много места, срещнали сме се с много хора, свършили сме и работа… Колко хубаво е у дома — говорят и очите, и ръцете, и движенията на тези хора…
В земята на Америка са вкопани много човешки богатства. И мисля, че нищо не може да ги изкорени от нея. И слава богу…
Преди да паркираме колата, пак се сещам за онези интересни хора — въздържателите омиш, които Стив обеща да ми покаже… Десетина хиляди души били в цяла Америка. Ала живеят само тук, по тези земи.
— А, омиш — казва Стив и се усмихва добродушно. — И утре е ден… Америка не може да се види наведнъж…
… Със седемте булки още поприказвахме за България. Мобилизирах всичките си речникови запаси и всичката си фантазия да им нарисувам една държава, каквато никога не е имало и никога няма да има навярно на тези географски ширини между Черно море и Югославия. Давах си сметка, че изпълнявам една най-родолюбива задача…
— Много се радвам, че имате такъв народ и такава младеж — казва домакинята… Ето защо искам да включа и вашата младеж в нашето екологично движение…
— От Европа — продължава тя — участват поляци, чехи, германци, французи. Нямаме само българи и албанци…
— Какво е вашето движеше — питам…
— Движение за екологическа защита… — Тя скача пъргаво и леко, отива й усмивката на тази жена, както, впрочем, отива на всички американци. И аз, ща не ща, пак ще се отдалеча за малко от екологията.
В Америка не е възможно да разговаряш с човек и той да не ти се усмихва. Ако видиш двама американци да разговарят и да не се усмихват, това е сигурен знак, че всеки момент ще се сбият. Това закон ли е, по рождение ли са такива, полицията ги задължава — не зная. Намръщен американец не видях, американец да се задавя от смях — също… Мярка и очарование във всяка усмивка. Даже попитах:
— Абе у вас, американците, да не би в училище да е въведен предмет по усмихване…
Поглед, недоумение…
— Ами никъде по света хората не се усмихват толкова много, колкото тук, в Америка. Това — казвам — никой европеец няма да го повярва, ако му го кажа…
Какво могат на такива приказка да отвърнат американците, освен отново да се усмихнат. И този път с основание. И видях колко хубаво нещо била усмивката. Особено в магазин като влезеш, в банка като идеш, в автобус или в такси като се качиш! Това е друга от най-превратните представи, които сме имали ние за онзи далечен материк…
… Домакинята се върна и незабавно ми връчи съответната литература по въпроса за екологията. Както, междувпрочем, винаги правят американците. Да не смееш да попиташ нещо. Незабавно те отрупват с всевъзможни писания по въпроса. Във всеки голям магазин, банка, билдинг, библиотека, музей до вратата има карта, която или портиерът ти подава, или е сложена така, че да ти извади очите, ако нещо си разсеян. На нея са описани етажите, помещенията, службите, вместо да питаш и да разпитваш и да губиш времето на другите, хващай и чети…
— Ще чета — казвам на домакинята — в хотела. Вие просто ми разкажете какво мога да направя аз за вашето движение…
— Това е международно движение, което се зароди тук. Всяка страна си има свой център, обменяме информация как те се борят (както виждате, и в Америка се борят) за опазване на чистотата на въздуха, реките, земята… Организираме проверки… Държим будна обществената съвест в която и да било страна… Бяхме в началото няколко души доброволци. Сега в нашето движение участват над пет хиляди интелектуалци, предимно студенти, от цял свят… Вие нали имате студенти — пита ме тя… Кимам утвърдително… — Ето, тях трябва да запалите… Нека ми пишат, аз ще им отговоря, така ще започнем. Ще ги включим в екологичното спасение на света…
— Но какво могат да направят едни български студенти.
