Затрудненото ходене по него те кара да мислиш само за едно — символа, към който си се устремил.
След капитулацията на Япония във Втората световна война (японците казват „поражението“) на онзи площад пред двореца на императора през 1945 г. отговорните — главнокомандващият, генерали и други — се събират непоканени. И по традиция се самоубиват. Те постъпват така от чувство за отговорност.
Дворецът на вид е сериозен и скромен.
След смъртта на император Хирохито — на 7 януари 1989 година — беше интронизиран 125-ият император в японската императорска фамилия — император Акихито, роден в Токио на 23 декември 1933 година. Той и неговата съпруга — императрица Мичико — се оженват през 1959 година. Имат три деца. Императорът е публикувал серия академични дисертации върху рибите. Той и другите членове на императорската фамилия живеят в императорския дворец в Токио. Членове на фамилията са император Акихито, императрица Мичико, престолонаследникът принц Нарухито, роден на 23 февруари 1960, принц Фумихито, роден на 30 ноември 1965, и принцеса Сайако, родена на 18 април 1969 година. Принц Фумихито се оженва за Кико Кавашима през 1990 г. и получава ново име — Акишино.
Когато принцът, сега император на Япония, дойде в България, мой приятел го чу да казва, че освен Япония най-много обича други две страни на света…едната от които е България. Малко хора знаят това.
Покойният император Хирохито — посмъртно назован император Шова — е роден в Токио на 29 април 1901 година. Той стоя най-дълго на трона (62 години), беше най-дълго живелият император в японската история — 87 години. За церемонията по погребението на императора в Япония дойдоха делегати от всички краища на планетата. Всяка държава трябваше да внесе сума, равна на сто и шестдесет хиляди долара за присъствието на официалния си представител. Дипломацията изпотрошава много средства — те трябва да бъдат използвани рационално. Обслужването по време на церемонията беше връх. В Япония пристигна и официален пратеник на нашата страна. С известно неудобство ще го нарека „полудържавен глава“… за да избегна името му. Той беше придружен от свой съветник — момче в сив костюм, което си нямаше пари да си купи черни дрехи, подходящи за погребение. Официалният ни представител пращеше от здраве, но внимаваше да не се разболее. По пътя със самолет от България до Япония вдигна температура — 37,7 градуса. Лекар в Токио му даде хапче, няколко витамина, каза му да пие чай. На другия ден беше церемонията по погребението на императора. Температурата на нашия човек спадна до 37,2 градуса. Но официалният ни представител, загрижен за здравето си, реши, че ще е по-разумно да не рискува, и не отиде на церемонията. Изпрати там своя съветник — момчето със сивия костюм.
В печата се появиха информации за събитието. Японците — чувствителни на тема цветове — деликатно съобщаваха, че всички, присъстващи на церемонията по погребението на императора, били облечени в черно: черни фракове, черни костюми… „Само представителят на една страна, където сивият цвят навярно е траурен“, бил облечен в сив костюм. Единствен от 35 000 гости от 158 страни в света. И охраняван, сиромахът, от 37 000 полицаи.
А официалният представител застави възмутени, слисани и раболепни нашенци да съобщят в София, че той лично е присъствал на церемонията.
Любопитния в Млечния бар каза:
„И какво ще стане сега? Ще го съдят ли нашия «полуглава» за сто и шестдесетте хиляди долара, които е прахосал?“
Отговорих:
„Ами…“
Любопитния:
„Дали няма да му дадат да прочете нравствения кодекс Бушидо? Може да му дойде в полуглавата някоя добра идея какво да направи със себе си.“
„Ами…“
„Виновните у нас молят за прошка на свети празници. Няма ли поне да се извини?“
„Ами, ами…“
Император Акихито, първият син на император Хирохито и императрица Нагако, при интронизацията пое тържествено задължение да спазва стриктно Конституцията на Япония. „Задълженията ми повеляват да съхранявам силата на страната и единството на нейния род — каза император Акихито. — Винаги съм желал светът да принадлежи на хората. Ще положа усилия за постигане на повече благоденствие, за мир и приятелство между народите от цял свят. Желанието ми е светът да се превърне в цветуща градина в името на човечеството“ — завърши императорът. Записахме неговите думи на магнетофонна лента. Съхранихме филм от церемонията по интронизацията, която не беше продължителна, но струваше около 95 милиона долара.
Национален флаг, химн. Познания за японския император и за императорската фамилия, черпени до голяма степен от собствен информационен източник. Вече имахме и герб: шестнадесетлистна хризантема. Страната (ни) се оформяше. В нея държавният глава беше символ на държавата и единството на нацията.
ПАРЛАМЕНТЪТ. ПРАВИТЕЛСТВОТО. СЪДЪТ
Лудеехме по цифри и факти. А и аз тогава си губех времето по просветителство, вместо да се занимавам с култура.
Намираха се хора и между нас, за които конкретностите бяха сухи и безгласни. Така става с човек, некомпетентен в летенето на самолет. Той гледа нагоре в небето, долавя бученето на двигателя. И нищо не разбира. Докато специалистът седи на земята, навел е глава и слуша. Шумът от летящия самолет стига до слуха му и разказва любопитни подробности.
Човек понякога влага своя труд и талант в една цифра или една мисъл. В Народното събрание у нас уважавани депутати с лекота произнасяха фрази като „навсякъде по света“ или „никъде го няма“ — за да ориентират населението. Те бяха волни в твърденията си, особено за онова, което е далеч от очите. Казваха категорично: „Винаги по света е имало“ или „Никога е нямало“. Но светът не е така безобразно опростен. Като пътешественик ще ви кажа: „Чуете ли думите — навсякъде, никъде, винаги, никога… да знаете, че онова, което се говори за света, не е цялата истина.“ Специалисти в областта на държавното устройство убеждаваха, че няма министерство на културата, обединено с министерство на просветата, да речем. Наистина ли една държава не може да функционира нормално без отделно съществуване и финансова автономия на културно министерство?
Япония има демократична система на управление. Страната остава абсолютна монархия. Императорът е символ на държавата. Системата на управление е построена върху принципа на разделението на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна, които взаимно се проверяват. Всички мъже и жени, навършили двадесет години, упражняват право да избират в национални и регионални избори. Жените в Япония са започнали да гласуват от 1945 година.
Управлението на страната фактически се осъществява от парламент, правителствен кабинет и върховен съд, чиято сграда в Токио е строга и неизмазана отвън.
Под ведомството на парламента са арбитражният съд, съдебнообвинителният комитет и богатата национална парламентарна библиотека. В нея се съхраняват и издания на български език.
Към правителствения кабинет съществуват канцеларии на министърпредседателя, национални управления и комитети. Правителството е отговорно по въпросите на цялата страна, която е разделена на 47 префектури, включително столичния район. Той се брои за отделна префектура. Всяка една от тях има избрано от населението управление. Градовете и селата избират свои управници. Префектурите и местните управления отговарят за делата на свое равнище.
Японското национално законодателно тяло е парламентът. Той се състои от Камара на съветниците (или Горна камара) — 252 депутати, които представляват префектурите или цялата нация, и Камара на депутатите (или Долната камара) — 511. Те се посочват в местните райони. Първите се избират за срок от шест години, като половината от местата в камарата се попълват чрез избори всеки три години, а вторите — за срок от четири години. Този срок може да бъде съкратен, ако камарата се разтури. Граждани от 25 години нагоре биват избирани в Камарата на депутатите и от 30 години нагоре — в Камарата на съветниците. В Япония се замисля нова изборна система, която цели да направи страната още по-демократична.
