Планината е тънко гравирана, гората е цветна. Лунната светлина гали като дишащ мек вятър. Човек чете в тишината: „Надпис без думи“.
Преводач съм, но… на техническа литература. Като пътник обаче мисля, че чистотата на нравите означава всеки народ да изгради златен павилион в душата си. И всеки човек да изгради златен павилион в душата си. Да се пречисти — поне като се извини.
В куфара ми лежеше и проспект от завод за бира в Саппоро. Адрес: Шираиши, Нанго 611. Официален негов представител заяви: „На територията на завода има железопътна линия. Той по всяко време е готов да изпрати потребното количество бира.“ (Японските производители, които работят и със секундите, изглежда, винаги имат възможност да експедират нанякъде необходимото количество продукция, когато е необходимо.) На проспекта — листовка: японец пие. И надпис: „Най-хубавата бира в Япония.“ Обикновено назовават марките: „Саппоро“, „Асахи“ („Утринно слънце“), „Кирин“… Казвам това, защото у нас все цитират вестник „Асахи“. Може да не им идва наум, че и от вестник по-хубаво има. Пих от тази бира в завода. След една чаша настроението ми се подобри. Скокнах и започнах да щракам с фотоапарата си наоколо всичко, що е японско. А то всичко беше японско. Бирата заема 10 на сто от алкохолните напитки, произвеждани в Япония. Устните ми се напукват, когато говоря за нея.
Обходих Страната на изгряващото слънце, за да разгледам цвета и формата на нещата. Събрах проспекти на известни места. Разлиствам ги. Те ми напомнят за преживяното и ми дават повторна представа за екзотичната страна.
Планините са важна част от Япония, покриват около седемдесет процента от територията й. Повечето най-високи планини са на остров Хоншу. Има планинска верига, която се нарича Японски Алпи. Издигат се и планини над три хиляди метра над морското равнище. Най-известната планина в Япония е Фуджи, тя е и най-високата в страната: три хиляди седемстотин седемдесет и шест метра. Островите, които образуват Япония, се простират на разстояние от почти четири хиляди километра. Територията от всичките острови е триста седемдесет и осем хиляди квадратни километра.
Върху по-голямата част от страната има четири сезона. Идването на пролетта (хару) се отбелязва с цъфтенето на сливовите и вишневите дървета. През пролетта прогнозите за времето редовно включват датите, когато се очаква цъфтене в една или друга част на страната. Под цъфналите вишни по стара традиция се организират празненства. Периодът от началото на юни до средата на юли е топъл. Тогава вали много. Дъждът помага на ориза да расте. Разгарът на лятото трае от края на дъждовния сезон до средата на септември. С изключение на остров Хоккайдо времето е топло и влажно. При приближаването на есента (аки) температурите спадат и въздухът става свеж и чист. Това е чудесен сезон на годината — времето е слънчево и листата на дърветата променят цвета си. През зимните месеци в северните и западните части на Япония пада обилен сняг. Тогава в тези райони стават снежни фестивали, най-известният от които е в Саппоро, Хоккайдо. Правят се гигантски скулптури от сняг и лед. Хора от различни части на света идват да ги наблюдават и да вземат участие в тях. Чудесната разнообразна растителност дава различието на земята и климата, откъдето идва и пълното усещане за екзотика. Някои цветя и дървета имат важно значение за японската култура. Цъфтенето на вишните (сакура) стихва само за няколко дни, то е поетично напомняне за това колко бързо се променя светът. Борът (мацу) е символ на дълъг живот. Бамбукът (таке) олицетворява възможността човек да преодолее трудностите и да стане силен. В Япония има много видове птици, насекоми и малки животни. Най-големите бозайници са мечките. Те живеят в дебрите на горите. Лисиците обикалят селата и фермите. В японските приказки за деца те често хитруват. В куфара държах проявени филми и снимки. Снимах се на планина и на море, на открито и закрито. Изглеждах различно, според настроението. Фигурата ми на странник напомняше ту бор, ту бамбук, ту някакъв бодлив непотребен храст… Приятели ми направиха серия снимки в гръб, където на преден план се открояваше ландшафтът на Япония. Потъвах все по-дълбоко в мисловното море. Самочувствието ми се повишаваше. Казвах: „Искайте от дейния да се мотивира!