в този прочут квартал беше общ. Такива стереоуредби има колкото щеш и където щеш в Япония. Може би точно защото много ги имаше и всякакви, той се колебаеше коя да купи и избираше ту една, ту друга. Усмихнати, японците сваляха, монтираха, включваха, изключваха, разнасяха се мелодии, появяваха се образи, монитори с различна големина оживяваха по тавана, по ъгли, с цветове и гами от тъмнолилаво до не знам какво зелено — нито имам толкова думи, нито толкова понятия за цветове, за да мога да опиша това изобилие от цветове и разцветки. Богатство от цветове, по-силно от което е само природата. Не зная Дечко Узунов и Светлин Русев ходили ли са в Акихабара, гледали ли са всичките тези цветове, които японската телевизионна техника може да им покаже, но ако не са — предстои им да си проверят окото, науката от академията да си проверят. Не ми се говори за японските цветни телевизори, за тия видиомагнетофони и всякакви електронни прибори. Нито думите ми стигат, нито знанията ми стигат, нито пък мерак имам. Докато обикаляхме квартала, голям колкото четирите части на „Младост“ и от един магазин влизахме в друг, по едно време загубих чувството, че това са отделни магазани, че това са отделни собственици. Цялата тази земя ми се видя парцелирана на монитори и екрани — малки и големи, пакетирана в слушалки, направени да подслушваш планетата — какво си говори и защо. Десетки не, стотици видове електронни машини от размера на една пластинка или кибритена кутийка до сложната апаратура за водене на най-страшни финансови сметки. Всичко наредено, надръстено и ти се уплашваш дали си жив, дали си истински или тази супертехника те е превърнала в част от себе си, пуснала те е тук да те плете в пипалата си, както паякът лови жертвите си, и да ти изпие човещината — та да те превърне в бяло мишле, с което тя да продължи опитити си. Нещо в мене опустя, опразни се. Увиснаха ръцете и краката ми, увисна празна и душата ми. Около мене сновяха стотици такива японци и европейци, какви ли не, откъде ли не, потънали в огледалата на мониторите, цъфнали в щастлива усмивка — видели се и те в монитор. За какво се радвате, на какво се смеете, идва ми да извикам. Но меракът на човека да се уплита в жици и напъхва в кинескопи, да се види звезда, не е от вчера и няма да е до утре. И да извикам, и да изкрещя, тия тук няма да ме чуят, няма да ме разберат. И моят човек, не се умори да се мъкне от един супермагазин във втори още по-супер, от него в трети — най-супер, аз се влача след него — уморен и толкова угнетен от всичко това, което съм видял. Чувството ми, че съм човек, който може да ходи със собствените си крака, постепенно ме напуща и аз се усещам вече някаква част от монитор. Усещам се прочетен, пронизан от тия електронни очи, които ме гледат, цъкат и преценяват отвсякъде. Хваща ме стах, ужас ме обзема и аз правя опит да се измъкна, да изляза, но колегата още не си е избрал покупката. А и да изляза, къде ще ида — вън е същото, магазин до магазин, жица до жица, монитор до монитор. И тия ненаситни хора, които все купуват, които все броят пари, за да имат най-новото най-скъпото, те мислят ли, че вече няма къде да избягаш — че тая техника едно ще им дава, друго ще им взема, както е взела на този квартал човещината, пейките, спокойствието на улицата.
Махам с ръка и казвам на моя търговец, че ще го чакам отвън. Сядам на една ограда, отпускам се и затварям очи. Ала и през затвореното око тая технизирана Япония напира, и илюзийката, че малко спокойствие ще намеря, като си затворя очите, бързо се изпарява. Чувството, че съм спънат отвсякъде, заплетен в тия жици и опакован в кутии, става страшно и аз разбирам, че и да искам вече да избягам — няма накъде.
Ами човечеството, ако поиска да избяга някой ден, няма ли вече да е късно? Никога така не ми е ставало мило и скъпо за България, за моята мера Маринска, за реката, в която мога да потопя крака, за една селска пейка, на която мога да затворя очи и да задремя, без да ми се привижда цялата тази уплетена в телове и мрежи, покрита с кинескопи Япония. И да се почувствувам отново човек когото слънцето огрява, носът му диша чистия въздух на планината и под краката си, боси и оставени да си починат, той още усеща как диша земята…
Колегата е намерил, каквото е търсил — идва, нарамил една голяма кутия, спира такси, подава му адреса, плаща му да откара, където трябва кутията, и ме пита:
— Ти какво, нещо се вкисна. Тук българите като дойдат, полудяват от възторг.
