оглеждам, цъфна в усмивка и ме пита: „Мей ай хелп ю?“ (Мога ли да ви помогна нещо?) Де го чукаш, де се пука…
После и на други места, и в други градове си патих — ха си погледнал човек, ха те е попитал: „Мога ли да ви помогна нещо?“ Оттогава оглеждам отдалече американския народ. Наближа ли го, свалям погледа си, щото или ще поиска да ми помогне, или ще ме поздрави…
Ами в магазин като влезеш… Не те чакат да прекрачиш — скочило момичето върху теб, цъфнало в усмивка и в поклонче: „Гуд морнинг, сър. Мей ай хелп ю?“
Трябва да призная, че голямо дуене се дуех първите дни. Тия американци, викам си, са страшни. Неслучайно толкова писане изписахме срещу тяхното вездесъщо ЦРУ. Навред се вре, всичко знае. Ето сега, викам си, навсякъде е изпратило агентите си да предупредят; тъй и тъй, ще дойде един българин, като го видите, любезната с него, защото идва от източните страни… А както е известно, те едно гледат, после друго пишат за нас…
Затова взех да нагаждам номера и аз на ЦРУ-то. Тръгвам по една улица, после неочаквано се отбивам в първия магазин. Или пък се метна на първия автобус, който ми зърне окото… Хайде сега да ви видя. Ала в автобуса черният на кормилото незабавно се обърне към мен и блесне с белите си зъби, разтегне дебелите си устни и фъфли своето доста неясно „Гуд морнинг“…
Влизах в какви ли не ресторантчета, в какви ли не магазини от малките, от ония, върху които и самолет може да кацне — историята една и съща… Значи, казах си, няма какво — предупредена е цяла Америка… появя ли се, темане и внимание, докато ми се свят завие…
И трябва да призная, че ми се зави. Като слизаш, да речем, от самолет и трябва да се пренесе багажът ти, на минутата не, на секундата край тебе застава един от тия униформени посрещачи и изпращачи по летищата, гарите, хотелите и ти пробутва една количка отпреде: „Моля, господине…“ Или онова: „Мей ай хелп ю?“ Пренесе ти багажа, докъдето трябва, пак ти се поклони. Е, срещу долар, разбира се. Но да не би пък хамалите по летищата в целия останал свят, намирисващи на плодове още от разстояние, да са възпитаници на колежи за благородници.
Посред нощ кацнахме в Чикаго. Сега, викам си, отиде конят в реката… Самолетът беше закъснял поради буря — в Чикаго бури и виелици в небето и около езерото колкото щеш. Сега ще ме одруса някое шофьорче на такси, та свят ще ми се завие, и за да се отвие, трябва да изкарам най-малко два-три диетични дни. Бяха ми казали, че ще ме чака рейсче — то щяло да ме откара право в хотела ми. Стига само да съм кажел кой е хотелът ми и всичко щяло да бъде „о’кей“. Ще ме откара, ако съм дошъл навреме. А аз дойдох с два часа закъснение. Посърнах, както посърва всеки българин, като му бръкнеш в джоба, особено пък ако там е преспала валутка… Никакво съмнение — ЦРУ и тук си беше свършило работата. И даже пределно ясно разбрах защо, стане ли дума в България за нещо, което е точно, което без грешка е извършено, ние винаги казваме, че това е пръстът на ЦРУ… Ето и сега — докато съм стиснал десетина долара и целият съм в смут ще ме оправи ли тази сумица, или за още толкова ще трябва да пребледнея, една мулатка иде към мен…
— Аз съм шофьор на автобус от фирмата „Хертц“ — казва. — Мога ли да ви помогна нещо…
Ще си умре американецът да ти помага, види ли те нещо да се умислиш…
Щом си с автобусче, може, викам си, не, ами и оттатък…
— Към хотел „Холидей“ отивате ли? — питам…
— Разбира се, господине. Това ли е багажът ви…
— Това е — казвам и поемам в едната ръка двата куфара, в другата още два… Момичето ме изпревари… Ама мадамка… Тая две нощи да я изтървеш в леглото си, на костилка ще те намерят… Грабна куфарите, докато я видя, метна ги в багажника на автобусчето си. Понечих да й помогна с другите, дръпна ми ги от ръцете, натовари и тях — аз едва ги вдигам, тя ги мята, като че ли са пухени възглавници. Гледах я отподир и като сваляше багажа. Хич и не й минаваше през ум да се прави на мадама. Защото тя беше на работа, а в Америка на работа ли си… Да имаше, да имаше, двайсет и две-три годинки, с тяло на баскетболистка, силно и гъвкаво. Море, пак си мисля — на това маце приятелче да си му, другарче, ако някъде те погнат да те бият — да те опази, ама съпруг… А иначе гадже, както обичат да казват тарикатите, и хартисва…
