Ни повече, ни по-малко. Влизаш, виждаш ножче — ако ти хареса, вземаш го, броиш сто йени; виждаш приборче за домакинството — вземаш го — и то струва толкова. Не всичко, разбира се, е от най-високо качество, но тия сто йени пък да не са кой знае каква пара̀? Това е един истински народен тип магазин, по-скоро магазин за такива като нас — с много мераци и с малко пари. И „промишлен отдел“ си има, и с отдел за хранителни стоки. Дояде ти се шунка — в пакетчето е поставена толкова, колкото покриват твоите сто йени. Дояде ти се някакво друго месо, толкова е резнато и от него — за сто йени. Сирене, хляб, кашкавал, кренвирши. Опростена търговия, опростени отношения. Вземаш от всичко, което ти трябва. И от онова вземаш, което не ти трябва толкова, защото стоте йени мамят. Минаваш накрая край касата; отварящ торбичката с покупките, „Елката“ играе — излизаш…
Нима ние не можем да открием един такъв магазин: „Един лев“? Или ако един лев ни се види твърде малко, да го кръстим магазин „Два лева“. Как мами тая малка първоначална цена и как хубаво ти отупва джобовете, като излезеш и се окаже, че стоте йени са станали на бърза ръка хиляда или две хиляди. Ако беше жив Луи дьо Фюнес и беше посетил този магазин, сигурно, възхитен от простотата и гениалната сметка на японския продавач или собственик, щеше да се чукне по главата…
Толкова наши делегации обиколиха Япония, толкова търговски деец повлече куфар нататък и обратно, защо барем един не се чукна по главата?… Всички търсят чудото на Япония, всички питат в какво е чудото на Япония. В какво е — в добре измислени, в добре преценени малки работи, които правят голямата Япония…
Дълго се мотаем из този магазин. Губим се, пак се намираме, отново се попиляваме между стифовете. Никой не те следи, вземай си ножчета за бръснене, батерийки за електронни часовници, че даже и часовници по сто йени има, и от тях можеш да си вземеш. Колегата накупи десетина и се готви да ми ги увие в едно пакетче, съответно адресирани, да ги пренеса в България. Такива стотина да занесеш в Битака на Димитровград, о що парк ще се хванеш… Ученически прибори, пергели, тетрадки, моливи, химикалки, стоката е евтина и доста прилична за цената си. Не бих казал, че в този магазин беще пълно с японци. По- скоро пълно беше с европейци — дошли набързо и най-важното — евтино, да понапълнят големите куфари, които ще помъкнат след година-две, като им дойде времето да се връщат в своите страни…
И моята торбичка също се понапълни. Мо̀ре, и аз не си поплювам, каквото и да говоря за другите — прилична стока е това, без пари стока е. Къде и кой ще ти даде така на сметка да хвърляш в найлоновата торба? Знаят си нашите българи кое колко струва и къде да го намерят. В това отношение не можеш никога излъга един българин. Пък ако ще той и дипломат да е. Нейсе, да не я отварям тая тема за българина в чужбина…
Колкото и да обикалях магазина, колкото и да вчетворявах очите си, трябваше да излизаме. Пак се загубихме — пак се търсим. Не „Стоте йени“ трябва да се нарича този магазин, а „Стоте изгубени българи“. Един от нас като се появи, окаже се, че точно сега другият е открил нещо интересно за тези никакви сто йени. „А че що и аз да не си купя?“ — рече другият и той потъне. Търсихме тъй, що търсихме, най-после изсипах пред момчето на касата каквото бях събрал в торбичката. Той не взе да смята и да събира — а само преброи покупките, умножи ги по сто и взе парата. Моите простички и евтини сто йени бяха станали десет хиляди. Преболя ме, като видях какво струва собствената ми лакомия, пребелях, докато извадих банкнотата…
От такова уж туристическо обикаляне започна ячко да ми се опразва джобът, колкото и вечер точно да смятах какво съм похарчил, какво остава. Откровено казано, няма кой знае какво да купувам. Не ламтя толкова, че даже и хич за електронната японска техника, не ламтя и по тия електронни часовници, които вече са станало тук, поне в тая част на Токио, пет за лев в истинския смисъл на думата. Ала кварталът си ми харесва. Що да си кривя душата. И най-вече цените му ми харесват. Сега е моментът и на своята душа да дам малко празник, и аз във фонда „Човек съм“ да бръкна, и за себе си нещо да купя… Това, което искам да го купя, не е от най-евтините работи никъде по света. Това е ракета за тенис — с голяма глава. Където и да я купуваш — скъпа е. А ми се ще да я имам. Едни купуват бутилки с уиски, други купуват, както казах, електронни часовници, трети — видеотехника. Аз искам една ракета за тенис. Чрез тая ракета за тенис открих още веднъж една от тайните на Япония, още веднъж успях така, тихичко да й отгърна кимоното и да видя голичко…
