дупето. Тези сдържани, мъдри и нравствени хора веднага излизат от кожата си.
Това е комай единственият случай, когато те няма да започнат да отговарят със своето любимо „О’кей“, а ще извият първо очи, после глас, което, съчетано с думите, които ще последват, ще означава възможно най-голямото удивление от въпроса ви: „Ама какво говорите, сър?“ Или: „Вие, сър, наистина ли мислите, че в Америка има нещо, което е типично…“
— И все пак, няма ли нещо, което да ви прави човече американци, отколкото французи, поляци или чехи, да речем. Кое е най-типичното, най-общото за американския живот?
Този въпрос го задавах поне десетина пъти на най-различни хора… И никой въпрос не е предизвиквал такова непонятно за мен стъписване…
— Ама тук всеки е различен — отговаряха ми навсякъде.
Или:
— Ама за какво общо може да се говори в Америка, ха-ха.
— Ама ние да не сме комунисти, та да имаме общи работи…
— Нашата страна е осигурила възможността на всеки да бъде индивидуалност. Това е най-голямото социално завоевание в Америка…
Става ми ясно защо такива думи като общо, еднакъв, типичен могат да извадят от равновесие всеки американец… Нещо повече, едва ли ще се намерят по-обидни и по-неподходящи думи в човешкия речник за американеца от тях… Мисля, че страхът от общото е един от трите комплекса на американците.
Индивидът, индивидуалността!
Това е цялата основа, азбуката, носещата греда на американското мислене.
IV
… Американците, за разлика от всички други народи, никак не се впечатляват от появата на чужденец между тях. Може би защото Америка не е нищо друго освен една най-голяма многотия от чужденци. В крайна сметка, с изключение на индианците, тук всички са чужденци. Това не толкова надменно, колкото най-безразлично отношение към мен в първите ми срещи с американците доста ме гнетеше. Представят ме на еди-кой си г-н, той си приказва със секретарката си или пък с моята придружителка — според това, е кого му е по-интересно. Дали защото толкова си обичат Америката и смятат, че извън нея всичкият останал свят е нещо като II, или III качество? Макар че в Америка подобно понятие — I, II, III качество, просто на никого нищо не говори. Има едно — стоката е качествена или не е…
Затова с известно нетърпение очаквах да отида в средните щати, във фермата на семейство Евънс в Тера Хота. Няма как, мислех си, в тая далечна провинция ще ми се радват не, ами на ръце ще ме носят. Българин е това — чужденец. Даже мислите ми отидоха по-далеч. Както вече десетима дни пътувам, както ми омръзна да се пера, сега тая американка там — фермерката, или слугите й ще ми барне ризите, ще ги пере до скъсване. И ще се гордее, и ще се хвали на съседките, че е прала дрехи на европеец, на българин! …
Още повече че, когато на летището в Чикаго казахме къде отиваме, момичето, което, оправяше билетите, доста се смя. „Че кой пътува за Тера Хота! Там отиват само хора, които имат роднини или търсят работа. Но туристи като вас — никога…“
Сега е времето, мисля, да кажа няколко думи за чикагското и въобще за американските летища. Защото мисля, че на летищата и в самолетите те прекарват повече време, отколкото, да речем, в кината, театрите или на разходка по улиците, взети заедно.
На това чикагско летище за пръв път видях два самолета да кацат едновременно. И нашият един, та три… Който малко или много има представа от полети, знае какво значи това… Сградите на летището от земята не могат да се видят. Човешкото око не е устроено за такъв тия пространствено обхващане на света. Летището има петдесет ръкава. Всеки от тях — по тридесет терминала. Иначе казано, само на това летище слизат или се качват пътници от хиляда и петстотин самолета едновременно. Извървях един такъв ръкав от край до край. На трийсет места от едната или другата страна „гейт“. Всеки „гейт“ (врата) е с различен цвят. А в средата на този дълъг, кажи го, безкраен коридор върви тротоар. Подвижен тротоар. Качваш си багажеца на него, ако въобще се налага да имаш в ръката си багаж, прикачваш се и ти до него и се возиш… Кеф… Това тротоарче те отвежда от единия край на ръкава до другия…
Терминалите и ръкавите, гледани отгоре, приличат на лъчите на слънцето. Между лъчите му се настаняват самолетите, всмукват си хора и назад, назад, докато побарат пистата…
Забелязвам тук сакати хора в колички. В България е изключено неподвижен човек да пътува сам. В Америка е най-обикновено нещо. Срещу три долара веднага при тях, щом самолетът спре, цъфне едно усмихнато момиче. То поема количката, то откарва човека до другия самолет, до таксито или докъдето той пожелае…
В Америка има над петнадесет самолетни компании. Всички те си имат свои самолети, свои терминали, свои стюардеси, свои ресторанти, свои закони.
