рано, ще знаем, че това не е случайно. И така, всяка сутрин в ранните часове компютърът работи над тази задача. В него не постъпват никакви данни от външния свят. А засега и от него не излизат никакви данни навън. Просто продължава безкрайното делене на пи и следи отминаващите цифри. Върши си работата сам. Освен ако не се натъкне на нещо, не проговаря, докато не му наредиш. Все едно, че съзерцава пъпа си.
— Не съм математик, Господ знае това. Но все пак би ли ми дала пример?
— Разбира се.
Тя затърси лист хартия из джобовете на работния си комбинезон, но не намери. Помисли си да бръкне във вътрешния му джоб, да извади плика и да пише върху него, но реши, че е твърде рисковано тук, на открито. След миг Джос разбра проблема й и й подаде малък бележник.
— Благодаря. Пи започва с 3,1415926… Виждаш, че цифрите варират твърде случайно. Наистина, единицата се повтаря два пъти в началото, но след като човек продължи да смята нататък, се изравнява. Всяка цифра — 0, 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 — се появява почти точно в десет процента от случаите, ако натрупаш достатъчно цифри. От време на време се натъкваш на няколко последователни еднакви цифри — 4444, например, — но не повече от това, което се очаква статистически. А сега представи си, че си прескачаш весело през цифрите и изведнъж се натъкваш на зона, в която няма нищо друго, освен четворки. Стотици четворки в едни редица. Това все още не би могло да носи информация, но не може да е и статистически закономерно. Можеш да изчислиш стойността на пи с дължина, колкото е стара вселената, и пак да не намериш сто повтарящи се последователно четворки.
— Нещо подобно на вашето проучване на Посланието. С тези радиотелескопи тук.
— Да. И в двата случая търсим сигнал, който е извън шума, нещо, което не може да е статистическа случайност.
— Но не е задължително да са сто четворки, вали? Това нещо може да ни говори?
— Разбира се. Представи си, че след известно време се натъкнем на дълга последователност от нули и единици. След което, точно както постъпихме с Посланието, можем да измъкнем от нея някакво изображение — стига да е вложено такова. Нали разбираш, може да е каквото си иска.
— Искаш да кажеш, че е възможно да декодираш картина, скрита в числото пи, и тя да представлява смесица от еврейски букви?
— Разбира се. Големи, черни букви, врязани в камък.
Джос я погледна озадачен.
— Прощавай, Елеанор, но не смяташ ли, че си малко… твърде недиректна? Да не би да се числиш към някой мълчалив орден на будистки монахини? Защо просто не разкажете историята си пред света?
— Палмър, ако разполагах с твърдо доказателство, щях да говоря. Но след като нямам такова, хора като Киц веднага ще кажат, че лъжа. Или че халюцинирам. Ето защо този ръкопис се намира във вътрешния ти джоб. Моля те да го запечаташ, да му сложиш дата, да го завериш при нотариус и да го прибереш в банков сейф. Ако нещо се случи с мен, можеш да го публикуваш. Предоставям ти всички права да постъпиш с него така, както решиш.
— А ако нищо не се случи с теб?
— Ако нищо не се случи с мен? Тогава, след като намерим това, което търсим, този ръкопис ще потвърди нашата версия. Ако намерим доказателства за съществуването на двойна черна дупка в галактическия център или за огромно строителство с изкуствен характер в зоната на Лебед А, или за съобщение, скрито в пи, то това — тя леко го потупа по гърдите — ще бъде моето свидетелство. Тогава ще проговоря. Междувременно, моля те, не го губи.
— Все още не разбирам — призна той. — Знаем, че съществува математически ред във вселената. Законът за гравитацията и всичко останало. С какво би било по-различно това? Е, да речем, че съществува някакъв ред в цифрите на пи. Какво толкова?
— Нима не виждаш? Ще бъде съвсем различно. Не, че просто вселената е започнала с някои точни математически закони, предопределящи физиката и химията. Това ще е послание. Ще докажем че този, който е създал вселената, е скрил послания в трансцендентни числа, които да бъдат разчетени след милиарди години, когато най-накрая се появи разумен живот. Аз критикувах двама ви с Ранкин при първата ни среща, че не разбирате това. Попитах ви: „Ако Бог иска да разберем, че съществува, защо не ни е изпратил недвусмислено послание?“ Спомняш ли си?
