се знае с каква трапеза ще ме сащисат. Като ще наизвадят шунки, колбаси, пастърми, суджуци, че като ще отворят избата с вината, както съм пресъхнал и прегладнял, до сутринта мога да изкарам. Не ни поканиха никъде. Изба за пиене нямаше. А от това, дето го мислех, че два-три дни ще си поживея, както ние си го разбираме живота — в ядене на хубава мръвка, в опитване на хубаво винце, в разходка по-после из имотите, остана само последното…
Хубаво се спи във фермерска къща. Снощи побъбрихме десетина минути най-общи приказки — как съм пътувал, харесва ли ми Америка? Както винаги досега се случваше, за България пак не стана дума… Взех да свиквам с мисълта, че Америка си е страна, която знае себе си, руснаците, японците и обединените германци. Оттам нататък познанията й за останалия свят са нещо, без което може…
Часът е седем местно време, по това време навсякъде по света е редно да се става, ала зная ли им аз навиците на американските фермери, държава ли е като света Америка?… Оглеждам стаята — богата, подредена, и което ме учудва, леглата, завивките, постелките на пода са като навсякъде. Двайсетина хотела вече са ми бръкнали в джоба, тая къща на фермера не пада по-долу от тях. Трите звезди ги държи и е готова да протегне ръка към четвъртата…
От стаята ми води врата към банята. Тихо и безшумно се промъквам да не наруша спокойствието в къщата. Виж, банята е за повече от три звезди… Пред голямото огледало, където моя милост след малко ще се изправи да се обръсне, е поставена малка паста за бръснене, ножче еднодневка (в България с тях изкарваме и месец), неразтворен скъп сапун, нова четка за бръснене, а до нея сгънати няколко съвършено чисти и пухкави кърпи. И над всички тях бележка, написана чисто и четливо, макар и с ръка, на която краснописът не е първа грижа: „Добре дошли в нашия дом. Бог да ви дари с честити дни при нас. Докато сте тук, всичко в този дом е ваше.“ Ще кажеш — дреболия, а е приятно…
Докато се бях радвал на луксозната баня, вън бавно беше идвало американското фермерско утро. Вдигнал плътно спуснатата завеса на прозореца. И видях фермерска Америка… Сънна, мъглива. Сякаш и самата природа днес за никъде не бърза. Докъдето ми виждат очите, е равно, докъдето е равно, от земята се издига фанара като една безкрайна завивка от влага, която земята издишва. Небето сиво, тежко. Сякаш не е началото на март, а дълбока и тъжна българска есен. В тая утрин сякаш и земята я боляха зиморничаво кокалите и скрита под мъглицата, тя не бързаше да се разшава… По едно време мъглата се разреди, появиха се купчинки дървета… Нещо шавърникаше из тях, насилих очи да пребродя здрачината… Огромно стадо сърни се заизнизва иззад дърветата и бавно потегли през дългата угар. Една, две, три… къде в тая китка се бяха сврели тия грациозни цветя на природата. Не зная колко бяха — сто ли, двеста ли? Нишката, се проточи и преряза прерията. Още бутнах пердето встрани, още натиснах нос о стъклото. Ловджийската ми душа се развълнува, сърцето заудря, помислих, че ще счупя стъклото със сърце, ако по-силно се притисна о него.
Толкова много сърни, в такова безкрайно поле, съм виждал само в Добруджа. При залез-слънце. Не стадо, цял облак сърни пасеше сред равното, самотно и потънало в светлина поле. Като че сърните на цяла Добруджа бяха събрани на това място. В средата на стадото свети слънцето, около него рога, гора от рога и гърбове, изрязани на хоризонта. Наближаваме ги е кола. Наведени над покаралата пшеница, те още пасат. Гледката е за очи, а не за дуло, а ние държим пушки… Още малко, още малко да попасат и… една вдигна глава. След нея останалите двеста… Като че всяка от тях имаше в ноздрите си тръба и с нея предупреждаваше останалите. Главите закриха слънцето. Толкова трая видението. Стадото се разтягаше, опъваше, пулсираше в далечината. Сърни ли бяха в полето или миражи…
Пусто и самотно безкрайно поле. В полето кола. В колата двама души с пълни очи и празни раници…
Толкова дава природата. И не на всеки.
