Денят на гжа Сато започва в 6,30 часа. След като нейният съпруг и децата излязат от къщи, тя продължава да върши домакинската работа — да почиства, да пере… С тази дейност приключва в дванадесет часа на обяд. След това е свободна, докато настъпи време за пазаруване, защото трябва да се сготви за вечеря. Нейното свободно време е по-дълго благодарение на електрическите уреди, които притежава у дома. И защото не се налага повече да търчи по цял ден след момчето, което вече ходи на училище. Следователно жената на г-н Сато има време да посещава клуб по сръчност и да взема уроци по тенис(?!). Една трета от нейните приятелки в квартала учат нещо. По пътя от уроците за в къщи те се отбиват да пият чай или да пазаруват. В наше време все повече и повече омъжени жени работят. Малко от тях спират работа, след като се омъжат или имат деца. Тях ги наричат „целодневни домакини“… (Сенгуо шуфу).
Омъжените жени в Япония не излизат заедно с мъжете си на вечеря в ресторант, не ходят на приеми и не приемат гости в домовете си. Японската двойка действа повече поотделно. Обикновено за семейните финанси се грижи съпругата. Тя отпуска джобни пари на мъжа си/?/. Някои японци всяка сутрин се обръщат към жена си с думите: „Моля те, дай ми пари за цигари!“ С нарастващата възможност на японската жена да направи кариера все повече жени продължават да работят и след женитбата. Има съпруги, които са организирани на трудова борса за почасова заетост. В махалата, където живее гжа Сато, всяка една от три съпруги работи. Г-жа Сато разбира, че работата извън дома има преимущества — пари, спечелване на приятели в живота… Но разбира и проблема да работи и да се грижи за фамилията едновременно. И да работи, не би могла да се отърве от домакинството. Тя е доволна от своя житейски стил и поведение и едва ли скоро ще предприеме драстична промяна.
Децата са ученици. Момичето на г-н Сато тренира във волейболен клуб. Съществуват и други клубове — за изкуство, музика… Един ден в седмицата Иоко посещава частно училище, за да учи английски. Не е лесно да поддържаш високо ниво на усвояване на учебния материал и да се готвиш за приемни изпити в университета. Няма друга алтернатива, освен да се подготвяш и частно. Английският език се изучава задължително три години в първоначалните класове. После следват три години във висшето учебно заведение, обикновено продължено с още две до четири години. Много от младежите се обръщат и към англоразговорните училища, за да упражняват разговорния език.
На момчето не му е по-лесно в училище, макар да е по-малко. Има дни, които са много интересни за децата. Традиционно е в Япония малките да пътуват с целия клас до различни места по страната. Целта на екскурзиите е да се изследват природата, културните и историческите забележителности на Япония.
Г-н Сато рядко се прибира за вечеря поради извънредна работа и събиране с приятели след работно време. Г-жа Сато най-често вечеря заедно с децата. Тя приема това за естествено и би желала г-н Сато да си бъде по вечерно време в къщи… за да възпитава децата. След вечеря Иоко и Кениши се прибират в стаите си. Когато си дойде, г-н Сато обсъжда с жена си образованието и дисциплината на децата. В Япония 59,2 на сто от семействата вечерят заедно, родител с деца — 15,7 на сто, само родителите — 17,3 на сто, и други — 7,8 на сто.
В края на века в мен се породи желание и у нас да въведем поне два вида изчисления, които да отговарят на въпросите: колко процента от семействата имат с какво да се изхранват и колко живеят под границата на бедността. Поне това да направим. Хората всичко изчисляват. Любопитния е любопитен да разбере къде у нас свършват икономиите и откъде започват ограниченията, тъй като има чувството, че го заблуждават.
Една десета от населението в Япония живее в района на Токио. Цената на земята в центъра на столицата е нараснала много и г-н Сато се смята за щастлив, че е успял да закупи собствено жилище след здрава работа и докато е още млад. Къщата на г-н Сато е на два етажа. Четири малки стаи, дневна, трапезария, кухня. Пред къщата има малка градинка. Двете деца — момичето и момчето — живеят в отделни стаи. Родителите не ползват отделни стаи за спане. Те нощуват в едно от помещенията с шест татами. В собствени къщи живее 54 на сто от населението, в собствени апартаменти — 8 на сто. Под наем са 31 на сто. Предприятията са раздали апартаменти на 4,4 на сто. Други — 2,5 на сто. Относително голям е делът на собствените къщи.
