Мълча, като ще ми прави изненада, да я прави по-скоро.
— Да не се уплашите — казва Анжела, — седем жени ще бъдем. И само вие мъж…
Те ти, булка, Спасовден, казваше един мой селски, като дотам докараше работата…
Седем жени! Българинът с две като остане, се чуди какво да ги прави, на мен седем ми събрала…
Слаба светлинка минава през главата ми; ала светлинката бързо угасва — по-млада и по-хубава от себе си Анжела няма да покани. Може да е сто пъти американка, жената си е жена.
Както обаче скоро разбирам и както още много пъти ще го разбера, в Америка жените и дума не дават да им се спомене за старост, ако не са надхвърлили осемдесет години! Каквото искате, това си мислете за тях. Този факт е по-верен и по-сигурен от собствените им имена. Че се правят още и на палави и даже, когато се пенсионират, стават още по-палави, отколкото на младини са били. И тъй като, едно на друго, това са гледани жени, хранени със здрава храна, спали на чист въздух, не са висели по опашки по два часа сутрин и два часа вечер, не са познали в никаква степен сладостите на еманципацията, ами са си гледали семействата и къщите — палавеят не, ами се имат за най-млади и най-модерни момичета: обличат се с цветни дрехи, кокетничат, флиртуват. Такава една девойка, минала шейсет и пет, такива ми ги въртя в Санта Фе, че няма как да не разкажа някой ден и за нея… Разликата между българската жена и американката в това отношение е колкото от Мисисипи до Перловската река в София. Нека не ми се сърдят българките, че ще кажа нещо, което те по-добре и от мене знаят: колко уморени са от живота. Гледам ги, мили мои познати, имат — нямат още петдесет години, а някои от тях са си направили вече бабичките — прегърбили се, свили се, побелели, проскубани, опразнили пазвите, изкривили краката. Блъскало ги ТКЗС-то, блъскали ги децата и на децата — децата им… Цял живот пестили, цял живот недояждали, за каква любов и за какви флиртове ще ти мисли тая жена, за каква радост и наслада оттук нататък, когато вече е надникнала над гроба си…
Нямах си работа пред тия седем жени, та рекох, че петдесетте години в България са си вече една сериозна възраст. Щяха да ми издерат очите… Тъй ги гледах, иначе ги гледах, и килограмите им теглих, и прошарените им коси, грижливо скрити под боята, и бръчките, опъвани от даровити масажистки, и като ги слушах да ми чуруликат и да ми доказват колко шейсетгодишната жена е жена, че и повече жена била от трийсетгодишната, нищо друго не ми оставаше да мисля, освен че американците трябва да са мъже на квадрат. А ние, българите, със световната си известност на полови атлети, да вземем да се гръмнем. Колко мъже има в България, които, ако не са нещо сбъркани, ще посегнат на шейсетгодишна жена. А тия тук една през друга ми пеят, че истинският живот на човека започвал от петдесет нагоре… И онзи мой приятел — Евънс, фермерът от Тера Хота, една вечер като подкачихме подобна приказка, и той се зае да ми доказва, че истинският живот на човека започвал от петдесетте нататък. Приказваше и ми показваше трите изкуствени зъба, които тая сутрин, докато закусвал, паднали, и се вайкаше, че сега сума време и пари ще потроши, докато ги направи. Ако и на това се казва истински живот… Като съпоставя техния оптимизъм с тъжната истина, че у нас след петдесет-шестдесет години животът е само грижи, болести и тревоги, става ми мъка. Те започват там, където ние свършваме. По-късно получих известно обяснение и на тази американска странност. До петдесет години те само работят. Оттам нататък започва за тях животът. Затова правят работи, които другите ги изживяват на двайсет, трийсет или четиридесет години. И естествено, на нас ни изглеждат смешни…
Както му е редът, Анжела ми показа цялата си къща. Така правеха и другите мои домакини, които в следващите седмици посетих. Ето това е нейният кабинет, ето това е едната гостна, ето там е зимната гостна с камината, тук е нейната спалня, там е на мъжа й, ето кухнята — голяма, обзаведена, ето едната тоалетна, ето другата. Стая за гости, които могат да преспят у тях, още една спалня… И всичките покрити с мокет, също тъй чист, както е навсякъде в тая държава, и също тъй разноцветен. Като стъпиш — меко, тихо, няма къде повече. После Анжела ме въвежда в холчето, където ще се черпим. Ето, за този миг очакван от България бия път… Наредени чаши, чупи се светлината о тях, на слънце става. Точно в този момент започват да пристигат гостенките на Анжела. Влизат през две минути, като че ли стоят на опашка вън, та като ме представи Анжела на едната, другата да е готова.
