали за пристигането ми?
Издебнах момент и попитах:
— Мога ли да знам на какво дължа вниманието към моята скромна особа?
— На един човек — отговориха ми японците.
— Какъв човек?
— Дойде от Осака със самолет. И донесе в Отару вашите желания.
— Той по работа ли е идвал в Отару? Да не би да е идвал тук по своя работа?
— Пристигна нарочно заради вас. Каза ни за вашите две желания — да посетите дом, да се научите да пиете чай. И отлетя обратно.
Той не е бил обикновен човек! Проверил е разписанието на кораба, качил се е на самолет, долетял, предал искането ми. И отлетял. Това е все едно да разговаряш с японец в Пловдив, който възнамерява да види делфин. Й ти да си купиш билет за влака, да се друсаш до Варна, да разговаряш с директора на
