те влизат в магазин като този и срещу дребна монета си напълват гърдите с кислород. Печелят време. Въздишам. Авторът в нашето списание всъщност така се беше мотивирал, че плю в лицето си — срещу вятъра.
Един по невнимание беше изхвърлил от кораба ни празен варел за боклук в морето. Събрахме цялата японска флота. Моряците ни гледаха и ни се чудеха на ума.
Японското изобретение всъщност беше мястото на мотивировката. Къде? Съвестта не ми позволяваше да изпусна в морето рибата, която бях хванал.
Не сварвах всичко да записвам. Голяма част от моите неотразени записки блуждаят в космическото пространство като изгубени кораби. Успях обаче да задържа в себе си темата за мястото на мотивировката. Въпросът „какво“ беше особено важен, но никога не предполагах, че въпросът „къде“ може да предизвика у мен такива вълнения. Докато се разхождах в красивите паркове на Япония, над главата ми летяха хартиени жерави. Жеравът е птицата на щастието в японската митология. Той, костенурката, борът, бамбукът, японският шаран Кои са най-често срещаните символични образи.
Директорът у нас пита: „Какво направи?“ И обикновено получава следния отговор: „Понеже така и така, Аз направих това и това.“ Вместо да чуе: „Аз направих това и това, понеже така и така.“ В съседна кабина на кораба пътуваше наш учен. Той подробно ми обясни защо без мотивировка изследванията са немислими. Показа ми свои записки. Прегледах ги и установих, че те носеха слабостта на нашите учени. Започваха откритието си с мотивировката — сякаш се оправдаваха. Човек, който тръгва с това, защо е направил нещо, преди да каже какво е направил, ми приличаше на гузен човек. Спомних си доклади на научни открития. Навсякъде стилът — един и същ, тъй като и школата на нашите учени беше една и съща. Водопад от добре заучени думи и изрази. Онези, които ги владееха, говореха хладнокръвно и гладко.
Делфините плуваха край кораба. Те ме пръскаха с опашките. А птицата жерав ме перваше с крилото си, така както летеше.
Доклад за откритие, за свършела работа, обяснение пред ръководство или писмо до приятел може да се раздели на две части. Първо: какво е направено; второ: как и защо е направено. В „защото“ се поставя мотивировката. Познанствата ми с кметове на градове, ръководители на префектури, учени, хора на културата ми даваха възможност да надзърна в японското мислене. Японски учен показа анотация на регистрирано научно откритие. В нея се четеше: „Направих това и това, понеже така и така…“ А не както при нас: „Понеже така и така …“, в което прозираха оправдание, нагаждачество…
Слушах как говори за работата си един от най-големите архитекти на Япония и света Кендзо Танге! Как говореше?! „Нашият човек“ се познаваше по думите. Казваше: „значи“, „въпросът е болен“, „в неправилна светлина“, „набелязахме мерки“… Особено неприятен ми беше изразът „използувахме го в нашата работа“. Представях си какво ще каже наш висш чиновник, когато го посрещнат. От устата му излизаше неизменното: „От името и по поръчение…“ Странен лексикон. Криеха се в думите. После по тези думи ги търсеха, за да ги открият. Начинът на изразяване е показателен. Старият свят си отиваше със старите думи и словосъчетания. А нито аз, нито който и да е в Япония тогава знаеше какво ще изрече Кендзо Танге, как ще се изрази.
Веднъж присъствах на съвещание в Нова Загора, където „от горе“ беше изпратен да говори представител. Умен човек беше. Говореше без записки. Когато съвещанието привърши, един от местните хора каза на друг: „Нищо няма да направим по този въпрос!“ „Защо?!“ — попита другият. „Ами не виждаш ли? Човекът не е наш!“ „Запитване ли направи?“ „А, ще питам! Не го ли чу как говори?“ Умно говореше, но не беше „наш“ — в речта си нямаше вграден шаблон. Неяснотите бяха запазена марка на особен вид оратори.
Цеховите майстори у нас казват: „Понеже ми писна, смених болта на машината?!“ Ако е японец, ще се изрази така: „Смених болта на машината, понеже ми писна.“
Като разбере, че болтът е сменен, човек отсъжда: „Аха! Трябва да се притегне. А като се притегне един болт, редно е и останалите болтове в машината да се притегнат.“ Логично ще започне да мисли.