— Спомням си много добре. Да не би да смяташ, че Бог е математик?
— Нещо такова. Ако това, което ни казаха, е вярно. Ако не са ни пратили за зелен хайвер. Ако посланието се крие в числото пи, а не в някое друго от безкрайното количество трансцендентни числа. Прекалено много „ако“.
— Ти търсиш Откровението в аритметиката. Аз знам по-добър път.
— Палмър, това е единственият път. Това е единственото, което би могло да убеди някой скептик. Представи си, че намерим нещо. Не е необходимо да е изключително сложно. Просто нещо малко по- подредено от онова, което може да се получи случайно при голямо количество цифри. Това е всичко, което търсим. Тогава математиците по целия свят ще могат да намерят абсолютно същия шаблон или послание, или каквото там се окаже. Няма да има повече сектантски разделения. Всеки ще започне да чете едно и също Писание. Тогава никой няма да твърди, че ключовото чудо в религията е трик на някой мошеник или че по-късните историци са фалшифицирали свидетелствата, или че е просто истерия, лудост или заместител на родителя, когато пораснем. Всеки човек ще стане вярващ.
— Не можеш да си сигурен, че ще намериш каквото и да е. Можеш да останеш тук скрита от околния свят и да смяташ, докато цъфнат налъмите. Мисля че все пак е по-добре да излезеш и да кажеш историята си пред света. Рано или късно ще трябва да избереш.
— Надявам се, че няма да ми се налага да избирам, Палмър. Първо физическите доказателства, след това публичните изявления. Иначе… Не разбираш ли колко уязвими ще се окажем? Нямам предвид само себе си, а…
Джос едва забележимо поклати глава. На устните му се беше изписала лека усмивка. Беше доловил известна ирония в положението, в което се намираха двамата.
— Защо си толкова нетърпелив да разкажа историята си? — попита го тя.
Въпросът й прозвуча донякъде риторично. Във всеки случай той не реагира и Ели продължи:
— Не мислиш ли, че позициите ни странно… се размениха? Ето ме мен, носителка на дълбоко религиозно преживяване, което не мога да докажа — наистина, Палмър, едва го проумявам. Ето те и теб, непоклатимият скептик, опитващ се — по-успешно отколкото аз някога — да бъде мил със суеверните.
— О, не, Елеанор. Аз не съм скептик. Аз съм вярващ.
— Нима? Историята, която трябва да разкажа, не е за Наказание и Награда. В нея не се разказва за Пришествие и за Възнесение. И дума не става за Исус. В част от посланието ми се говори за това, че ние не сме основната съзидателна цел на космоса. Случилото се с мен, прави всички ни твърде дребни.
— Така е. Но също така прави Бог много голям.
Ели го погледна за миг и продължи:
— Макар че Земята се върти около Слънцето, властващите сили в този свят — религиозни, както и светски — някога са държали, че тя изобщо не се движи. Така са могли да властват. Или поне да претендират, че имат всичката власт. А истината ги е карала да изглеждат твърде дребни. Истината ги е плашела. Тя е уязвявала властта им. Затова са я потискали. Тези хора са смятали истината за опасна. Сигурен ли си, че си даваш сметка до какво би довела, ако хората ми повярват?
— Аз търся, Елеанор. След всичките тези години, вярвай ми, познавам истината, когато я видя. Всяка вяра, която изпитва възхита пред истината, която се стреми да опознае Бог, трябва да е достатъчно смела, за да приеме вселената. Искам да кажа, истинската вселена. Всичките тези светлинни години. Всички тези светове. Мисля си за мащабите на твоята вселена, за възможностите, които тя предлага на Създателя, и дъхът ми секва. Така е много по-добре, отколкото да го приковеш към един малък свят. Никога не ми е допадала представата за Земята като за зелена възглавничка за краката на Бога. Тя е прекалено успокоителна, като детска приказка, като… транквилизатор. Но твоята вселена има достатъчно място и достатъчно време за Бог, какъвто аз си го представям.
Сигурен съм, че нямаш нужда от друго доказателство. Вече има достатъчно. Лебед А и всичко останало е само за учените. Ти смяташ, че ще ти е трудно да убедиш обикновените хора, че им казваш истината. Аз пък си мисля, че ще бъде съвсем лесно. Смяташ, че историята ти е твърде странна, твърде чужда. Но аз съм