“ Бях стигнал до парадоксално заключение: човек, като говори, нищо не казва. За да ме убеди някой и аз да му повярвам, не беше достатъчно да се произнесе върху темата. Трябваше и да се мотивира (аргументира). Иначе той само си отваряше устата. Не чух нито един свестен японец да казва: „Това е правилно!“ или „Това не е правилно!“ — без да обясни защо. От японеца търсят мотивировка за онова, което прави или което казва. Слабостта на силния японец е да се мотивира! Аргументират се най- вече, които законодателстват, съдят, нареждат, творят… Изпълнителят казва: „Да, да, да!“… Японецът се мотивираше: със закон, с наредба (при положение че тя не променя закона); с технология; с цитати на мисли от специалисти в дадена област; с морал и нрави; с просперитета на фирмата. Деморализиращото въздействие на едно закононарушение не можеше да се оправдае с интереса на някое лице. И си спомних, че това и у нас го има?! Шипковенски в своя труд „Основни проблеми на съдебната психиатрия“, София, 1973 г., страница 187, казва приблизително следното (цитирам свободно, по памет): „… Съдебни психиатри също могат да бъдат объркани. И, доктори могат да бъдат болни… когато, без да се мотивират, се задоволяват с това, да твърдят, че болният е здрав. Че му няма нищо и че може да се грижи за работите си. Документите, издадени от такива хора, направо би трябвало да бъдат отхвърлени от съдебните органи… защото те са образец на това, как не трябва да се съставя съдебно-психиатрично освидетелстване, пък и обикновено медицинско свидетелство“ (край на цитата). Има лекари — в документите, които съставят, пропускат мотивировката. А нейното отсъствие буди съмнение.
Опитът да се мотивираш не означаваше още мотивировка. Тя пък се делеше на „компетентна“, на „изчерпателна“… Разчитах на компетентната и изчерпателната мотивировка. Човек, каже ли нещо значително, трябва да се мотивира. И истината светва. Може да се мотивира и лъжата. Но и тогава мотивировката е, която разобличава лъжеца. Тя е изобретение на едно по-съвършено състояние.
Какво всъщност означават надменните изрази: „защото така трябва“, „да не стане нещо“ или „не говорете истината… за да не се дразнят хората!“ С това ни караха да мислим за обществото като за зоологическа градина. Мотивировката е светлина. И мислите, свикнали с тъмнината, се плашеха от нея.
Буфосинхронистът в Токио беше тръгнал по Гиндза с наше списание в джоба. Гледах след него и си мислех какво ли може да се очаква от такъв човек?! Ние — малка група от зяпащи наоколо българи, разглеждахме най-красивата улица в Япония. Буфосинхронистът извади списанието от джоба си и ни прочете статия за това, как на Гиндза японците се задушават от мръсен въздух и ходят в магазин специално за да дишат кислород с маски на лицата. Огледахме се… „Бре — рекохме си, — тук ще се изтровим!…“ И прихнахме да се смеем. Плюхме по статията в списанието, плюхме… Наплюхме цяла Гиндза — най-красивата улица. Резилът на нашето списание идеше оттам, че авторът, като е писал статията, не се е мотивирал пълноценно, компетентно и изчерпателно. Защото:
Разхождах се по Гиндза и търсех онзи магазин, в който японците се тълпят да дишат кислород уж за да не се задушат. Видях хора край морето — ловят риба. Рибата кълвеше. Те хвърляха от брега дънни въдици, без пръчки. На основната корда, която завършваше с вързана тежест, бяха поставени няколко по-къси удължение от тънка корда, мисля, че номер 20 — с въдички накрая. Японецът потапяше тежестта във водата и чакаше рибите сами да се хванат. Не засичаше. И докато чакаше — пушеше. За да не замърсява околната среда, той изтърсваше пепелта от цигарата си в пепелник, поставен до него на стойка. За първи път в живота си виждах рибар с пепелник. Или може би вие сте виждали някъде по света рибар с пепелник? Водата в морето на пристанището беше чиста.
Продължих по Гиндза. По едно време пред мен изскочиха двама — мъж и жена, в анцузи. Бягат за здраве. И докато тичаха, изскочиха и други японци — мъже и жени, в анцузи. И те бягат за здраве. Вдишвах дълбоко. Въздухът чист! От морето лъхаше ободрителна свежест… Влязох в магазина с апарат за кислород. Дадох монета и се започна. Практични хора! В Пловдив, за да ползваме кислород от боровите дървета, вземаме автобус, тръгваме с коли или дори ходим пеш до хижа „Здравец“ в Родопите. Японците, като нас, си имат хижа „Здравец“
— на Фуджияма. Но понеже са делови хора, вместо да си оставят работата и да тръгнат към планината,
