После — пак подбор. И учебен курс. Подбор след подбор, курс след курс. А не изведнъж, с решение. С един удар национална икономика не се прави, с единединствен удар на меч самурай е могъл да отсече глава. В края на учебния процес Япония вече разполагала с умни, талантливи и млади японци с необходими за изпълнение на задачата качества. Тази армия била пръсната по света за период от време, едни — тук, други — там, едни — за едно, други — за друго… Япония е изпратила елитни таланти, за да проникнат в кухнята на световното производство и икономика.
След време специалистите се завърнали в страната, като донесли със себе си световния опит. Опитът бил усъвършенстван. Всъщност модернизацията на Япония започва преди около 120 години. Правителството отделило 1/3 от националния бюджет за образование. Той бил доста мършав. Но и тук японците намерили достоен изход. Министърпредседателят получавал заплата 800 йени, а чуждестранните преподаватели — от 1000 до 2000 йени.
Всеки бил длъжен да отговаря за образователното си равнище, независимо колко струва това.
Японецът умее да имитира. Ако му кажеш, че нещо се прави така, цял живот така ще го произвежда. И няма да пита защо. Ако ти хрумне да му зададеш въпрос: може ли да се произведе по друг начин, той ще сподели идеи, които са много подобри. В обществената организация японецът е намерил хармония, открил е дисциплината, която не го сковава. Мой добър познат японец винаги мълчеше. А когато му задаваха въпрос, отговаряше умно.
В онази държава не жалеха средства за експерименти.
Бих могъл да дам някои данни и за трафика в Япония. Но не зная за какво биха могли да потрябват освен може би за сравнение. По пътищата се движеха около тридесет и два милиона автомобила. Ако си озарен от въображение и подредиш тези коли, ще проумееш, че автомобилите в Япония „хвърчат“ на косъм разстояние един от друг. И ако спреш на пътя или ако някой друг те спре, можеш да блокираш движението на моторните превозни средства в цялата страна. Освен това имаше двеста деветдесет и две хиляди мотоциклета д безброй велосипеда. Четиридесет милиона японци притежаваха свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство, което впрочем струваше около 700 000 йени — горе-долу колкото да си купиш една нова кола. (Японецът, като всеки човек, има свои проблеми, но… те са от „друго естество“.)
Не обикалям света с химикалка в ръката, за да правя сметки, да броя залците на хората. Пътувам с едното си сърце. Пък и трудно е изчислението за човек, който не е пристрастен към цифрите!
Пътен полицай на кръстовище в Киото ме заблуди. Взех го за турист. Той беше облечен в униформа. Виждах цвета и копчетата й. По себе си полицаят беше окачил всякакви уреди и апаратура, с които боравеше един катаджия на служба. На рамото му имаше радио с антена, в ръката си държеше бяла палка, вързана за китката. На врата му обаче висеше… фотоапарат. От време на време полицаят го повдигаше към очите си и правеше с него снимки. Че кой ще му позволи, мислех си, по време на работа да си щрака z фотоапарата?! Това е някакъв турист! Можеше човекът да е катаджия, но точно днес да има почивен ден. И — хоби. Мислех си още, че може и от планината да се връща с този фотоапарат.
Накрая разбрах. Макар и да стоеше на тротоара, а не в средата на кръстовището, той беше дежурен и работеше. Работеше с фотоапарат. Японският пътен полицай не си мисли, че може да спре кола на нарушител. Толкова много коли!
Ако, да речем, „малката“, която кара „Тойота“, пресечеше на червено, полицаят на кръстовището фотографираше в движение номера на колата й, после изпращаше в къщи разписка с размера на глобата и шофьорката отиваше в банката, за да си плати. Не се налагаше полицаят да козирува, да се моли за предявяване на документи за правоуправление. „Малката“ изобщо нямаше възможност да се мръщи, като разбере, че няма да й се размине — да хвърля книжката в лицето на катаджията и да му крещи: „Утре ще ми я донесеш в къщи!“ А телефонът в къщи работи добре. Таткото се обажда на друг татко, другият татко — на друг татко… На сутринта рано-рано изуменият старшина стои пред дома на „малката“, козирува, извинява се за „недоразумението“…
Кланя се като японец. И връща книжката, която дава право на „детето“ да си управлява колата, както то си знае. Така става у нас. В Япония при такъв случай може и таткото да се лиши от правоуправление.
