От гарата в Токио до Йокохама пътуването траеше около час. По пътя гледах панорамата през прозореца на влака. Повтарях си: „Какъв е този ум?! Какви са тези ръце?!…“
Докато пристигнем в Йокохама, училището издаде брошура, голяма колкото стихосбирка. В нея готварските рецепти бяха отразени на японски, с изключение името на автора, което беше написано на кирилица. Гледам книжката… Да, разбира се, издание. За около час от момента на поръчката?!
Технологията по приготвянето на ястията в книжката беше подредена в най-рационалния възможен вид — с цел да се съкратят усилията. Рецептите — написани като хубави стихотворения, и на всяка страница имаше оставено празно място, за да могат домакините, докато слушат и гледат начина на приготовление на ястието, да си водят бележки. Така те ставаха и съавтори на една книга.
Казах „да се съкратят усилията“. Хората нямаше да губят време, като търчат по книжарниците за тетрадки. В къщи, когато разучават преподадения материал, щяха да разгръщат и да се взират само в едно учебно помагало. Всичко, което можеше да се съкрати, беше съкратено. Нашата въображаема държава, която създавахме край масата в Млечния бар, вече имаше министерства. Едно от тях можеше да бъде „Министерство за съкращаване на усилията“. Не мога да си представя свястна държава без такова министерство. Дали пък във всяко министерство в Страната на изгряващото слънце нямаше специален отдел с подобно предназначение? При разрешаването на проблем японецът не си мислеше как да усложни положението, да го обърка като недобросъвестен адвокат, за да има после какво да оправя.
И ако питате мен на какво се дължи „японското чудо“, ще кажа, че то се е появило не толкова като плод на убийствен труд и напрежение, колкото на съкращаване на усилията.
Открих две причини за съществуването на чудеса в Япония. Първо, една от най-напредналите технически страни на света беше „изостанала“… при добрите стари нрави и, второ, в Япония действаше някакво Министерство на съкращаване на усилията.
Училището се намираше в центъра на Йокохама. Посрещането на българския готвач беше като прием на високопоставено лице. Почерпиха ни с кафе. После въведоха Тодоров сан в нещо като салон, като кабинет, като кухня…
Най-напред заместникдиректорът на училището окачи на стената географска карта на Европа. След като японките се запознаха с картата и се определи къде на континента се намираме, беше показана друга географска карта — картата на България. На нея с червено кръгче и едри букви беше отбелязан град Несебър — мястото, откъдето е Тодоров сан. Организаторите на лекцията искаха да кажат: „Ето — това е той, този човек, защото оттам идва.“ Самочувствието на моя приятел се повиши. Помолиха го във встъплението си да говори няколко минути на български, за да чуе аудиторията българска реч. Тошката беше облечен в униформа на готвач — в бяло. И с висока бяла шапка на главата. Той ме погледна: „Какво да им говоря?“ „Говори каквото ти дойде на ума!“ — рекох. Поисках все пак да помогна на моя приятел и му пошушнах: „Хубаво е онова, което са казали за нас Иван Вазов, Христо Ботев… Издекламирай някое стихотворение! Защо не кажеш:
Майсторът намери няколко думи на български за публиката и започна лекцията си. Той беше ръководил курсове и на други места по света. Опитът му помогна. В Япония не се теоретизира — едновременно се преподава теория и теорията веднага се прилага на практика, което е допълнително съкращаване на усилията.
Наблюдавах отблизо как Тодоров сан работеше с ръцете си и обясняваше своите действия. Приех позата на човек, който не желае повече да се изненадва в Япония, за да се съхрани, и се облегнах на стола си като незаинтересован. Но усетих, че нещо необичайно става наоколо… Някой ме гледаше. Чувствах погледите на духове върху себе си. После Тошката ми каза как странни същества му разглеждали мозъка откъм темето. И го наблюдавали в ръцете. Това чувство беше толкова силно в мен, че по едно време дочух отнякъде и странна космическа музика. Съществата ни гледаха отгоре. Моят приятел дори забелязал балкон над главата си. И двамата се досещахме обаче като плод на нашето реалистично съзнание, че това ще да е някаква японска техническа магия.
