невежа не чул даже името на България…“
Ако не бях казал от кого и кога е написан този текст, щеше ли уважаемият читател да предположи, че е писан преди сто години! Не са ли досущ същи и сега българските вестници? Не се ли съсипват те и днес от хвалби — колко голяма е популярността на България и най-вече на българската политика. Стига поредният вожд и учител на българския народ да кихне, според нашите вестници и светът, и Америка стават на крака, гръмва телевизията и вестниците им изнасят на първа страница събитието, извършено от световноизвестния наш политически мъж. И не е ли това именно комплексът на ниския мъж, да изглежда по-висок, на малкия народ — да не пада по-долу от големите народи.
Само че, макар да са минали сто години от това знаменито Алеково описание и вестниците у нас да са същите дори с езика си, когато трябва да се хвали или оплюва този или онзи, то все пак за сто години се е появила и известна разлика. И не е без значение тя да се знае…
И аз, както навремето и г-н Алеко, по десет пъти на ден се налагаше да обяснявам от коя държава съм. Да казвам, че следваха най-различни реакции, е излишно. От „А, много хубаво“, до недвусмисленото изпразване на очите от всякаква мисъл и понятие за коя държава може да става дума; от пълното незнание къде се намира тази държава, до бъркането й с Турция, Гърция, Югославия или Румъния, което в един момент все пак взех да възприемам като израз на уважение към нашата страна… От всички стотина души, с които съм се срещал, само един ученик в малкото градче Санта Фе знаеше коя е столицата на България, кои са съседите й, колко е територията й. Даже кои са нашите два най-силни футболни отбора. Познанията на това момче до такава степен ме просълзиха, че бях готов да стана и да го целуна по умното чело, ако да не бяха родителите му, та не знаех как ще изтълкуват това ми поведение…
Има обаче една малка част от гражданите на Америка, които знаят коя е България! И още работи знаят, от които ми беше и срамно, и страшно. И когато ми ги казваха в очите, се червях, а когато беше тъмно, имах желание да съм негър. Болни са тия истини, но от това, че ще ги крием от себе си, те не стават по-малко болни и обидни…
На няколко пъти в „Ренд Корпорейшън“ и другаде, къде по-открито казано, къде по-любезно, мнението за България беше твърде лошо:
— Вие никога не сте имали самостоятелно управление — или сте при немците, или сте при русите…
— Вие посегнахте на папата. Това никой американец не може да ви прости. Още повече, като се знае какви набожни хора живеят тук.
— Къде са ви доказателствата? — питам и съм готов като Н. Хрушчов в ООН-то да възпретна ръкави или да събуя обувката…
Вместо отговор идат още аргументи.
— България участва в търговията с оръжие, подкрепя и явно, и тайно терористични режими и организации…
— Трафикът на наркотици е официална държавна политика…
Тези думи са дезинформация, те са клевета — иде ми да изкрещя.
— Това са факти и толкова по-зле, ако българският народ не ги знае. България насилствено смени имената на турското население… В наше време такова варварство никоя държава не може да прости, още по-малко Америка, която пък и никога не може да го разбере. Тук живеят стотици народности и националности, никой на никого не е сменял насила имената.
— Такава държава в съзнанието на Америка не може да бъде нищо друго освен изостанала, нецивилизована, варварска…
Боли, как боли!
