Япония сякаш бях глътнал бастун. С нас пътуваше балканджия — бай Стоян. Той се опита да ни поощри. Набра сили старецът и се провикна, колкото можеше: „Горе главите, момчета! Кланяйте се!“
Дамите започнаха да обличат по-широки дрехи, за да изглеждат като в кимоно и няма, няма, па се поклонят. Бай Стоян, който уж беше за поклона, започна да ги гледа накриво. Чух го да казва под мустака си: „Мазохистки!“
Не, не беше за нас, българите, този поклон!
В каменната епоха по земята е имало колкото щеш камъни. Хората са се замервали с тях и са си трошели главите. Камъкът е бил оръжие. По онова време нямало пътища. Двама двуноги заставали един срещу друг, на разстояние, и се гледали подозрително. Пещерно недоверие. Но „гълъбчето на мира“ кръжало над главите им. Те бавно се приближавали, всеки момент готови да се наведат, за да грабнат камък или да отскочат встрани, ако другият запрати камък. И така — крачка по крачка, един към друг… Когато двамата се доближавали съвсем близо, протягали ръцете си и ги опипвали. Всеки от тях искал да се увери, че другият не държи в ръката си камък.
Днес — така, утре — така. Появило се ръкостискането. И се превърнало в поздрав.
По-късно хората носели шлемове. Камъкът и желязото пак били оръжия, но не толкова страшни — поради шлема на главата. Населението се движело по прокараните върху планетата пътеки. Поизгладнявало. Поожаднявало. Налагало се да търсят гостоприемство и да го уважават. Пътниците се отбивали от пътеките. Посещавали са домове. При влизането с мирни намерения сваляли шлемовете. По този начин правели главите си уязвими за удар.
Днес — така, утре — така. Появил се друг обичай — свалянето на шапка. И станал поздрав.
„Да се поклоня ли?! Никога!“
Японците ми се кланяха.
Екзотичната страна се навеждаше пред мен, бунтаря на поклона. Кланяха ми се професори, инженери изобретатели, кондуктори, сервитьори… Това с търговските поклони не ми правеше впечатление.
Пред мен свеждаха гръбнак и случайно срещани хора по улицата, щом ги питах за час или посока. Впечатляваха ме „кондукторките“ — момичетата в автобуса. Момичето пускаше цветния телевизор да работи в превозното средство, докато пътувахме по цветна Япония. При влизането на пътниците в автобуса то стоеше отвън пред вратата, кланяше се на всеки и приветливо повтаряше: „Охайо годзаимас!“ — „Добро утро“. (До момичето пред вратата на автобуса навеждаше глава „човекът между редовете“ на този „пътепис“, като нейна сянка. И повтаряше усмихнат: „Охайо годзаимас!“)
Японците застават един срещу друг и ако са съвсем близо, при поклона се стремят да се навеждат вдясно от главата на другия, за да не се кьоснат. Видях председател на политическа партия в Хирошима, която беше организирала концерт в града. Детски хор разпя и нас. Накараха ни да изпълняваме припева:
— Ен’я тото! Ен’я тото!…
Възрастна японка свиреше на старинен японски инструмент. Когато концертът привърши и започнахме да се разотиваме, на улицата председателят — човек на преклонна възраст — трябваше да благодари на японката за участието й. Как се кланяха тези хора един срещу друг! Никой от двамата не искаше да се изправи пръв. Поклонът им продължи дълго. Така те изнесоха пред нас, смаяните европейци, още едно представление.
Кръвта на дедите кипеше в мен и пращаше сигнали на чувства, които тревожно са вълнували старите по време на поклон. Исках да бъда вежлив към японците, които добре ме посрещнаха. Усмихвах се, но все така, ако беше възможно, изклинчвах поклона. На мен ми беше неудобно да гледам пред себе си човек, който свежда глава. „Сякаш ще го бият“, мислех си. Или ще го завързват и ще го карат да работи вързан.
Бях в Токийския университет по време на празник. Млади японци, сред тях „розови лица“ — двама. Някакъв млад американец и аз. Гледахме се. Хилядите японци около нас, за да не ни смущават, се правеха, че не ни забелязват. Когато ме „забелязаха“, те ме почерпиха чай в един студентски клуб.
