я чувал и преди. Знам я добре. Обзалагам се, че и ти я знаеш.
Той затвори очи и след миг изрецитира:
„И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея… Наистина Господ е на това място, аз пък не знаех… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“46
Беше се унесъл, сякаш държеше проповед пред многолюдна тълпа вярващи от амвона на голяма катедрала и когато отвори очи, на устните му изгря усмивка, като че ли сам се укоряваше. Тръгнаха по широката алея, оградена от двете страни от яркобелите купи на радиотелескопите, насочени към небето. След няколко крачки проповедникът отново й заговори, с малко по-разговорен тон:
— Твоята история е била предсказана. Случвала се е и по-рано. Някъде вътре в себе си сигурно го знаеш. Подробностите ги няма в книгата Битие. Разбира се, че ги няма. А и как би могло да ги има? Предаденото в Битие е подходящо за времето на Иаков. Така, както твоето свидетелство е подходящо за твоето време, за нашето време.
Хората ще ти повярват, Елеанор. Милиони хора. По целия свят. Знам го със сигурност…
Тя само поклати глава и двамата повървяха още малко в тишина, преди Джос да продължи.
— Е, добре. Мисля, че те разбирам. Разполагаш с толкова време, колкото пожелаеш. Но ако е възможно да се побърза, направи го — заради мен. Остава ни по-малко от година до началото на новото Хилядолетие.
— Аз също те разбирам. Дай ми само още няколко месеца. Ако дотогава с „пи“ не се получи нищо, смятам все пак да оповестя какво се случи с нас там горе. Преди първи януари. Може би Еда и останалите ще се съгласят и те да проговорят. Става ли?
Продължиха да крачат мълчаливо към административната сграда на „Аргус“. Пръскачките навлажняваха изкуствената ливада и сред околната пустош зеленият килим, по който стъпваха, изглеждаше някак чужд, не на място.
— Някога омъжвала ли си се? — попита я той.
— Не, никога. Мисля, че бях твърде заета.
— Не си и обичала? — Въпросът бе зададен пряко, без увъртания.
— Кажи-речи, няколко пъти. Но… — Ели се загледа към най-близкия телескоп — шумът беше толкова силен, че трудно се долавяше сигналът. А ти?
— Никога — отвърна Джос спокойно. И след пауза добави усмихнато: — Но аз имам вяра.
Тя реши да поразсъждава над тази двусмислица по-късно и двамата се заизкачваха по късото стълбище към главния компютър на „Аргус“.
Глава 24
Подписът на Твореца
Вселената изглежда… е предопределена и подредена съгласно числото, от предумисълта и ума на създателя на всички неща. Защото моделът е бил фиксиран, като предварителна схема, от господството на числото, предсъществуващо в ума на сътворяващия света Бог.
Ели се затича по стъпалата на старческия санаториум, а после по наскоро пребоядисаната зелена веранда, маркирана на равни интервали от празни люлеещи се столове, и видя Джон Стотън — прегърбен, неподвижен, с ръце, увиснали като тежести. В дясната държеше пазарска чанта, от която стърчаха прозрачна шапчица за баня, несесер за грим на цветчета и чифт спални чехли с помпони.
— Тя си отиде — промълви той, след като погледът му се фокусира и я позна. — Не влизай — помоли я. — Не ходи там. Тя не би се зарадвала, ако я видиш в този вид. Знаеш колко горда беше и колко държеше да изглежда добре. Все едно, тя не е там.
Почти рефлекторно, заради стария си навик и все още непреодоляната неприязън, Ели се изкуши да се обърне и все пак да влезе. Беше ли готова да му се противопостави дори и сега, просто заради принципа? И що за принцип бе това? От посърналото му лице бе очевидно, че скръбта му е неподправена. Той бе обичал майка й. Може би я бе обичал повече от самата Ели. През тялото й мина вълна на укор към себе си. Майка й беше толкова крехка и болна от толкова дълго време, че Ели бе проверявала, много пъти, как ще реагира, когато все пак моментът настъпи. Спомни си колко красива беше майка й на онази снимка, която Стотън й бе изпратил, и изведнъж, въпреки цялата си подготовка, избухна в хлипове.
Стреснат от отчаянието й, Стотън пристъпи към нея, за да я успокои. Но Ели вдигна ръка и с видимо усилие се овладя. Дори и сега не можеше да надмогне себе си и да му позволи да я прегърне. Бяха чужди един на друг, слабо свързани чрез едно мъртво тяло. Но не бе имала право, знаеше го в дълбините на сърцето си, да обвинява Стотън за смъртта на баща си.
— Имам нещо за теб — каза той и затършува в пазарската чанта.
Част от вещите се разбъркаха нагоре-надолу и тя мерна портмоне от изкуствена кожа и кутия с четка за зъби. Трябваше да извърне очи. Най-сетне Стотън се изправи, измъкнал омачкан плик.
Беше надписан: „За Елеанор“. Познала почерка на майка си, Ели пристъпи да го вземе. Стотън изненадано направи крачка назад и вдигна плика пред лицето си, сякаш тя се канеше да го удари.
— Почакай — каза той. — Почакай. Знам, че никога не сме се разбирали. Но направи ми, моля те, една услуга: не чети това писмо преди да дойде вечерта. Съгласна ли си?
В скръбта си изглеждаше с десет години по-стар.
— Защо? — попита Ели.
— Любимият ти въпрос. Просто от някакво уважение към мен. Толкова ли много искам?
— Прав си — въздъхна тя. — Не искаш много. Съжалявам.
Той я погледна в очите.
— Каквото и да се е случило в онази Машина, може би те е променило.
— Надявам се, Джон.
Тя се обади на Джос и го помоли да извърши панихидата.