Опиташ една компания, нещо не ти хареса — не излетял както трябва самолетът, следващия път — другата… Всяка с нещо свое дърпа клиентите — една с храната, друга с хубавите си стюардеси, трета с по- ниските си цени, четвърта с изключителната точност на полетите си… Важното е пътникът да се прибере, да му се стигне до кесията и да се пипне доларчето. Ама не с шашми, а с високо, още по-високо, най-високо, съвършено отношение към тебе — пътника. Ха върви при такава конкуренция си гледай през пръсти работата, да те видя къде ще осъмнеш. Оказа се, че всяка кампания си има и свои писти за излитане. А пък всяко градче, стига да е колкото Троян, че и по-малко даже, си има свое летище.
От Чикаго за Тера Хота ще летим с едно малко самолетче — да го прегърнеш, едва ли ще се покаже нещо от него. А имаше и буря по пътя, та то се бори горкото, слиза ниско, въздига се нагоре, бра душа, но издържа — живи и здрави ни закара до летището в Индианополис. Като кацнахме, да го прегърна, не посмях, но да го погаля с най-дълбоко възхищение и благодарност — осмелих се. На летището ни чакаше човек. И той от „доброволците“. През деня бил по работа в Чикаго, докато ние летяхме тия 450–500 километра със самолетчето, той ги пропътувал с кола, за да дойде да ни посрещне, както е уговорено, на летището… На другия ден сутринта отново щеше да се върне в Чикаго, да си довърши работата…
На всичко отгоре беше ни чакал цели четири часа — колкото беше закъснението. Човекът ни качи в хубавото си микробусче, емнахме се с него през нощта. А в душата ми вълнения, отиваме във ферма! В прочутите американски ферми! Каква ли е пустош тъдява. Какви ли зайци са се навъдили… Дано се окаже барем ловец домакинът, иначе ме чака жива скука…
Вместо да се вкопчи в мен обаче, посрещачът си подкара приказка с придружителката ми. Познатата американска песен — откъде е, идвала ли е тъдява?… Е, и с мен обелва по някоя приказка, ама това — да се облещи отпреде ми от щастие, че се е запознал с моя милост, да тича да ми отваря вратата, като слизам или се качвам в колата му, да ми показва всяко храстче по пътя и да ми обяснява историята на всяко камъче… Пътищата, по които пътувам, за моя изненада са от хубави по-хубави, все осветени, все асфалтови. И аз доста се почудих като каква ще е тая ферма, по която се стига по път, на който и самолет може да кацне… По едно време колата спря. Отпреде ми осветена, голяма къща. Показаха се домакините. Чакам да го видя фермера как ли е издокаран, с широка шапка, както си го представях, с едри плещи, с някой камшик в ръката… Вятърни мелници са се въртели из главата ми. На вратата на голямата, както ми се виждаше, двуетажна къща се показа човек на около петдесет години, със сив анцуг, като че ли правен в „Стоян Юруков“ — Пловдив, до него фермерката, която също тъй доста по-различно си представях, само не и в анцуг и по чорапи.
Има си хас, викам си, тия да ме емнат още тук, на тревата, да се събувам…
Стиснахме си ръцете и от тревата направо се озовахме в нещо като хол. Вместо да се разтичат, вместо трапеза, както бяхме изгладнели, да сложат, подвиха крака на фотьойлите и ни заразпитваха сънено как сме пътували, защо сме закъснели… Ама това, да те попитат вечерял ли си, щастливо ли ти е на стомаха, не! И те си подкараха приказката с моята придружителка — откъде е… Като им каза пък, че е от Калифорния, че като се емнаха да приказват каква земя има в Калифорния… На руски турист му говори за стоки и цени, на американски фермер за земя. Как на тази калифорнийска земя всичко растяло, как едно време фермерът, като бил по-млад, смятал там да купува ферма, но тогава нямал пари, когато пък имал пари, вече не му се напускали тези места… Мене никакъв ме няма. Такъв им е редът, успокоявам се, първо приказките, после не
