Марко Семов
И за Америка като за Америка
Посвещавам тези книга на паметта на Пламен Илиев
Всякак съм си я представял Америка. Веднъж ми се е явявала като градина. Вървиш си из нея, късаш си, каквото видиш, и си ядеш. На очите сито и на стомаха. Кой колкото иска — толкова. Никой не те дърпа за пеша и не ти казва: „Хей, бате, къде дават така?… Я ела тук да те видим кой си, що си!“
Друг път съм си я представял като края на света, до който майката му е да се добереш с някой кораб. Качиш ли се на него, хвърляй шапка. Все някой ден ще те изсипе в Америка, а там вървят хора и викат: „Малко работа, много пари…“ И моите земляци, младежи още, ненаплашени от живота, с як, балканджийски кокал, вървят най-отпред. Тях пък работата въобще не ги интересува. Кого, балканджията ли ще уплашиш с работа или с недояждане? Ти само парата му помахай пред очите и ела гледай — как се плюнчи молив, как се пишат документи и бършат сълзи… „Къде бе, Иване, Пенко, Боньо?…“ „Отиваме в новите земи…“ И все си представях тия мои земляци и други българи, които в края на миналия век, а някои и преди това стигнаха Америка, с едната ръка да копаят, да сеят или да зидат, с другата да пъхат в джоба си долари…
Леле, пък тази дума като я чух най-напред от комшията… Той даже не викаше долар, а дола̀р. Все не можех да си го представя какво нещо е това доларът, освен като всесилен господ — каквото си иска, това прави с човека. Командва го — легни, стани, напред, назад, продава едно, купува друго, гали, мъмри, раздава подаръци, заканва се с пръст и налага наказания. А на гърба си метнал един огромен кош, пълен с всякакви хубави дрехи, с печенки, кебапчета и разни сладкиши и вика: „Насам, народе, насам…“
И народите от цял свят тичат към долара и като го пипнат с пръст, по-големи от тях няма. Сега си мисля, че това е първото ми вярно социално усещане. С него се е заченала, с него си живее и тъй, с долара на уста, ще си върви Америка. А и не познавам човек, който да е побарал долара, и да е пропаднал.
Америка съм си я представял също така пренаселена с много богати лели и вуйчовци, които, като умират, оставят несметни богатства. Тъй съм и запомнил по-старите хора да казват: „Ти него не го мисли, той има вуйчо в Америка.“
Като тръгнах на училище, Америка взе да ми се явява и в по-друга светлина. Нямаше я вече онази Америка на комшията и на комшийката — една винаги добре облечена жена, с дрехите, донесени от мъжа й, след като се върна от Америка… Тя отстъпи назад, за да се появи в представите ми една друга Америка. В това отношение много ми помогнаха учителите, книгите, вестниците. Думи и изрази, като американски империализъм, Дивия запад, враг номер едно на народите, мракобесническа държава, душителка на мира и прогреса — всички тях ние ги научавахме много по-рано, от колкото коя е столицата на тая държава, от колко щата се състои, с кои океани и страни граничи. Дори и какъв език говорят американците.
Може да се каже, че в тази нова светлина познанията ми много скоро още се разшириха, когато започнах да бягам от училище, за да ходя на кино, когато се поява телевизията, когато ставах по-редовен читател на вестниците — и български, и най-вече съветски, от които за Америка научих нови страшни истини:
В Америка на лягане и на ставане пият уиски. Представех ли си американец, с голяма, пълна догоре чаша с уиски го виждах. Пият мъжете, пият и пропадналите американски жени, пият алкохол вместо майчиното си мляко даже и децата. Спомням си, и като сега я виждам пред себе си, една статия в „Работническо дело“, в която се даваха от достоверни по-достоверни и от страшни по-страшни данни за американския алкохолизъм, който, ако продължаваше да се шири така, след година-две Америка я търси в някоя психиатрия или лудница, където се изпращат докрай алкохолизиралите се и развратени държави.
За пушенето пък в Америка да не говорим. Тия пури, дебели като нашенска къделя, всякакви най-силни и отровни буржоазни цигари, пълни не само с тютюн, ами и с наркотици, за тях да не отваряме дума. Бременни жени, майки на кърмачета, самите кърмачета — всичко това американският капитализъм го подпалва с цигарен дим още в пелените и Америка, погледната, да речем, от самолет, не е нищо друго, освен едва горяща и догаряща капиталистическа държава…
Ами черните?… Тази дива расова ненавист, която американският империализъм разпалва между хората. И там, у тях си, и навсякъде по света. Всичко да си в Америка, черен човек и въобще цветнокож да не си. С пищови, с напалм, с камшици, с ласа, с какаото им падне на американците, малтретират по най-жесток начин черното население, както и, индианците, които пък вече съвсем са на изчезване. С което дават един най-отблъскващ пример на света докъде съвременният капитализъм може да докара бедните и прогресивни народи. За разлика от хармонията и обичта, която изпитват един към друг народите от нашите социалистически страни, и особено пък към слабо развиващите се държави.
