България, това е светотатство… Макар че също тъй е светотатство да се крие от нашия народ цялата истина за тази супербогата и супер уредена държава…
Паркингът пред магазините е огромен и безплатен. Затова с колата отиваме до следващия магазин — за дрехи… Той държи площ също десетина декара. Толкова голям е и другият — за промишлени стоки. И онзи, в който се продават камиони. И онзи — за изумителните селскостопански сечива… И другият…
Да спрем по-добре… Не всичко, което стига до очите, е полезно за душата…
— Стив — питам аз, за да задуша бунта на съвестта си, — когато ти се повреди някоя машина, кой ти я оправя?
— Джу ноу… Недалеко оттук има служба за обслужване на фермерската техника. Счупва се нещо, както съм в полето, извиквам по телефона човек от тази служба, горе-долу му казвам каква е повредата… До един час трябва да дойде. Ако точно е разбрал — носи частта със себе си. Ако не — сам се ориентира какво му трябва и отново звъни в службата си. Оттам му я пращат. Най-често ремонтът става на място. Така не се губи време… Джу ноу, би било много страшно, ако в сезона ти излезе от работа някоя машина — той чука на главата си. — Досега не се е случвало за повече от един дообед…
Одобрително кимам с глава, а то се знае — Друго си мисля: да ми падне на мене тоя фермерски баровец в България, да потича един месец по резервни части, да поноси подкупи и рушвети, да се покланя на този склададжия, на онзи… ще му омекне бързо темето. Ала за съжаление не той е в България, а аз съм в Америка, и засега, като го слушам какви ми ги говори, омеква моето…
В някои работи Стив е направо чешит. Където види човек по пътя — поздравява го. Където настигне човек — свирка му и със знаци го пита иска ли да се качи в колата му. Види ли трима мъже някъде да си говорят, спира до тях и той. Казва своето „Хелоу“, завързва се нещо като разговор от рода на „Как е работата, какво ново, живо-здраво ли сте, какво става по света“ и т.н. Хората му кимат любезно я с радост, че са се срещнали с него, и аз разбирам, че Стив е уважаван и обичан човек навсякъде в тази „ериа“.
Стигаме два големи силоза, толкова големи, че щъкащите между тях работници са дребни, като че ги гледаш от хеликоптер… Тук Стив слиза от колата си, ръкува се и води един по-дълъг разговор с момчетата. Те са, които приемат неговата царевица, тук престоява тя, докато дойде влаковата композиция и чрез специални вакуумни респиратори изсмуква зърното от силозите и го вкарва във вагоните. Работата, която вършат момчетата, е да нагласяват тръбите и да натискат копчетата… Сега е мъртъв сезон и момчетата почистват силозите. Стив ходи около тях, оглежда, тупа ги одобрително по рамото…
Радостта, че са се срещали, е изписана по лицето на всеки от тях.
В България да сте виждали скоро хора, радостни от това, че работата ги е събрала?…
Стив се чувства като собственик не само на тази земя наоколо. Той обича и въздуха наоколо, и небето отгоре, и камъните — доколкото в Америка могат да се намерят камъни, и тревата, и всичко, което му дава самочувствието на човек и стопанин.
— Джу ноу — обръща се след малко той към мене. — Уморен ли си?
— От какво — питам го. — Ти ме возиш, ти разговаряш с хората…
— Тогава да минем край един от синовете…
Това е синът, който държи заедно с бащата на жена си ферма за състезателни коне. Фермата е от петдесетина коня, които се дават под наем за участие в регионалните или в щатските състезания. Дават се под наем и двуколките им, с които бягат конете. Най-добрите коне ги купуват. Един кон струва между десет и двайсет хиляди долара — повече от една японска или американска кола. Откога не бях влизал в конюшня. Удари ме позната и далечна миризма на фъшкии, на конска пот, ако красотата има миризма — и нея добавете…
Десетина изящни коня стояха прави в своите клетки, сватът на Стив чистеше животните, които ту присвиваха уши, ту ги оперваха. Той ги потупваше по задниците и ги караше да се отместят. Какъв типичен американски фермерски юнак е сватът на Стив! Като ни видя, той остави лопатата и излезе изпод навеса. Изправи се разкрачен — както стоят американците по филмите. Допушваше цигара, като я стискаше с палец и показалец, както пушат нашите бараби и слабите актьори в киното, когато играят мъжкарски роли…
— Приятел от България — каза небрежно Стив и кимна към мен.
