— Да, да — каза директорът, за да не каже „не“. — Само с него. Той и аз ще се снимаме.
Двамата излязохме навън пред вратата на зданието. Всички се наредиха да ни гледат. Една от учителките държеше фотоапарат. Тя беше застанала до входа на сградата и очакваше тържествения момент, когато ще щракне. Наоколо търчеше цяла свита! Ние с директора стояхме прави под козирката на сградата с гръб към тревата в градинката. Директорът ме постави отдясно на себе си. Така той показваше, че ме уважава. Поисках да мина зад него и да застана от лявата му страна, но там имаше каменен зид и трева. (Щях да ужася японците, ако бях прегазил тревата!…) Затова се наведох и минах пред директора. Той остана в кадър — отдясно. Японците с нескрито любопитство наблюдаваха нашата показност.
В знак на благодарност свалих единствената си вратовръзка и я подарих на директора. Окачих я на врата му като орден, за да дам знак, че съм го оценил. Бях останал без часовник, без визитна картичка, а вече и без вратовръзка… Тогава директорът на училището нареди да ме наградят с картончето, върху което бях написал (нарисувал) на японски думата МИР. На него отразиха и оценката за мен. Направен ми беше нещо като хороскоп. Наблюдаваха ме няколко души психолози.
Текстът на изследването:
Добро, усмихнато лице. (За мен!)
Работи от сърце. (Това не трябваше да ми го казват.)
Спокоен. (Да. Наистина. Аз и сега съм спокоен. Разбирам, че това са само думи. И след „Япония в моя живот“ България ще си остане същата.)
Учебните зали бяха оборудвани със съвременна техника, с монитор пред всеки ученик, за да следи пръста на преподавателя си, когато се мотивира с написано, начертано или нарисувано. Учителите оценяваха възпитаниците си: отличен, много добър, добър…
„Най-добър“ в училището нямаше. И в нито едно предприятие нямаше. В Япония не съществуваше такова явление. Подариха ми Джокондата. Тя беше направена от ученици. Сега аз съм човек, който притежава електронна Джоконда. Ученичката, която произведе пред очите ми картината, я подаде на директора си, за да ми я връчи. Момичето се движеше около него и аз помислих, че е активистка. Старанието й ме караше да предполагам, че това дете е и най-добрата ученичка. И повече от любезност попитах директора:
— Това ли е най-добрата ученичка в училището ви?
Той ме погледна със страшни очи! Наоколо стояха ученици. Във въздуха беше преминал хлад. Очите на директора осъдително ми говореха: „Какво правите?! Казва ли се това пред деца?! Вие с всичкия си ли сте?! Ами ако ви чуят?“
Той гледаше на мен като на убиец. Ученик, който да е „най-най“, нямаше в онова училище и никога не е имало. Децата бяха отлични ученици, много добри, средни, слаби. Но… не ги сравняваха едно с друго.
Японският учител казваше примерно така: „Този ученик е отличен по физика, защото познанията му са отлични, отговаря ясно и разбрано и е научил третия закон на Нютон, че на всяко действие отговаря равно по големина и противно по посока противодействие… Или, с други думи, той отлично разбира, че ако му зашлевя шамар, ще ме заболи ръката.“
И учителят пишеше на ученика най-високата бележка. Но не казваше, че е най-добрият в класа или в училището.
Веднъж попитах Тодоров сан за японец в кухнята на ресторанта:
— Този ли е най-добрият работник в кухнята?
Тошката се вцепени, сякаш в онзи момент беше разбрал, че фурната на печката се е подпалила.
Мислех си:
„Ами ако някой от японците разбираше български език? И чуеше главния готвач да казва за някого от тях, че е най-добрият?“ Не си представях колко опасни могат да са ножовете в кухнята на онзи ресторант. Нрави!
В Япония бях с два костюма и една вълнена жилетка, която използвах за горна дреха. Хранех се с клечки. То изисква умение и много труд. Върховете им трябва да се съберат, за да защипят парче от храната. При добра манипулация двете клечки приличат на двата пръста — палеца и показалеца, когато хващат нещо. Всъщност те сякаш удължават тези пръсти и изпълняват същите функции, когато човек яде с ръце. Стараех се. Седяхме с Тошката на маса и се хранехме. Той е спретнат, добре облечен човек. Ходи в бяла риза.