Да говорим ли за употребата на другия страшен опиат — кока-колата, с което американските войници, пияни-заляни, вършеха своите зверства из ония страни, в които Америка непрекъснато си пъхаше носа и пречеше на самостоятелното им и прогресивно развитие… Това, че Америка е една държава, която води най-агресивните войни в човешката история, че се меси в щастливия живот на новоосвободените колониални народи и иска да командва всичко и всички — не подлежеше изобщо на съмнение в моето, а и на целокупния български народ съзнание…
Ами задният двор на Америка?… Гетата, натъпкани с гладни, безработни, жадни за труд и светлина народни маси, които Америка потиска и държи в най-дълбоко невежество. Тази същата Америка, която ежеминутно и ежечасно ражда безработица, и изхвърля на улицата гладни, бездомни хора, които, като няма къде да спят, се търкалят по тротоарите — живо обвинение докъде могат да докарат потъналите в охолство и тлъстини капиталисти собствените си народи. Добре, че имаше честни, класово осъзнати социалистически журналисти, които описваха това човешко дъно или направо го снимаха и изпращаха снимките насам — от една страна, да видим докъде е стигнал съвременният капитализъм, от друга — като го сравним със себе си, да се убедим черно на бяло, че ние живеем в най-щастливото и справедливо общество в цялата човешка история…
Ами за обикновените американски граждани какво да кажем. Толкова приказки съм чул от приятели и познати, които са били в Америка. Една България не знаят къде се намира и освен магазинчето, освен фермата си, освен гоненето на долара, нищо друго по света не ги интересува… Е, били много открити и дори наивни. Ама ти видиш ли такъв открит човек, не си ли наясно, че си имаш работа с най-долнопробен балама. Друго е, като човек умее да ти смигне с едното око, после с другото, дето знае какво е това „лява ръка — десен джоб“, и който, поискаш ли му услуга, винаги може да ти каже: „Лесна работа, мой човек!“ Пък оттам нататък „я камилата, я камиларя“… Всичките тия поговорки простите американци нито ги знаят, нито хабер имат от тях… Е, какво може тогава да се очаква от такава държава и от такива хора, дотам пропаднали в нашето обществено съзнание. А ето на, точно за тази държава ми се случи да се запътя в едно време, когато светът, както винаги е ставало в приказките, се мести от единия рог на най-големия козел на другия, когато си преоблича не само дрехите, но и душата, и мозъка…
Ала не мислете, че тръгнах сам за Америка. Освен с познанията, осигурени ми от нашата пропаганда, в която години наред и аз честно и с вяра в светлото бъдеще се трудех, много години още преди да пристъпи кракът ми във вестник, бях ходил до Америка с Алеко Константинов. И в Пратера съм бил с него, и в Чикагските кланици, и на Ниагарския водопад. Така че Америка, ако и да не съм я изръшкал, както би казал неговият човек Бай Ганю, все пак малко — много поназнайвам и от географията, и от обичаите й, и от онова, пред което да се чудиш да ръкопляскаш ли, да се кръстиш ли, и на което светът е рекъл: американска работа…
В крайна сметка: тичане, бързане, нерви, трясък, врясък, гонене на долара — това беше най- обобщената ми представа за Америка, участие във формирането на която взеха най-активно и американските филми.
А щом един американски филм ти показва каква престъпна държава е Америка, щом той ти казва какви страшни кражби и убийства стават там, какво повече ти трябва. Знаех също, че ако нямаш двайсет долара в джобчето на сакото си, по-добре не излизай на улицата… Щом ти ги поиска американският престъпен елемент, внимателно бъркаш в джобчето, усмихваш се и ги подаваш. Но в никакъв случай не търси пари във вътрешен или заден джоб. Престъпникът на секундата те ликвидира с ножа си, защото мисли, че вадиш оръжие… Тая пък история с двайсетте долара я зная и от сън да ме бутнеш… Казваха ми я всички приятели, които са били в Америка, а и немалко такива, които не са били. Една седмица преди да тръгна за САЩ,