Седим сега в един хол с хубави столове, всяка от дамите се е настанила най-удобно, всяка от тях държи в ръката си чаша шампанско. В България това питие не го и поглеждам, но тук, като няма друго… дано е поне повечко. Друго е, като жулне човек няколко чашки. И куражът му кураж, и самочувствието — самочувствие.
Американците не обичат да се докарват. Те, както ние казваме, говорят „едно към едно“. Няма го у тях нашето „тебе гледа, мене види“… Непосредствеността е едно от най-забележителните им качества. Непознаващите се един друг американци много лесно влизат в разговор. В това отношение те нямат нищо общо с англичаните, а и с никой друг народ. Първо се питат кой откъде е. Единият като каже: „От Айова“, другият веднага отвръща: „Охо, от Айова, бил съм там.“ Или: „Охо, Калифорния… О’кей… А вие?“ „Аз пък съм от Нигерия.“ „Откога сте тук?“ „Баща ми е дошъл като дете. Тук съм роден.“ „Вие тук ли сте роден?“ След това си говорят кой къде е бил по Америката, а докара ли я човек до такива разговори, оттук нататък за всичко вече могат да си говорят.
Поради това първото затруднение се появява, когато една от шестте лелки ме попита откъде съм. Казвам — от България, и реакцията ми е вече добре позната от Алековите описания. Стоте години разлика, която ме дели от неговото посещение на Америка, с нищо не са променили работите. И много други работи са си дотам същите, че чак се обърквам, като му препрочитам книгите. Върви ли времето, променят ли се хората?… Аз — казва една от интелектуалките, защото те до една бяха журналистки и писателки, — да си призная, бях много слаба по география… И изобщо, в нашите несериозни училища география много-много не се учи… Вие в миналото немска провинция ли сте били или английска? Българите католици ли са или протестанти? Друга се опитва да мине за по-образована: Не, България беше по на изток, руска колония, нали?
— Не е чак колония — казвам.
Тия мили американски интелектуалки съвсем искрено не познават нито България, нито Европа. За тях светът това е САЩ, а Европа е някъде далеч, отвъд океана, един континент от по-втора ръка, с който могат да си направят някой майтап при подходящ повод. Пита ме едната каква е била България преди войната (те така и делят историята — преди и след Втората световна война) — кралство или република? Бърка я, както и навсякъде — с Румъния. Невежеството й дотолкова ме дразни, че ако ще тя да е около шестдесетте, изглежда ми на сто… Чули са обаче, че с комунизма в Източна Европа вече било свършено, та ме питат: У вас има ли такива събития като в Унгария?… Това е третата, която се представя за драматуржка, чиито пиеси се играели в доста американски театри.
— Не са точно такива — казвам внимателно и доста злобарски оглеждам кривите й крака…
— Кои са все пак съседните страни на България — пита ме най-невинно сега пък домакинята. — Приготвих глобуса да разгледам къде е България и го забравих. — Тя изтичва към съседната стая така, че отново да докаже, че американката, на колкото и години да е, все си е младо момиче. Връща се с глобуса. И за нейна чест много бързо намери България, прочете вярно имената на съседните страни, изненада се от това, че си имаме море, с което си спести петнадесетте години, които се бях приготвил да й прикача… После глобусът премина у другите жени, които за по-лесно го въртяха, като го бяха облегнали о гърдите си…
Ето съответното описание, което по този повод намерих в пътеписа на Алеко „До Чикаго и назад“: „Приближих се и аз до чиновника. Той ме попита как ми е името. Като чу с окончание «ов», той измърмори:
— Вие сте русин.
— Не, аз съм българин.
— ?!…
— Българин съм, от България.
— ?
— Бългериън — извиках аз натъртено, понеже започна да ме сърди невниманието на този американец. Глух ли е? — Бългериен!
— Унгария — повтаря ми той…
Каква ти Унгария! България! На Балканския полуостров! Мене и яд ме хваща, и досмеша ме, като гледах как напрягаше паметта си тъй да си припомни — аджеба где ли ще бъде туй царство? Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този