Коварният в Япония не може да издържи нестихващата любезност.
С нас този ден беше красивото момиче Джунко. И мислите й бяха красиви. Тя ми каза на чаша чай:
„Навикът се придобива. Знаете ли? Няколко пъти вече съм била на Филипините за по-дълго време. Улавях се, че там съм като филипинците. Не мога да избягам от това.“ Обмяната на мисли е богатство. Слушах какво говори Джунко и докато пиехме чай, направих своето откритие: „Взаимен, разбира се!… Поклонът на японците е взаимен!“
Не е все едно само ти да се кланяш някому, докато насрещният стои изправен пред теб и те гледа. Друго е, когато двамата се кланят един на друг. Но и това не ме накара да сменя поведението си на съпротива срещу поклона — дълбоки бяха корените на родовата и на националната памет. По-скоро японците можеха да се променят.
Децата се топят от удоволствие, ако успеят да се здрависат на улицата с чужденец.
Любезен народ! Махнеш с ръка от автобуса… и младо, и старо ти маха от улицата. При това японците не вярват, че са любезни, а чужденците чувстват любезността им.
В Осака говорих пред събрание. Разпитвахме се взаимно. Объркан от техните нрави и обичаи, ги взех за много повече, отколкото присъстваха всъщност. Тероризирах ги с любопитството си, а и те искаха да знаят нещо за България. Задаваха ми въпроси — стомахът ме беше заболял от вътрешен смях. Японците: „Младоженката, като е облечена в бяло, и младоженецът ли е в бяло?“ (?!) Отговарях (вие знаете какво съм казал). И питах:
— Вярно ли е, че в Япония не е прието човек да се здрависва?
— Да — отговаряше един, а другите издаваха звуци, които трябваше да означават съгласие.
— Не е прието човек да си сваля шапката при поздрав, нали?
Получавах отговор. И все питах, питах…
Онези хора, изглежда, не можеха да издържат терора на моето любопитство. И започнаха да мрънкат — едно психично състояние, което ми беше известно от предишни преживявания.
— Ще подразня ли японец, ако — Така, по навик, му подам ръка за поздрав? — продължавах да разпитвам аз. — Дали няма да ми захапе ръката?
Исках да изчерпя темата. Прието е хората да се кланят, когато се поздравяват. Или — благодарят. С ръце на кръста — поклонът е от вежливост към непознат. С ръце отпред — поклонът е за пред началство или пред много близък човек. (Да се побъркаш?! Началство и много близък човек?!) Изкуство беше да пиеш чай, изкуство беше да се кланяш…
Дойде време да се разделим. Хората научиха от мен нещо за България. Учудваха се. Аз недоумявах, че моите представи за Япония са били толкова погрешни. („Онзи между редовете“ се хилеше.)
На улицата някой свирна. И извика нещо.
Японците се наредиха в дълга редица пред мен. Сбогувахме се.
И като се започна.
— Гуд бай! — и си подава ръката, макар и някак неестествено.
— Гуд бай! — и си подава ръката. Безброй подадени ръце…
Докато всичко можеше да се размине с един дълбок поклон. (Започнах да се досещам откъде може да е дошъл поклонът в Япония.) Щом нямаш навик, хората по тези места са готови да те разберат, само и само да отнесеш хубав спомен. Гуд бай — и си подава ръката. Гуд бай — и си подава ръката.
В България се улових, че съм започнал да се кланям.
ТАЙФУН НАД ШИНДЖУКУ
Животът и на щастливеца не преминава гладко. Няма, няма и се зададе тайфун. Той може да нападне човек, да налети на град, да сполети и държава. След това настъпва възстановителен период.
Преди да тръгна на изток, гледах страшен филм — „Потъването на Япония“. Бях поразен. Свързвах с филма всяко земетресение, наводнение, изригване на вулкан… В Токио имаше възбуда. Приказваше се, че се очаква голямо природно бедствие. На всеки 25 или 50 години била установена цикличност. По този въпрос имаше коментари в печата, по радиото и телевизията. Те засилваха възбудата, която особено силно се чувстваше през юли. Било вече изчислено колко жертви ще има, колко ранени и на какви суми щели да възлизат разрушенията. Японците рядко говорят празни приказки. Те започнаха да строят болници.