Това, голичкото го видях в друг един магазин все в тая част на подземно Токио. И в този магазин отново пак чист кажи го, планински въздух на стотина метра под земята! Имаш чувството, че Япония има своя вездесъща мрежа от тръби, които насмукват въздух някъде около Фуджияма н го прекарват до всяка стаичка, до всяко ъгълче в тая необятна токийска лудница. Колко ми се ще тия, които са били преди десетина години в Япония, които я оплакваха и ожалваха за страшната кислородна смърт, която я очаква — пак да поизлъжат някое ведомство, да пипнат командировчица и отново да дойдат дотук. Та да ги видя какви ще ги дъвчат, като се изправят на стотина метра под земята, в един претъпкан от стока и хора магазин, па да си поемат въздух, че да си спомнят на какво се вика въздух. И ако им стиска, и ако имат малко доблестчица, да кажат къде е по-чист и колко пъти е по-чист въздухът — в този претъпкан магазин, нека пак повторя — стотина метра под земята, или на красивия, озеленен софийски център пред Университета. Напипах един такъв, обикновен магазин за ракети…
Имаше, както можеше да се очаква, всякакви ракети: и американски, и английски, и френски, и италиански, и западно-германски — с големи глави, със средни, с нормални. Аз търся с голяма глава. Цените са също с големи глави… От стотина долара нагоре вървят. Море, ще дам аз сто долара за ракета друг път — не съм си дотам надделял на хала я. Ала ги оглеждам — барем като не мога да купя, да ги пипна. На българина неведнъж това му е било достатъчно… Една, втора, трета, още малко очите ми ще цъфнат. Какво ли си мислят за мене: тоя баровец разбира от ракети, не си играе. Пара го бие, щом о „Дънлопа“ се е хванал или о „Уилсъна“… Хванал — вятър, оглеждам, малко нещо да си напомня и аз самочувствието. Нямам джоб за такава цена. Вносно, скъпо колкото щеш, и малко отгоре… И изведнъж — оппалааа… Черна, лъскава ракета, баш като тая, гдето я търся, и струва ни повече, ни по-малко, десет пъти по-евтина. Пипам ракетата, лепи се на ръката ми. Оглеждам я, къде ще се гавна. Щом е в такава ниска цена, не е стока. Търся къде е произведена. Ситно някъде е изписано „Мейд ин джапън“. Пак я оглеждам — и виждам, че ракетата е пластмасова, нещо като фибростъкло, ама не съвсем, нова пластмаса, непозната, с черна корда. Удрям по дланта, абе познавач и отгоре… Търся с очи момчето, което тряба да е тук някъде, момчето само мене чака — питам за цената доста сигурен, че нещо не е в ред, защото тая цена ми се вижда афиф. Момчето я повтаря — отивам на касата, то увива ракетата. Плащам. Толкова — петнадесет долара, между десет и двадесет пъти по-евтина от вносните. Тая ракета много приказки отвори после. На майстори на спорта у нас я показвах, на шампиони. На едни я показвах аз, други сами идваха да я гледат. Ракетата, който и да я гледаше, беше ракета и половина. И на безценица и половнна… Не съм ходил оттогава в такава чужбина като японската и не зная има ли ги тия ракети вече по света. Ала ако не ги е имало вече, утре ще ги има. Ще се настанят по скъпите магазини в Париж, Западен Берлин, Мюнхен, Ню Йорк, наред със прехвалени фирми и марки. И ще го направят, отново харакири, само че сега не на себе си, ами на чуждата конкуренция.
Япония произвежда евтино. Много евтино. И ракети, и коли, и мотоциклети. И много евтино изнася. А качеството на производството е японско — да стържеш, да чоплиш със зъби, с ножче да чоплиш, няма да намериш чурук, само високо качество — част от съдбата и психиката на японеца. И евтино…
Остисква ли се на такава конкуренция? Остисква ли се на такъв народ, свикнал да живее от нищо или почти с нищо, да работи с всички сетива, които му е дала природата, да е дотам всеотдаен, дотам организиран и дотам освободен от грижата за себе си и мерака да се види чорбаджия и богаташ… Японските стоки се изнасят два пъти по-евтино, отколкото струват на самата Япония. Заплатата на един японски работник, учен, инженер, е десетина пъти по-ниска заплатата на неговия братовчед в другите високо развити страни. Качеството на производството е веднъж, че и дваж по-високо. Как, питам се, издържа на това Япония, как ще й извадиш на нея ножчето и ще й го подадеш да се бодне в корема…
Япония е решила веднъж завинаги въпроса: хората й да работят много, страшно много, да получават малко, да живеят скромно, и силно, много силно да обичат държавата си. Оттук нататък по въпроса за японското чудо другото са подробности… Оттук нататък другото е вече обяснение, но не е причина… И ако беше само тъй с ракетите за тенис, Япония на бузата си да я сложиш и снизходително да я погалиш по главицата, както се гали малко палаво момче, хванало се на работа, гдето не му е работа. Ала тъй е и с такива сложни производства, които искат суровини — от тия, които вече наричаме стратегически: желязо,
