духове, чиито намерения бяха да ограничат първия порив. Те пречеха и разваляха идеята. Превръщаха я в разочарование. Осъществява намерението си онзи, който е постоянен и има въображение. Користолюбивите се провалят. Втурвайте се! Ако срещу вас се втурнат, не се плашете! Не се ужасявайте от зиналата уста, от блясъка на зъбите! Действайте! Възможността за успех, която имате, може би ще се повтори едва след сто години.
Нямахме достатъчни познания за правителството на Япония. Липсваха ни данни за икономиката, земеделието, риболова, индустрията, външната търговия, науката и техниката, образованието, дома, здравето и благосъстоянието, изкуствата, религията, спорта. Бяхме слаби без валидни сведения.
Самолетът летеше над загасналия кратер на вулкана Асо върху остров Кюшу. Сянката му лазеше по земята. Асо привличаше с цвета и формата си. Наоколо — зеленина. Към кратера на вулкана зеленото постепенно прерастваше в кафяво и сиво. По ландшафта сякаш с четка бяха нанесени бели петна. Цветовете се връзваха естествено. Пред нас лежеше живописна природна картина. Кратерът на угасналия вулкан дишаше. Облак бяла мъгла изпълваше чашата му някъде до върха. Опитвах се да открия момент, какъвто вулканът беше пропуснал след първото си въодушевено изригване.
Ресторант „Балкан“ в Токио вече не съществуваше. Уважаемият Кьоно сан се беше увлякъл по автомобилизъм. Историята за голямата любов на първата омъжена за японец българка се оказа приказна — в подробностите. Към нея хората прибавяха невероятни щрихи. Тя се превръщаше в легенда — очите на Сийка Макрелова се удължаваха повече, отколкото са били. Нейната интелигентност в действителност се е очертавала по-голяма от онази, която легендата разказваше, за да я приобщи към себе си. И това дивно село в планината! Макрелови са живели там до 1936 година — педантичен факт. Чокманово и да не съществуваше в 1942 г., когато японецът и българката се влюбват, пак можех да го измисля. Така повеляваше легендата. Бях почти дете. Разменихме погледи със Сийка Макрелова при нейно поредно гостуване в България. Главната улица срещу Млечния бар. Тя вървеше сама по посока към „Джумаята“. Очите й предадоха всичко, което искаше да ми каже — за цяла вечност напред.
Нашият интерес към Япония беше процес, който изобщо не трябваше да почва, ако искаше бързо да спре.
НАРОДЪТ
Народ като народ, уверявам ви! Но държавата… Любопитния сподели край масата в бара своя мисъл. Каза: „Българинът без България пак е българин. В чужбина той е два пъти българин. А японеца без Япония не го виждам.“ Рокуя Мацунага — водещият преводач на българска литература в Страната на изгряващото слънце, ме запозна с г-н Хироши Сато — един от народа, човек средна ръка. Г-н Сато навършваше 42 години. Работеше като квалифициран работник в токийско предприятие. Той влезе в разказите за Япония, за да задоволи едно любопитство. Показа ни как живеят японците. Те живеят различно…
Сатови са средно японско семейство — четирима души. Имат собствена къща в покрайнините на Токио. Жената на г-н Сато се казва Кейко. Тя е на 39 години. По-рано е работела, но е прекратила трудовата си дейност, когато се появило първото дете в семейството. Оттогава е домакиня. Имат две деца — 13-годишна дъщеря и 10-годишен син, които са ученици. Момичето се казва Йоко, а момчето — Кениши.
Петте най-популярни имена в Страната на изгряващото слънце са: Сато, Сузуки, Такахаши, Танака и Ватанабе. Едночленните семейства в Япония са 18,2 на сто, двучленните — 19 на сто, тричленните — 18,1 на сто. Най-много са четиричленните — 24,5 на сто. Петчленните са 11,7 на сто. А онези, които имат повече от 6 членове, са 8,5 на сто. Само г-н Сато работи от неговото семейство. Той получава за една година към 6,8 милиона йени — около 50 000 щатски долара. (Съветвам ви да не сравнявате заплатата на г-н Сато с българските стандарти дори по официален курс. И без това сме първи в света по инфаркти…) Японецът живее добре, но трудно постига лукса заради таксите, социалните осигуровки. Таксите за образованието на децата нарастват. На г-н Сато му остава от заплатата толкова… колкото у нас май никога няма да получим. Много японци — 80 до 90 процента — гледат на себе си като на хора от средната класа.