В този делови свят обяснение се дава, когато се поиска. Делото трябва да бъде поставено най-отпред в едно научно или производствено известие. Ако имах власт, щях да въведа реформа в подредбата на научните и производствените съобщения: най-напред да се вписва извършеното, а после да се мотивира.
Питах се: откъде идваше този стил — да поставяме мотивировката пред онова, което сме произвели?! И го правехме с повече думи, отколкото японците. Израза разкрасявахме с разни „винетки“, заменяхме местата на думите, за да станат изреченията сложни и неразбираеми.
Светеше щастливата звезда, под която пътувах. Весело бълбукаше чистият извор, от който пиех вода. Любопитния казваше: „Той вечеря с боговете“, за човек, който общува с отбрани хора или има красива жена. Срещите и разговорите с най-високопоставени личности в Япония разширяваха впечатленията ми за Страната на изгряващото слънце и обогатяваха представата ми за японското мислене. Обадих се по телефона, за да потвърдя присъствието си на прием в чест на Негово Превъзходителство г-н Йошио Сакураучи, председател на японския парламент. Гласът на човека, който можеше да приеме потвърждението, щеше да се появи след няколко секунди. И за да не скучая, докато чакам, за да покажат, че ме уважават и че държат на доброто ми настроение, пуснаха в слушалката на телефона старинна японска музика. Човекът, на когото звънях, дойде може би две-три секунди преди да отзвучи кратката мелодия, но ме остави да я изслушам докрай. След това вежливо се обади. Музикалната пауза се отрази на самочувствието ми. Още не ми е минало, няма и да ми мине. Японци, като отделиха няколко секунди за мен, за много години заангажираха съзнанието ми на тема деликатно отношение.
По време на приема се ръкувах с председателя на японския парламент. Казах му:
— Г-н Йошио Сакураучи! Много българи ви обичат, защото вие обичате хумора.
Той се усмихна. Попитах го:
— Какво правите с депутат, който говори, без да се мотивира? Смеете ли му се?
Г-н Сакураучи сериозно ми отговори:
— Той е длъжен да се мотивира! Той — депутатът.
Възрастният човек и аз се чукнахме с пълни чаши. Виното, което той пиеше, беше червено, моето — бяло. И не че и двамата не обичахме бяло вино. Японците говорят с цветовете: съчетанието бяло и червено е признак на добро събитие.
Мислите за мястото на мотивацията ме владееха до степен на изтощение. Разговарях по темата и с парламентариста Йошио Кимура. Към него се обърнах с думите:
— Г-н Кимура! Някои казват: „Защото машината беше повредена, аз я поправих.“ А защо не: „Поправих машината, защото беше повредена.“ Мисля, че така е по-логично.
— Да — отговори парламентаристът. — Но съгласете се, че има случаи, когато човек би могъл да се изрази и по друг начин. Например: „Толкова време, а никой не иска да поправи тази машина. И аз я поправих.“
— Наистина!… Забелязвам обаче, че в Япония обикновено поставяте ударението върху направеното. А след това се мотивирате.
Японският парламентарист се обръщаше към мен на малко име. Той ме погледна с концентриран поглед и навярно спомняйки си нещо от своята практика, каза:
— Атанас! По-добре е да спечелиш сърцето на човек, отколкото да бъдеш логичен.
Всеки японец е отделна планета. Изразът „японско мислене“ е несъстоятелен. Удивително е, че тези хора не се колебая, и без да мислят, изпълняват каквото Императорът повели. Японецът знае, че онзи, който му казва да направи нещо, добре го е обмислил. Това му е познато от векове. Неговото поведение произтича от националната и родовата памет, нравите, етиката… (И черното е цвят: без да мислят, са ни хвърляли за храна на кучетата. Нашата памет ни кара да мигаме над всяко дребно нареждане.) Всекидневието в Страната на изгряващото слънце е постоянен ритуал с набор от възгледи и представи за живота и смъртта. Догматизмът обаче не се приема. Дисциплината при японците не ограничава въображението им. Родовата принадлежност е от значение.
В звездна нощ попаднах на неиздаден ръкопис поради липса на пари. Трудът се казваше „9-те неизвестни“ и се състоеше от 350 пожълтели страници на пишеща машина с 80 илюстрации. В него авторът българин беше разчел думи на Буда, които тълкуваше като възхвала на известен род.
Нямах сили да понеса тежестта на съобщението.
