делфинариума, да му кажеш: „Слушай, така и така… един там иска да види делфин, а ние в Пловдив нямаме делфини. Виж там, покажи му…“ И — ха обратно.
Аз дори и името на японеца не можах да науча.
Благородно неизвестно на мен лице. Как фино се настани в мозъка ми за цял живот. Японецът се грижеше за впечатлението на чужденеца от неговата страна.
— За съжаление не можем да ви научим да пиете чай — каза представител на посрещачите. — Ние самите 10 години се подготвяме за това. А вашето време в Отару е малко.
Всъщност японците цял живот се учат да пият чай.
— Е!… — рекох.
— Другото ви желание ще се сбъдне. Професор Ямага ви кани на гости.
Японецът се поклони и посочи професора. По даден знак мнозинството посрещачи се стопи. И домакинът ме поведе към дома си.
Домът на японеца?! Няма маса, няма столове, няма гардероб… Креват не се вижда. На пода — татами. Наоколо е празно. В средата на стаята — ниска масичка. Сяда се край нея на малка възглавничка, като си свиеш краката. След минути ставите ти започват да пукат… Край масичката пием зелен чай. Седенето на колене ме измъчва и започвам да мисля дали няма да е по-добра позата с кръстосани крака — по турски.
— Да! Ето така! — показва ми професорът. — Щом ви е удобно.
Но скоро и тази поза започва да ми създава неприятности. Скришом опъвам краката си под масичката.
Разговаряме.
Той:
— Каква е силата на краката ви да стоите прави с часове?
И има предвид нас — европейците. Аз:
— Каква е вашата сила на краката да седите с часове?!
И имам предвид седенето по японски, с ходилата отдолу.
В бързината казвам: „Доктор Ямага сан…“ После трябва да се поправям. Обръщението е или „доктор“, или „сан“. Произнася се и „Ямага сан“. Но хора с научно звание и такива, към които искаш да окажеш почит, могат да се наричат и: „Ямагахакасе“ (доктор на науките), „Ямагакьоджу“ (професор), „Ямагасенсей“ (учител). Това е висша степен на изразяване.
При посрещането на мъжа си съпругата коленичи най-почтително на пода пред краката му с ръце, прострени напред. Накрая — за спомен — домакинът ми подари вратовръзката си, за да не ходя така…
На следващата сутрин корабът потегли. Съпругата на Ямага сан ми напомни моята майка, когато ме изпращаше на път — тя ми уви храна.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ДЕКОРЪТ
Трябваше да отида в Япония. Есента е малкото, което ни остава.
Пловдив. Млечният бар. Идеята да се пребоядисват фасадите на къщите в България с ярки цветове дойде от главната улица, на която се намираше барът. Хората забелязаха, че сградите са били красиви, но го е нямало свежия цвят, за да ги очертае, да открие лицата им. Каменните плочи, с които е покрита улицата, станаха мокри от дъжда и есенната влага. Чадърите пред бара се прибраха в очакване на следващото лято. Времето течеше. Листата на календара в заведението се преобръщаха с шум, сякаш от повея на вентилатора.
Върху стената над нашата постоянна маса имаше метална плоча с образа на художника Златю Бояджиев. Тази маса почти винаги беше малка за многото приятели и познати, които се събирахме край нея. Разговаряхме за Япония и японците понякога колкото да се намираме на приказки. Не бързахме да обобщаваме красивата тема, а и като че се пазехме да направим това. Беше ни приятно да живеем.
Разговорът ни вървеше без предварителна схема.
Имитирахме природата. Разказвах спомените си на четири големи вдишвания (четири глави) — колкото са големите острови на Япония. Най-малката глава беше като остров Шикоку, най-голямата — като остров Хоншу. А другите две глави напомняха големината на островите Кюшу и Хоккайдо — в сравнение с останалите големи острови.
Идеята — лава на вулкан. Мисълта — пореден земетръс. Удължавах текста с коментар, изтеглях го с пряка реч не само за да се запомни. Етюдът се превръщаше в събитие. Пряката реч с японци бележех с чертичка в началото, а диалога между българи заграждах в кавички. Графичният израз трудно се забелязва от неподготвено око, но се чувства подчертаването на разлики. Българинът:
„Не! Не, не, не!…“
Японецът:
— Да, да… Тази работа няма да стане.
Двамата изразяват една и съща отрицателна мисъл, но по различен начин, което разкрива и тяхната относителна същност. Възнамерявах в този мой труд да побера мисли, по възможност поне колкото са островите в Страната на изгряващото слънце. Всичко идваше от реквизита на Япония. Бушуващите вълни на морето се разбиваха без звук. Мълчеше онова, което се чуваше. Илюзорното свиреше край ушите. Бучащото подводно течение на мислите напомняше родни картини. Търсех своя остров в островна Япония.
Докосвахме се и до невидими сфери. В бара се появи въображаем човек. Японец. Той се установи в съзнанието ни като плод на натрупана информация. Беше станал толкова осезателен за чувствителните ни сетива, че ми идеше да кресна: „Сядай, бе! Какво стърчиш!“ Пушехме въображаеми цигари с кафето. Докато разказвах, държах в ръката си въображаема хризантема.
Всеки ден беше хубав ден.
В Пловдив имаше международен мострен панаир, който служеше и за измерване на извървения път, показваше докъде е стигнала държавата в сравнение с останалия свят. Панаирът действаше като еталон — най-точното измерително средство от областта на измерването, признато със споразумение. Международните прояви в стария град — с над тридесет имена в миналото — поощряваха моите съграждани да искат още и още, което да покачва градуса на самочувствието им. Стараеха се да покажат на света, че си имат и пътешественик на ниво. Всред познатите нямах завистници. В Млечния бар, край масата, ме смятаха за пътешественик, равен на Марко Поло, Николай Рьорих, Синдбад Моряка и Ибн Батута.
Нуждата отново ме беше родила. Започнаха да ме дърпат по многолюдни събрания, за да разказвам впечатления. Събираха публика, като лепяха по града афиши. Радио „Пловдив“ излъчваше в емисиите си впечатления от пътуванията ми в далечната, непозната и поради това екзотична Япония. В печата се появиха мои материали по темата. В допълнение към вниманието името ми поникна в кръстословици — водоравно и отвесно, наравно със стари гръцки мислители.
В мен бягаше някакво конче. Япония ме караше да размислям, щом се доближавах до нещо японско и аз започнах да „прищраквам“, което се изразяваше в мисловни отклонения. Непрекъснато преживявах своеобразно душевно телепортиране ту в България, ту в Япония.
Тънки наблюдатели в бара се питаха: „Какво всъщност прави този човек? Есета ли, разкази ли, очерци ли, импресии ли или пътеписи?!“ Моите прищраквания ги смущаваха. И навярно си мислеха, че без да искам, прилагам тези изразни форми. Наблюдателите многозначително търсеха да видят дали наистина в мен не бяга някакво „конче“ — такова, каквото те го разбираха. Жертва на реалистични хрумвания, тогава още не можех да разбера, че именно от това еднокопитно щеше да падне подковата: символът на щастието в българската митология.
Блюстител на реда се цупеше на сравненията. Казваше: „А то ние сами можем да си сравняваме.“ И като рече Н и е!… сякаш всички ние край масата не знаехме, че това е само той. Всеки колективист, който имаше що-годе мислене, се смяташе за нещо изключително. А това говореше лошо за средното ниво.
По наше време Азът не беше на мода. Той се смяташе за самоизтъкване, парадиране, липса на скромност. Пътувах сам. Не можех да се изразявам като глупак и когато ме попитат къде съм бил, да