Хващах парчето месо с клечките, но докато стигнат до устата ми, те се разминаваха във въздуха. И месото се лепваше върху бялата риза на Тодоров сан.
„Стига и ти с тия клечки, бе!“ — казваше ми той и сипваше сол върху ризата си. (Солта поглъща мазнината и после дрехата се пере по-лесно.)
Японски нрав. Клечките след храна не се хвърлят безразборно, не се кръстосват като самурайски мечове. А прилежно се поставят една до друга… Бабите у нас не хвърляха трохите от хляба. Те внимателно ги събираха в шепите си и ги изяждаха или ги даваха на пилетата.
Нямах навик и ситуацията с друго парче месо се повтаряше върху бялата риза на Тошката сан и върху него целия.
Казах му:
„Ти стана вече за къпане.“
Моят приятел е сдържан и възпитан човек. Той не ми се сърдеше и се чудех защо след изтичане на договора не го оставят в Токио за дипломат?! Да си дипломат, не трябва да се сърдиш. Понякога се иска малко и за да си приятел някому — да му разбираш настроението. Защото какъв приятел можеш да бъдеш, ако не си в състояние да схванеш най-елементарното в едно приятелство — настроението на твоя човек?!
Тодоров сан се преоблече с нова бяла риза и отидохме на „отчетно годишно събрание“ в кухнята. Щях да присъствам на оценка на японци. (Средни и лоши точно там нямаше.)
„Ами ако има лош работник в кухнята?“ — попитах главния готвач.
„Трудно е да се определи“ — отговори той. — „Трябва да са налице гласовете отгоре и гласовете отдолу. Опасна е тази работа в Япония, ако не съществува.“
„Защо опасна?“
„Когато има наистина лош работник, не е опасно. Но когато няма…“
Тодоров сан ми разказа как присъствал на такава сцена. Началникът оценил един работник като лош. Станали хора, които се трудили с него — изразили обратното мнение. Висшият началник казал на низшия началник: „Ти, след като не можеш да оцениш правилно работника…“ И онзи си отишъл. Друг станал началник. Който не може да оцени, не може и да ръководи. Тодор Тодоров имаше чувство, че самолет със запалени двигатели чака на летището в град Ниигата, за да го отнесе обратно там, откъдето е дошъл, ако даде неточна оценка на човек, който работи в кухнята.
Имах и други наблюдения върху оценъчната система в Япония. Но не исках повече да разказвам за това на моите чувствителни приятели край масата в Млечния бар, да не се „разплачат“. И за да бъда точен: думата оценка в този случай може да се замени. Японецът не живее с чувство на безпогрешен оценител. Той е скромен човек. Това, което става там по време на оценка, дори не е съвет, какъвто у нас почти всеки и по всяко време може да даде, а по-скоро — мнение. Предполага се, че оценителят няма равен на себе си. Идеални са кристалите. Излъчването идва от разликата.
В ЙОКОХАМА
Йокохама е почти в Токио, макар да се пътува дотам с влак. Двата града ги дели, така да се каже, една улица. Там има заводи, където човешка ръка не пипва. Ръчният труд в Япония, общо взето, става история. Японците, изглежда, разчитат на ума си. Случаят в Йокохама обаче дойде сякаш да ме опровергае и в известен смисъл да ме оневини. Японците, ако не боготворят ръцете, то ги мислят за нещо изключително важно, без което не може.
Тодор Тодоров и аз пътувахме с влак до Йокохама. Посетихме училище, което организираше курсове за домакини, желаещи да усвоят опита на чужди кухни. Преди Тошката такива курсове са били провеждани от французи, швейцарци, италианци… Ръководството на училището е търсило знаменити майстори готвачи, за да разнообрази своята дейност. Моят приятел трябваше да преподава в два курса с по 40 жени.