Иде ми, както Георги Димитров, да се изправя на някой площад и да кажа високо, силно, така, че да ме чуе цялата тази Америка и другите Америки наоколо. Моят народ не е дивашки и варварски. Българите са хора добри и търпеливи. Ако има диваци и варвари…
Тук замълчавам. Не смея да продължа. Едно, че никой не ми дава думата на никакъв площад, друго, че е по-добре да си държа езика зад зъбите, защото ми предстоеше връщане в България. Зная ли кой ще спечели изборите?…
Думата дума отваря — започнах от екологията, до какви опасни изречения стигнах. И опасни, и болезнени. Само се питам — в какво е виновна самата България, защо от толкова изпратени тук български момчета никой не се е изправил и не е защитил държавата си. Нали има и ООН, и други институции, свободна Америка е това, не е отдел „Пропаганда“ на ЦК — каквото ти каже, това пишеш…
Тези въпроси са за утрешния ден. Ала едно, струва ми се, безспорно разбрах — ако не се очистим, ако не си измием очите, утрешният ни ден в Америка няма да е по-добър от днешния и вчерашния… И това е екология, само че по-друга, макар и не по-малко важна от въздуха, който дишаме, и от водата, която пием…
Седемте дами се наредиха на масата, на мене дадоха централното място и макар и на американска земя, аз отново почувствах какво хубаво нещо е пашалъкът…
След тия думи започнахме разговор, какъвто най върви, когато един мъж е със седем жени и когато и той, и те за нищо друго вече не стават, освен за разговори… Има ли планини в България, височки ли са? Имаме ли театър? Натам натиска питанията си дребничката авторка на пиеси: какви са основните сюжети — любовни или политически. Има ли чуждестранни туристи в България?
И още подобни, сърцеубийствени въпроси идат, от които човек с основание, ако слуша нашия разговор, може да се запита — така България ли по-добре опознава или Америка… Ами младите хора — с какви идеали живеят, употребяват ли опиати, разрешена ли е у нас любовта преди брака. Как е с пушенето младежта ни? Работи ли върху себе си, учи ли… Давам от оптимистични по-оптимистични отговори. Макар че с лъжа не зная някой да е прокопсал. Малко ли години се лъгахме, че сме от добре по-добре, а докъде я докарахме? До оная двестаметрова опашка, която и сега, като пиша тия редове, се е извила пред супера през улицата отсреща, вързала се е на фльонга, удвоила се е и пак не й стига място. Тия хора чакат не, както може да си помисли някой, за билети за концертите на Доли Партън, за да видят изящната й усмивка и не по-малко впечатляващия й бюст. Чакат те и години още ще чакат за месо, за хляб, за малко сирене и ако е рекъл господ — за парче салам…
Дъвках аз думите, спирах ги, заканвах им се да се натискат зад зъбите ми, защото после мамицата им ще разкарам — като си останем насаме в хотела, — какво толкова напират да разказват колко масово се пие и колко още по-масово се пуши у нас, колко най-масово не работим, да не говорим за предбрачната любов, тъй като никоя от тия лелки — интелектуалки няма да повярва и да разбере това, което бих й разказал…
Защото в Америка, в тая пропаднала Америка, всички тия работи с пиенето, с пушенето, а и с т.нар. предбрачна или извънбрачна любов стоят по стъписващо друг начин…
Стигаме до темата за жените в България. Помагат ли им вашите мъже — питат ме…
— О, нашите мъже са големи кавалери — казвам…
— А много ли са красиви вашите жени?
Мислено отвръщам: сто пъти са по-красиви нашите жени, като ви гледам и седемте, от всяка да събера най-хубавото, зор ще направя една средна българка. Но това не го казвам, защото жените ме питат най- възпитано и най-внимателно слушат отговорите ми…
— А образовани ли са?
— Уха! Образовани, и най-вече еманципирани!… Като връх на всичко са образец на пълно въздържание — не пушат, не пият, нито пък за друго им минава през ума.
Домакинята неочаквано ме пита:
— А вие типичен българин ли сте?
— Ще ви кажа, ако вие ми кажете — типични американки ли сте?
Едновременно всички извиха глас. Като че някой ги дръпна с въженце…
Не, не ми трябваха особени усилия да разбера коя е най-често употребяваната дума в Америка. Не ми беше особено трудно обаче да разбера и коя е най-нелюбимата дума на американеца. Това е думата „типичен“…
Как ли не си кълчих езика, как ли не го въртях, за да задам все пак един въпрос — от тия, дето ние много ги обичаме и без които не минава анализът на едно литературно произведение и на един пътепис даже — кое е най-типичното в Америка… Е, тъй като ги попиташ американците, сякаш ги боцкаш с игла по