— И аз комай полудях — отвръщам му…
Вървим и постепенно се измъкваме от Акихабара… По-точно не се измъкваме, а се вмъкваме. Само че не навътре, в този уплетен град, ами надолу, в подземията. За да видя едно друго Токио, едно допълнително Токио, едно ново Токио, за което не съм и подозирал, че го има. А то си е наистина един друг град, един голям, нов град на един етаж, че и на два, и на три. Слизаш надолу и пак те излапват магазини, пак ресторанти, пак кафенета, пак сладкарнички. И ти се отпускаш в първата от тях, направена вече за хора, сядаш, поръчваш си кафе и почиваш. Наоколо седят и такива като тебе от бялата раса, и японци. И те май си почиват. Тук е вече добре, тук е съвсем друго. Тук няма бързане. Тук няма жици за такива със слаби нерви като мене, а наоколо цветя, зеленина, саксии, колкото щеш. Тук е много повече Европа. Кафето си е нашенско, момиченцето — млада японка, която ти го поднася, ти връща чувството, че си при живи хора, нормални. Ти пиеш кафе на малки, пестеливи глътки, имаш чувството, че това е истинският ти живот, че си се спасил от някакъв кошмар и сега не можеш да се нарадваш на освобождението си…
Прости ми, Акихабара, за думите. Всякакво оплитане на човека в техническа изобретателност до такава степен, всякакво опримчване, всякакво довеждане до робство ми прилича на своеобразен концентрационен лагер. А тук, в тая уютна сладкарничка, има въздух, има хора, които не бързат, които не се пазарят, които отпиват глътка по глътка живот и го плащат на излизане от малкото кафене — една истинска цветна градина. Колко хубаво, колко човешко е тук?…
Излизаме. И пак магазини. Подредени, красиви, господствуващи над човека магазини с малко хора и с много стока в тях. Япония не можеш да я хванеш, че няма всичко, което може да ти мине през ума да си купиш. Не можеш да хванеш и японеца в състояние на раздвоеност: да ти намери ли сега това, което търсиш или да ти каже, че го няма. Това „нямам“ в Япония няма да го чуете. Дори да го нямат, дори и да не са я чували тази стока, те друго ще кажат. Най-висша гримаса на съжаление ще нарисува слисаното японско лице, най-съвършена маска на загриженост ще сложи японецът и ще ти каже:
— О, господине, току-що свършихме стоката! Утре може би ще имаме. Минете утре! — Пък ако минете утре и не ви познаят, че сте същият, отговорът ще бъде пак такъв: „Току-що свършихме.“
Ако ви познаят, тогава ще кажат друго:
— Още нямаме, господине. До няколко дни се надявяме да получим. — И цяла върволица най- извинителни словосъчетания, и водопади от радост, че такава особа като тебе е сподобила магазина с присъствието си. И ти ще се почувствуваш за кой ли път най-скъпоценното нещо, което се е мернало през последните сто години на тия изумителни японски острови…
Подземия, подземия — чисти, подредени, няма фас хвърлен по улицата, няма хартийка смачкана. Това всъщност не са улици в точния, европейски смисъл на думата, по тях няма асфалт, няма паваж, няма прах или кал, засъхнала в края на улицата. Тук камиони не вървят, тук „хонди“ и „судзуки“ не влизат, тук е само за хора и за асансьори. Улиците са постлани с мокет. И на мокет да хвърлиш цигара — не върви. Има пепелници, има място за пушене, има място за гасене на цигарите. И все пак видях фасове, хвърлени на мокета. Досещате се кой може да свърши тая работа — само ние, свободолюбивите европейци.
В Япония рогът на изобилието се е изсипал не само във всеки магазин, ами и направо на улицата. Никой не пази от крадци тези магазини на открито, никой не ти пречи да пробваш стоката, да връщаш, да мериш, да избираш. И никъде не видях скрити монитори, никъде не видях някой някого да проверява като какво, аджеба, има в пазарската му чанта? Откровено казано, не повярвах чак на такава доверчивост към човека. Кой ги знае тия майстори на микромониторчета — къде в копчетата на продавачките са ги скрили и те дебнат, а ти си мислиш, че никой не те вижда какво правиш… Попитах наши българи, живели доста години в Япония. „Няма — казват. — Япония не наблюдава с монитори магазините си, Япония не проявява никакво недоверие към клиентите си, а и японците не проявяват никаква склонност към дребните, кокошкарските кражби.“
Не зная как се нарича това. Възпитание ли, страх ли, традиция ли, култура ли? Какво точно и как се нарича — друг вероятно някой божи ден ще каже. Едно е ясно — в Япония не крадат. Поне на дребно, поне в магазините и по улицата… Онова голямото, едрото, комбинацията, мафията, подкупът — за него знаем, за него сме прочели тук-таме, него и вестниците не го пропущат. И то съвсем не е само японско.
Лашкайки се насам-нататък из тая невероятна част на подземно Токио, по едно време се озовахме в един чудно измислен магазин, наречен „Стоте йени“. Ако на български език трябва да остойностим тия сто йени, трябва да кажем „Магазин един лев“. Всички стоки, които се продават вътре, струват само сто йени.