Час и половина са необходими на г-н Сато да се добере до работното място. Когато и да се е прибрал в къщи предишната вечер, той трябва да излезе от дома си в около 7,30 часа на следващата сутрин. Не се минава и спи до последната възможна минута. След това скача от леглото, измива се, закусва, хвърля едно око на вестниците и на прогнозата за времето — по телевизията. Опитва се да прегледа всекидневния печат подробно, ако е възможно. Това му отнема около тридесет минути всеки ден.
Децата естествено нямат талант да стават сами сутрин от сън. Очите на момчето още лепнат, докато момичето си реши косата. Семейството обикновено закусва препечени филийки, кафе, салата със зеленчуци и понякога яйца. Докато гжа Сато се старае да угоди на децата, г-н Сато сърба супата. Менюто за закуска е семпло, но жената търчи насамнатам, защото никой от семейството не сяда да яде по едно и също време.
И никакви целувки, когато японката изпраща японеца на работа! Съпрузите и съпругите в Япония рядко изразяват чувствата си един към друг открито и с думи като например: „Аз те обичам.“ Преди да тръгне за работа, г-н Сато обикновено казва: „Довиждане“, а жена му горещо отвръща: „Лек ден.“
Японците гледат телевизия средно около три часа на ден. Повече — жените, и най-вече в неделя. В областта около Токио имаше седем телевизионни канала с около сто часа всекидневна програма.
И да не мислите, че г-н Сато пътува към работата си и си подсвирква. Около 2,6 милиона работещи, всички — така както и г-н Сато — сутрин се отправят от предградията на Токио към сърцето на града. И тъй като повечето компании започват от 8,30 или от 9 часа, превозните средства се пълнят от около 7,00 часа. Г-н Сато трябва да сменя влака три пъти, докато се добере до компанията, където работи. Влаковете са толкова пълни, че ако не държиш в ръка куфарчето си — то няма да падне на пода. Г-н Сато е вече мъртво уморен от пътуването, докато стигне до работното си място.
По пътя за работа много хора купуват и четат вестници, списания. В откъса от къщи до компанията 8,8 на сто от японците четат вестници, списания — 7,4 на сто, книги — 9,7 на сто. Със смесени интереси към вестници, списания и книги са 12,1 на сто. Остават 62 на сто, които са в числото на „и други“.
Щастието иска малко фантазия, но много е показателно и разстоянието между дом, семейство, работно място. Колкото по-близко, толкова по-добре… В района на Токио 27 на сто от населението достига работното си място за 30 минути, 18 на сто — за 1 час, 16 на сто — за 1 час и половина, 19 на сто — за 2 часа, и 20 на сто — за над 2 часа. (В 1945 г., когато пепелищата от Втората световна война не са били разчистени, токийските работници е трябвало да ходят пеш на работа.) Стандартът на повечето корпорации в Япония е петдневна работна седмица. Средното работно време се скъсява. Има обаче корпорации, които работят и половин ден в събота.
Г-н Сато не пуши, той държи на здравето си. Но и да пуши, ще му е трудно да прави това, защото по всичките 127 гари на частните транспортни линии и 64 станции на метрото в Токио са декларирали, че в зоните им не се пуши: от 1 януари 1988 година. Строго е наказанието при нарушаване на тази забрана.
Наработното място за разлика от по-младите си колеги г-н Сато е още несръчен да се справя с модерната техника. Неговата обедна почивка започва от дванадесет часа и трае един час. Той може да получи доста евтина храна в работническия… (Как да кажа „стол“, когато онова там, където аз съм се хранил, си е ресторант?!) Отдъхва в кафетерията на предприятието. След работа г-н Сато обича да си пийне с колеги. Това е характерно явление в Япония с „работохолици“ — след работно време пак да искат да са заедно. Подобна активност не е само забавление, но и необходимост да разменят информация. По-младото поколение отива на такива срещи само два пъти на месец. Японците са направили и тази сметка. Те са изчислили колко процента от работниците се срещат след работа. И сред тези хора в страната 36,9 на сто са склонни да говорят за работа. Не разговарят за работата си или на теми, свързани с нея, 32,1 на сто. А 27,5 на сто говорят и за едното, и за другото.
Често ме питат как живеят японците, какъв е стандартът им на живот. Почти винаги съм отказвал да отговарям на този деликатен въпрос, пък и трудно се изчислява. Ами какъв може да бъде стандартът на живот в една страна, където 98,2 на сто от семействата имат прахосмукачки, 98,8 на сто — цветни телевизори, 98,4 на сто — хладилници? А 99,6 процента притежават перални машини… В дома на г-н Сато има прахосмукачка, хладилник, цветен телевизор и перална машина. И понеже почти всички семейства имат прахосмукачка, цяла Япония да обърнеш, едва ли ще намериш някъде да се свърта метла. Ако има, тя ще е електрическа или с батерии.