Не съществува нормално общество, когато се ползваш от привилегиите си, а своите задължения оставяш на други.
По време на грип и простудни заболявания се виждаха японци с бели превръзки на устата, каквито носят нашите здравни работници по време на грип и други простудни заболявания, за да се пазят от болните. Там заболелите превързват устата си с белите марли, за да не заразят другите. В онази страна болните пазеха здравите. Това поведение е традиционно. Траурът по мъртвия трае 49 дни. На Нова година японците обичат да изпращат поздравителни картички. На семейство се пада да изпрати 600 — 800 броя. Те се доставят точно на празника. Семейство, в което е имало смърт през годината, не поздравява с новогодишна картичка, освен ако човекът не е починал, когато картичките вече са били изпратени. Хората, които имат мъка, се стараят да не я разпространяват.
Докато бях в кухнята на ресторант „Балкан“, а и когато си посръбвахме саке от порцеланово шише с Тодоров сан, успях да доловя оценъчна система. По това време въпросът за оценката стоеше със страшна сила у нас. Човек очаква оценка на труда си и е щастлив, когато я получи веднага. Защото… има и късни оценки.
За какво са безсънните нощи, умението, старанието… ако трудът ти не бъде оценен?! Обикновено единият не можеше или пък не искаше да оцени, а другият желаеше да получи оценка. Борбата най-често завършваше с компромис в полза на оценителя. Той призоваваше към скромност. Създаде се фалшива представа за бездарника като за скромен човек. В областта на оценката се появиха безцеремонни надменни „аристократи“. Те смятаха, че само някои избраници подлежат на положителна оценка. Мой приятел попадна в болница. Лекарите го попитаха на колко години е. И когато разбраха, че е на шестдесет, оцениха го като „безперспективен“. Не му дадоха добри лекарства… защото били скъпи. Казаха: „Болните и без това не са работоспособни.“ Думата „безперспективен“ за болен човек е ужасна в устата на лекар. Ако така се оценяваме?… Трудно беше. Стараехме се всеки ден да се показваме, кривяхме си устата да правим декларации, вместо да работим, а да се грижим и за себе си.
Горе стои или седи някой, който мисли за нас и ни оценява. Направлява живота ни: бяхме си изградили мит за човека оценител. Вдигахме погледи към небесата. Изкуствено ни подценяваха, изкуствено ни надценяваха… в някакъв централен комитет.
В Япония всички бяха в ръцете на безотказна система. В онази кухня всеки оценяваше всекиго. Звено от пет души в края на годината даваше оценка за изпълнителя от своя ранг. Оценка правеше и ръководителят на звеното — за всеки от своите подчинени. Информацията и рекламата даваха предварителна оценка на таланта. Предварително се знаеше какъв е човекът и какво може да се очаква от него. Нямаше нужда, както става у нас, да се надяваш… че ще бъдеш оценен след смъртта си. В Шинто няма Рай и Ад. Има човешко ниво. Адът е живот без обич. Животът без обич е път през пустинята, мръсен и необратим. Ако сме добри, нашите мъртви близки ще се върнат в деня на мъртвите, през средата на август.
В кухнята на „Балкан“ търсех работник, който да е „най-най“. Нямаше такъв човек. Бях изумен! Кухня без най-добрия в производството?!… Съществуваха отлични работници, много добри, добри… В Хирошима посетих училище по търговия и за такива, които след завършване на образованието си можеха да работят в ресторант. В спортната зала, окачено на стената, висеше нещо като табелка или лозунг. Там пишеше: „Самостоятелност, честност, търпение!“ В една от залите на училището ние, около 370 души от различни националности, трябваше да изобразим думата МИР. Дадоха ни по картонче, голямо колкото страница на книга, „японска“ писалка — тоест четчица за рисуване. И ние започнахме. Подписвахме се под думата (т.е. под рисунката). В залата влезе директорът на училището. Спря се тук-там, за да види кой как пише. Надникна и през моята неоценена глава. Тъкмо се подписвах: Сей-ко… Още не бях написал „в“ и директорът рече:
— А?!
— Това е фамилното ми име — казах. — Ние, българите, накрая слагаме и по едно „в“…
Директорът попита: „Искате ли да се снимаме?“ Снимка със самия директор на училище! Това сред японците е висока оценка. И като чуха тези думи, 370-те посетители от най-различни националности извикаха:
— Ураа! Ще се снимаме!