… Бавно-бавно се загуби в далечината огромното стадо американски сърни. То разроши плъстите на влагата, размести облачетата, налягали върху земята, някъде на края на света се въздигаше слънцето и гонеше тази зиморничава гледка на някогашната прерия…
На вратата се почука плахо. Беше жената на фермера. Една спокойна, наспала се и за никъде небързаща жена, дошла да ме покани на закуска. Слизаше по дебелото дървено стълбище и говореше сънено. Мъжът й бил излязъл рано — всеки момент щял да си дойде. Помолил да го извиня, че не ме е дочакал да се събудя. Жената ми показваше къщата си — една огромна баня на долния етаж, два хола, разделени от вътрешна стълба — летен и зимен, и огромна кухня. В нея още по-огромна печка. Само тя заема мястото, колкото една средна по размер панелна кухня у нас. Жената дълго ми обясняваше качествата и възможностите на печката и прибавените към нея домакински прибори. Да казвам, че нашите български жени още сто или двеста години няма да се изправят до такава печка, ми се струва излишно. На мен ми е трудно дори да я опиша…
Не ахках и не охках от възможностите и удобствата на печката — няма да се оставя да ме вземат за такъв простак, я. Не задавах и въпроси — тежко гледах в едно нямо объркване: колко много е направено за удобството на жената… Дойде фермерът Евънс — Стив Евънс. Сега го огледах по-добре — петдесетгодишен, добродушен, външно мек, вътрешно стегнат човек… На главата му имаше червена шапка, с каквато, както после разбрах, ходят производителите на царевица в тази „ериа“ (район). Собствениците на ферми за коне са със зелени шапки. После срещнах и хора с бели. Те пък отглеждаха соя. Докато Джейн Евънс правеше закуската — бекон, наденица, яйца, палачинки, топло мляко и някакъв сладкиш, Стив ме поведе из къщата си.
— Видях сърни — казах му. — Много сърни, и ловната ми кръв се подпали…
Стив ме погледна:
— Джентълменът ловец ли е?
— О’йес — отвръщам, — джентълменът е ловец…
Стив ме вика с ръка да го последвам. Ето какво има той за тези сърни. И сега не само кръвта, цялото ми същество се разклаща. Защото — ни повече, ни по-малко — той ме въвежда в своята недотам малка оръжейна работилница. Три бойни пушки с оптически мерници. Две ловни автоматични пушки също с оптика, няколко флоберки, една тежка пушка, с каквато Хемингуей и Пенчо Кубадински трябва да са гърмели по слоновете и лъвовете на Африка. И цял склад патрони. И работилничка за патрони.
— Това — казва Стив — е моята „ериа“! Тук никой, освен мен не идва. Преди да се оженят, синовете влизаха. Сега всеки си има дом, всеки си има свое оръжие. — Той ме поглежда. — Така е, като се оженят синовете…
— Сигурно тук всеки фермер ловува, когато си иска! — изказах аз едно социалистическо съждение.
— Не можем да си позволим такова нещо, сър — отвърна искрено Стив. — Природата си има закони. Те трябва да се спазват.
Кратката надежда, че още днес или утре ще се видя в ръка с една от тези тънки и силни пушки, угасна тъй бързо, както се роди. Още един път ще се убедя, че не във Франция а в Америка някой пръв е казал „Законът си е закон“.
— Искате ли да разгледате земите ми — пита фермерът. — Интересува ли ви това?
— С най-голямо удоволствие — отвръщам. По лицето на Стив се разлива доволна усмивка.
От прага на съседната стая в приземието той пак ми маха с ръка. Тук е вторият хладилник на къщата. Той също е голям колкото една средна панелна софийска стая. Тежките му врати се отварят автоматично, лъхва ме дълбок хлад и потиснатите миризми на провесени бутове месо, на замръзнало грозде, на домати, на разни плодове, големи количества масло, сирене, жамбон, дори хляб има замразен. От тавана на хладилника висят суджуци и тежки пастърми, наденици и всякакви колбаси. Ще спра дотук. Изреждането по-нататък е светотатство срещу моя изгладнял народ…
Връщаме се назад по стълбите и отиваме на закуска. Мисля си за хладилника и за къщата това, което вероятно и вие!
Охо, има изненада! На закуската са поканени синовете и снахите. Масата е наредена в неголяма дневна досами кухнята. Пред всекиго чиния и прибори, в средата специално приготвен хляб и всичко останало. Само сосовете са пет-шест вида. Веднага след представянето ми на цялото семейство като по даден знак всички сядат. Настъпва тишина. Поглеждам Стив — той е сложил ръце пред себе си и е навел глава. Жена му също, една от снахите — и тя. Другите са положили мълчаливо ръце на масата. Главата на семейството тихо чете утринна молитва: „Благодарим ти, Отче наш…“
После около голямата тежка маса започва шетнята на вилиците, лъжиците и ножовете. Сега можем да