Чоо сан. Чоо! Две гласни! В литературата се пише с двойни гласни името на богинята на слънцето Аматерасу Оомиками. Отдавна обаче търся мястото на проблема с двойните съгласни при изписването на японските думи. Тук и там, така както и у нас, няма логически порядък. А двойните съгласни често са смислоразличителни! Графичното изразяване на японска дума с една съгласна, когато се искат две, може да бъде фатално. В Япония по-рано са започнали да превеждат българска литература от оригинал: Иван Вазов („Под игото“), Христо Ботев, Пейо Яворов (в отделни сборници), Димитър Талев („Железният светилник“), Емилиан Станев („Крадецът на праскови“) и други. През 30-те години на века са били преведени българските писатели Йордан Йовков и Елин Пелин — единият от английски, другият от есперанто. И толкова. Ние все още малко знаем един за друг. За много японци България е страна на розите, на чистия въздух, на киселото мляко, на виното… Но тя не е само това. И ние би трябвало да схващаме, че има японски думи с двойни съгласни и да не икономисваме, когато пишем или говорим: Хоккайдо, Саппоро…
Опасни икономии! Ужасяващо за една сериозна литература е само да се помисли, че първият японски император Джимму, ако се изпише с едно „м“, може да се обърне в обикновен американец. Уважаваният известен японски писател Йошие Хотта, изписан само с едно „т“, е вече съвсем друг човек… който изобщо не се е срещал с доктор Опенхаймер — „бащата“ на атомната бомба. Изписаното с една съгласна, където трябват две, може да се окаже всичко друго за Япония, но не и онова, което търсиш.
Внимание! Някой отнякъде ни гледа!… И не само в ръцете, а и в мозъка ни наднича. Разучават ни подробно.
Чоо сан повдигна пръст нагоре. Момичето ни подсказваше.
Милостива госпожице! Над нас имаше огледало! То беше около 2–3 метра дълго и метър широко, поставено с наклон надолу, така че четиридесетте японки, някои от които седяха и на задните редове, виждаха онова, което се показваше. Жените гледаха как ръцете на майстора режат салата, месо… как бъркат, оформят, украсяват…
Чоо сан работеше като сервитьорка в ресторант „Балкан“. На връщане, когато пътувахме за Токио, във влака й казах: „Онова огледало?!…“
В пловдивския Млечен бар потърсих с поглед Любопитния.
„Липсваш ми — рекох му. — Онова огледало, а? Огледалото в Йокохама?“
В музей на Нагоя бях минал по тясно коридорче от един отдел в друг отдел. Върху тавана на този „тунел“ имаше огромно черно огледало със сребърни точки — като рой звезди. Оглеждаш се в него и се чувстваш в космическото пространство.
Любопитния мислеше какво би могло да се случи, ако утре тръгне „японски“ влак по линията Пловдив — София.
Понякога говорехме различно.
„Огледалото в Йокохама си го бива, нали? Отразява. Това е може би ефектът му“ — казах.
„Съкращава усилията — отговори ми Любопитния. — Представяш ли си Шинкансен от Пловдив до София? Челото на влака — конус.“
„Бих се учудил, ако не е конус… Толкова огледала съм виждал! Те правят «зайчета» в очите.“
„Седиш си в купето и влакът потегля. Наоколо шарят жепейци… След тринадесет минути и четиридесет секунди ти се обръщаш към дамата и казваш: «Не се тревожете, милостива госпожице! Скоро ще пристигнем в София!» И в края на твоите думи влакът се установява на Централна гара в столицата. А?…“
Ние край масата се смеем. Пловдив — София за около тринадесет минути?! А защо се смеем?
Питам Любопитния:
„Бързият влак взема това разстояние за около два часа и половина. (Не мога да бъда точен, защото става въпрос за нашенското жп разписание.) Печели се време с японския влак. И какво ще правиш с него?“