— Много — казва тя. — Всичко…
Тая жена хабер няма от нашите балкански нрави. Абе това да не ти е Америка… У нас има поговорка, по-стара и от Америка: „Кучето си лае, керванът си върви…“ А тая оптимистка продължава:
— Вашите студенти ще правят проверки на водата, въздуха и ще ни изпращат информация… Кое правителство ще си затвори очите, когато знае, че истината за бездействието му ще срещне неодобрението на целия останал свят… О, господине, нашето движение е много силно. И ще е жалко, ако само България и Албания останат извън него…
Пак България, пак Албания! Доскоро там притурваха и Румъния… Сега я преместиха в друга група и само ние двечките с Албания вече си правим дружинка в групата, за която светът не пази най-топлите си чувства…
Като се върнах в България, позвъних в „Екогласност“ и разказах за интереса на американската „Екогласност“ към включването на българи в нея. От другата страна ми отговориха:
— О, че ние сме много известни в Америка…
Българинът ли няма самочувствие!
Разделих се с дамите. Часът е девет и половина, съпругът на домакинята не се появи, явно интересът му към моята българска милост не беше особено голям, Анжела свърши своята доброволческа задача. Дамите искат да си направим снимка, за тях, въпреки всичко, аз, българчето, си оставам едно любопитно изкопаемо, за което ще забравят още преди да са се прибрали у дома. Правим снимката, една по една те се ръкуват с мен — добродушно, чистосърдечно. После, с известни усилия, вкарват наедрелите си тела на предните седалки, коланът автоматически ги опасва и като ми помахват с ръка, потеглят… Ние да изпращаме американец, а?… Представяте ли си как цялото село ще излезе. Домакините ще бършат сълзи, съседите ще изкривят очи от любопитство и завист…
V
Американците имат странния навик, щом се срещнат, да си казват: „Добър ден“, „Добър вечер“, „Добро утро“ или едно обикновено „Хай“. Ако са познати, иди-дойди, но и непознати като са, пак се поздравяват. Това, дето се казва, да го видиш и да го не вярваш. Влизаш в асансьора на хотела, вътре си стои някоя лелка или чичко, още не си се огледал, и ти кимват с глава, одма чуваш едно „гуд морнинг“… Хайде де, викам си, да не сме пили едно кафе сабайле, да не сме окъснели някъде по кръчмите снощи, или съм ви дал пари на заем, та такова внимание… Ние откога и познати, и непознати не само не се поздравяваме, ами, ако има как, като се срещнем, да се напопържаме… И най-често го правим — ако невинаги на глас, на ум — задължително… Хеле пък, откак станахме многопартийна държава и се политизирахме, това да ти каже някой „добър ден“, да ти се усмихне…
И тая американска любезност на няколко пъти аха да ме вкара в беля.
… На летището в Тексас беше. Какви ли не страхове брах в този още по-бандитски град и от Чикаго. Тука, както се знае от нашите вестници всеки втори, ако не и всеки първи човек, носи пищов на задника си, и ха нещо не му харесаш, вади го и си гърми в тебе, като че ли са пали цигарата. Казват, и жените били с пищови, и те — ако нещо така… като едното нищо те думват…
Изправил съм се аз и оглеждам текущия народ, ама доста плахо… Тексас, както се знае, е царството на животновъдите. Поради това каубои, гаучовци и по летището колкото щеш… Същите са, каквито си ги знаем от филмите — с огромни шапки, половин метър насам, половин нататък. Имаш ли такава шапка — чадър въобще не ти трябва. Да се скъса да вали, под шапката и наоколо е сухо. Обувките им са с дълги носове, каквито едно време се мяркаха и у нас, някои от тях са и с позлатени железца отпред. Сигурно с такава обувка като те ритнат от тебе човек вече не става. На всичко отгоре и с висок ток… Още като се качихме на самолета в Сан Франциско, тия гаучовци го напълниха и всяха страх в душата ми. И да не ги познаваш, видиш ли бавната им, разкрачена походка, тесните, впити в бедрата дънки и тая огромна шапка, не се колебай — тия от две работи сигурно разбират — от крави и от пищови.
Много им се искаше да огледам двама такива юнаци, но една дама ми се изпречи пред очите. Откъдето и да я гледаш, все жена… Хем ми се щеше да й се порадвам, хем бера страх. Де да зная, ако бръкне в пазвата си, няма ли да извади някой колт и още тука да ме направи на кайма. А жената, като видя, че я