Браво, запомнил е откъде съм. Сватът подава ръка:
— Ай ем Питър…
От вътрешността на навеса се обажда синът на Стив. Той ме вика при него…
Влизам под навеса и оглеждам конете. Питър върви до мене и с гордост ги потупва, като ми казва имената на всеки от тях… Ето нещо, което не съм виждал досега. Кон, легнал на земята, както лежат кравите и биволите. И четирите му крака са бинтовани, изпод бинта влажнее някаква мазилка.
— Втори ден лежи — казва синът на Стив. — Толкова е уморен! Спечели първото място преди два дни в Чикаго… Десет хиляди долара… — И той се навежда и го потупва. Животното гледа умно и питащо… — Преуморен е. В Америка, първото място никога не е шега.
— А как отивате до Чикаго оттук — това са петстотин мили, ако не и отгоре, само на едната страна?
— Понякога със самолет — казва Питър, като премества тежестта на тялото си от единия крак на другия, — понякога с камион. Десет часа е пътят…
Гледам ги, слушам ги тия, както изглежда, не особено богати хора, обичащи животните, обичащи работата, обичащи живота такъв, какъвто е той в Америка — пълен с труд, с коректност, с добронамереност… И пак ме налитат въпроси. Защо имаме само едно-две стопанства за отглеждане на тези толкова скъпи коне? Защо не внесем от тия най-добри породи? Защо не се хванаха повече хора вместо в Кремиковци, където цялата ни държава се продъни, да се бяхме заели коне да гледаме… Ала това са вече въпроси за вчера. Няма на кого да ги задам. Както се видя, в България до вчера всички бяха безпогрешни, днес всички са невинни…
На стотина метра оттук са кобилите с малките жребчета. Двайсет ергенашчета бяха отделени в друга сграда. С немирните си копита са разбили земята и е кално. Синът на Стив обува ботуши и влиза в оградата, за да подгони ергенашчетата. Да ми напълни окото иска момчето. Питър е отстъпил крачка назад, разтворил е крака, за да ми покаже колко стабилно може да се стои на американска земя, и пак е стиснал с два пръста цигарата. Ергенашчетата навирват опашки, сурват се на една страна, после на друга. Нито имат какво още да си правят лудостта, нито знаят как…
Една кобила ще се жреби тая нощ. Идвал тази сутрин ветеринарен лекар. Бременността е нормална, вимето е паднало, нощес трябва да се чака раждането.
— Няма да се спи — казва Питър и клати глава. И аз си спомням какви вълнения настъпваха в нашата къща, когато наближеше да се тели биволицата… Дни наред преживявания.
— Ще спим, ще спим — казва синът на Стив. — Тоя чарк ще ни обади каквото трябва… — Към хиър (Ела тук) — казва ми той и ме вика с ръка.
Кобилата е доста наедряла и диша тежко.
— Когато се жреби кобилата — казва той, — тя навежда главата си ниско. Довечера ще я докараме ето тук — и той ми показва малка котурка. — Ще й вържем главата до този кол… А това е чаркът. — И той показва ламаринен съд. — Щом кобилата започне да се жреби, тя ще наведе главата по-ниско, ще натисне тази мембрана с муцуната си и при нас в къщи ще започне да звъни. Тогава ще викаме лекаря…
Младият фермер е особено горд, че е успял да си достави този чарк, доволен е и тъстът му, че зетят така бързо и с мерак подхваща работата във фермата.
Няма ли за вас дискотеки и кръчми, ами тъй сте се хванали с тая работа!…
Оглеждам се дали някой не чу балканските вълнения на душата ми…
Над равната прерия пада лека и топла вечер. Тук-там по пътя минаваме край ниски едноетажни и продълговати къщи. Те са на хората, които работят по фермите. Пред къщите — коли. Никъде огради, никъде дувар, никъде табела „Забранено е“…
— Тук имало ли е някога кражби? — пак приближавам до нашите географски ширини разговора аз.
Когато ще отговаря на такъв въпрос, Стив става неочаквано сериозен.
— Какво говорите, сър?… — Изумлението му от въпроса ми е повече от очевидно. — Откак се помня, за кражба не се е чувало в тази „ериа“…
— И у нас е така — казвам. И разбирам, че съм се пренесъл в трихилядната година.
Пристигаме в дома на Евънс. Настроението на Стив и Джейн е повече от добро. Обходили сме днес