В дома на г-н Сато цари идилия. Бащата е купил на сина си персонален компютър за рождения му ден… за да не бъде малкият избягван от приятелите си. Бащата понякога играе компютърни игри със своя син.
Населението на Япония е многобройно, но то живее на относително малка територия. Това прави страната гъсто населена: 332 души на квадратен километър. Големи територии земя са планински и трудни за обработване, така че народът фактически живее върху по-малко от 10 процента от територията, която владее. Това означава, че някои райони на страната се населяват от много повече хора, отколкото е средната гъстота на населението. Един почти невероятен случай на японско пристанище ми даде представа за проблема с обработваемата площ на империята. Българка напускаше Страната на изгряващото слънце. Беше оставила куфара си върху борда на кораба, за да не й тежи, а в ръцете си държеше саксия с цвете — сякаш трепереше над нея. Но изглежда, че над онази саксия трепереше и цялата японска държава. Жената мислеше, че на митницата не й позволяваха да изнесе цветето, за което се беше грижила няколко години. Голям скандал вдигна. Официалните гранични власти успяха да й обяснят накрая, че спорът им с нея не е за цветето, което може да изнесе от страната, а заради пръстта в саксията, която тя трябва да изсипе от кораба на пристанището.
ФЛАГЪТ
Въображаемата ни държава, която създавахме край масата в Млечния бар, нямаше флаг. Ветрееха се в мислите ни заснежен връх и клонче от цъфнала вишна — това не беше достатъчно. Фуджи, който има магическа красота и едно клонче на неговия фон, не можеше да компенсира липсата, колкото и красиво да беше съчетанието. Тъй като ставаше въпрос за Япония такава, каквато е — без да се вади и без да се прибавя, — избрахме реален флаг — националния флаг на японците. Той се състои от солиден червен кръг в центъра на чисто бяла основа. Казвам „солиден“, защото този кръг е гладка боя, без шарки. Японците наричат знамето си Хино-мару, което означава слънчев диск. Това е символ на Япония. Япония на японски се произнася „Ниппон“ или „Нихон“ и означава „Изворът на слънцето“ или „Корените (основата) на слънцето“. Оттук идва изразът „Страната на изгряващото слънце“. Макар този символ да е бил използван като знаме на някои видни родове (самурайски кланове) още от четиринадесети век, едва във втората половина на деветнадесети век той е станал национално знаме на Япония. Стандартната му форма е била приета с официална прокламация през 1870 година. Хино-мару за първи път е бил издигнат по време на национална церемония през 1872 г., когато император Мейджи открил първата железопътна линия в Япония.
И надписът „Мару“, изписан с латински букви, който непрекъснато гледах върху корабите и катерите в морето. Чудех се какво е това. „Мару“ не се превежда. Символът плуваше, вееше се, летеше…
Химнът на Япония се казва „Кимигайо“.
ИМПЕРАТОРСКАТА ФАМИЛИЯ
Хризантемата с шестнадесет листа е гербът на императорската династия.
Император Хирохито беше 124-тият император на японската императорска фамилна линия, която датира от много векове — без нито едно прекъсване. Според Конституцията на Япония императорът е „символ на държавата и единството на народа“. Той няма власт върху правителството. Императорът и императрицата Нагако имаха двама синове. Японският император се занимаваше с морска биология — беше широко известен със своите книги и научни изследвания. Императрицата пък имаше доста лични интереси и по- специално беше известна като талантлива художничка в японски стил. Принцът се проявяваше и като активен спортист — играеше тенис.
Дворецът на японския император се намира в Токио. Той е на възвишение, ограден е с ров, пълен с вода, и е свързан с мост. В дъното на природната картина се вижда бяла сграда. Площадът пред двореца е покрит с чакъл — трудно се ходи по него. Чувството, което изпитвах, когато пристъпвах към двореца на императора беше озадачаващо преживяване. Психолог разясни защо е чакълът върху площада.
