мед, кобалт, молибден — от които всичко се прави, които за всичко стават и които дават сила и гръбнак на всяка цивилизована държава. А японците от тая част на Менделеевата таблица нищо или почти нищо нямат. Всичко това го внасят — знае се на какви цени се продават тия стратегически метали, превръщат ги в леки коли, в мотоциклети, строителни машини, сам не зная вече в какво не го превръщат и го изнасят два пъти по-евтино, отколкото струва на Япония… И бият всякакво чуждо производство — и под корема, и в сърдечната област. В цялата тая сметка, където и да се върти, както и да влиза и да излиза от „елките“, каквато и съвършена организация да я обслужва, има един източник: този луд и невероятен факт се крепи на японската ръчица — пъргава, трудолюбива, уморена, изтощена и неспирна. Към нея човек трябва да се наведе, нея да целуне.
Че е богата вече Япония, богата е. Че е модерна, модерна е. Че мисли с главата си, мисли, че нейните делегации не ходят по света, за да си проветряват куфарите, а да купуват опит — и добър, и лош, и това е така. Че е работна до лудост, до самоизтезание, Япония, също е вярно… А кога почива тая Япония, къде почива, и как?
Рано една сутрин се настанихме в елегантната и комай напълно автоматизирана лека кола на нашия японски кореспондент. Мале, мила мале, ако ти мине през ума да я сравниш с един нашенски „Москвич“, до какви самоубийствени мисли може да стигне човек. Ама по-добре е да не стига сега, а да гледа. Ще отиваме към някакъв град Атами. Това значи да се измъкнем от Токио, да минем през всички цепки и пробки на всички възможни „уей“, които са накръстосали метални гривни и кафяви платна и срещу съответните десетки долари те пропускат да продължиш по-нататък. И Киросава веднъж гледах как плаща, днес ще си огледам и Иван как се бърка. На всяко кръстовище — ръката му в джоба. По едно време се умори да бърка — извади една купчина долари, сложи ги до себе си и ха спре да плати за новия уей, ръката му на купчинката. До вечерта, като се връщахме, купчинката се стопи.
Как си, земляк, ако ти кажа, че за да си отидеш от София до Троян, трябва да платиш (при най-сладкия, при най-невъзможния дори курс на долара) петдесет лева. Само за един ден, утре, ако ти дойде нов мерак пак да идеш, отново ще се бръкнеш… Иван плаща, аз му благодаря в душата си и обещавам, че като се върнем в България, ще се реванширам. Ние, българите, много обичаме по такъв начин да обещаваме…
Та днес е неделя и нашият път е към Атами. Има коли пред нас, има и зад нас. И не са малко, ама като сметнеш, че всяка японска къща има по една-две коли, виждаш, че в този почивен ден тези нищо не са. Пред нас е Япония, зад нас — също. Встрани е пак тя. Лъскава, внимателна, съсредоточена. Върви по своя път, настига ни, задминава ни. С колко километра? Или по-добре ще е да питаме с колко века? Изтръпвам пред собствената си дързост! И къде отива тази страна? Към какъв утрешен ден? Пътищата на много напреднали страни също водят към този утрешен ден. И Японският път е един от тях. Япония е една много възможна картина на двадесет и първия век, ако човечеството го доживее. Нека читателят сам реши добра или лоша е тя?
Прав беше онзи мой приятел, който казваше, че голяма ябълка е Япония и не е за всяка уста. Човек или трябва да я захапе добре, или хич да не я нагризва, както май излезе моята работа… Но че усетих от вкуса й, от породата й — това, струва ми се, го свърших. Е, ще кажат, като го свърши — какво? От това, дето съм го усетил — едно написах, друго изтървах.
Накрая, както става, взимаш си багажа и, натежал от видяното, и олекнал от него, и възхитен и смачкан от сравнението гледаш разписанието на самолетите. Едно нищо и никакво разписание, а в случай като моя може много работа да свърши. Гледаш и пресмяташ колко още остава, за да изтропа колесинкът на самолета на софийското летище.
Винаги, когато съм мяркал по разписанията на световните летища и гари името на София, все ме е хващало съклет. Това време спира ли, на тоя часовник чарковете му ръждясват ли, та не бърза, за да те прибере в корема си нашето Балканско „Ту“, и додето мине момичето насам-натам с бонбоните, да кацнеш в София. Това е май единственият случай, в който, видя ли името на София изписано — чета го
И додето ме вдигат нагоре самолетите, и додето ме свалят, и месец отподир, и година, комай и цял живот аз все ще премислям видяно и чуто, все ще съпоставям. И тъй, отскубнат от земния си корен, качен на високо и на широко — горе, отдето, като гледаш, друга е силата на окото, човек най-добре успява — малките, дребните, заядливите работи, дето му дърпат дрешките оттук и оттам, дето се заяждат с човещината му — да ги тури настрана и с обистрено око, и с обистрена душа да извади спомените и на една страна едно да тури, на друга-друго…
И ми се струва, че макар и нашенското летище да държи за две магарешки кушии място, че макар и страната ни — дорде й настъпиш в единия край чергата, друият край се подаде, че макар и други такива работи, дето се мерят с километри и с векове, у нас да не са от най-едрите — там, в моя човешки тефтер, най-отпред си остава пак тя —
И ако има още за какво да изрека блага приказка за Япония, да й счупя един кръст и аз, па макар и без кимоно, накрая ще е и за това: тя ми отвори очите да видя не само нейните чудесии, но покрай тях да видя по-добре — и нашите, български работи…
Информация за текста
© 1984 Марко Семов
Разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Публикация
Марко Атанасов Семов. За Япония — като за Япония
Второ издание
Редактор: Никола Радев
Художник: Петър Добрев
Техн. редактор: Марияна Тенева
Коректор: Красимир Димов
Формат: 32/84/108. Печатни коли: 11,50. Издателски коли: 9,66
УИК 10,26. Тираж: 50000. Издателски № 43 (1043)
ЛГ VI, 56, в КОД 20/95362/22311/5605-569-90
Дадена за набор на 26.IX.1990 г.
Подписана за печат: м. ноември 1990 г.
Излязла от печат: м. декември 1990 г.
Цена 3,50 лв.
Изд. къща „П. К. Яворов“, бул. „Княз Дондуков“ № 82, София
Печат: ДП „Димитър Благоев“, София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8345]
Последна редакция: 2008-06-29 15:59:08
1