Дотук добре върви работата. Ами тия вътре в автобусчето като ме емнат — къде съм се шматкал досега, а те стоят и ме чакат… Представяте ли си в България, ако трябва посред нощ толкова време да дремещ в един рейс и да изчакваш някой си хапльо, на когото му закъснял самолетът. Тежко и горко и на майка му и на шофьорката…
Влизам, готов за кръгова отбрана. Вътре топло, но не е лисичарник от цигари. Даже въздухът е прекалено чист. И което ме стъписва, че чак се повалям на седалката: чакащите — всеки както намери за добре — един с думи, друг с глава, трети е вдигане на ръка, ми казват своето: „Гуд морнинг…“ И веднага ме подеха — тежко ли е било пътуването, страшна ли е била бурята… ами откъде е господинът, от коя страна идва. Че като последваха ония — „О’кей“, „О’кей“, „вери гуд“, когато казах колко отдалече, чак от българските социалистически земи, ида…
Зад гърба ми в тъмното някой ме потупа по рамото…
— О’кей, бългериен, аз имам приятел от България…
Не знаят къде е България, а? Ето го човека. И България знае, и приятел си има… Че като ми додража… Ако имаше как, в тъмното бих се обърнал да му отправя една топла социалистическа благодарност. Или пък, да речем, да напиша едно писмо до колектива, в който работи този образован и честен труженик на Америка.
Докато възприемах първите си впечатления от това среднощно запознанство с Чикаго, той разказваше на всички своята история с приятеля си българин…
А аз гледах навън, бързах да попия всяка гледка на този замръзнал във февруарски студове град, защото това беше градът на Алеко. Всеки момент очаквах да зърна тежките пушеци, да ме ударят в носа гадните миризми на издигащите се в небето кланици, където изгарят кръвта, костите и рогата на заклания добитък. Да видя озлобени, мрачни като славата на този град хора… Все ми се привиждаше, че гангстерите хей сега ще излязат от потайностите на нощта, ще пресекат пътя на рейсчето, един ще свие мадамката, другите ще извадят тежките си колтове и ще кажат: „Горе ръцете!“ Беше нощ, беше ледено и снежно, къщите и сградите, край които минавахме, изглеждаха зловещи. И аз се навеждах в поклон, макар че това беше един треперещ поклон, пред вярното описание на Чикаго от миналия век… Ето там виждам дъсчена барака, това са жилищата на бедни хора, по-нататък тъмна постройка. Ако има в нея хора, навярно са толкова бедни, че нямат пари и една лампа да оставят да им свети. По едно време съвсем нагазихме в тъмнина, ето сега, викам си, ако има да става нещо, ще стане… На гангстерския свят сега му е времето… Кой знае в какви бардаци са пили, сега ще излязат да направят някое алайче, ние сме им добре дошли… Стискам по-здраво куфарчето си, препотява се ръката ми, чак изтръпва, оглеждам крадешком съседката до мене, онзи зад мен отворил една уста и разправя ли, разправя, другите от време на време се смеят… Този смях взе малко нещо да ме успокоява. Тях щом не ги е страх, аз защо пък тъй съм се уплашил…
Ето я историята, която този млад човек зад мен разказваше. Тя недотам величае българското полово и национално достойнство, ама не е пък и чак такава орезилителна, че човек да я прикрива. Лежал човекът преди години в канадски затвор. Бил учител в Канада, но не си уредил престоя… Спипали го, една годинка му хързулнали. Ала, не щеш ли, един ден в затвора докарали нашето момче, моряче от Варненските морски сили… То пък, докато товарели и разтоварвали кораба, си хванало една мадамка — канадска девойка от френски произход. И мадамката му се усладила, и водката, която девойката държала в бащините изби, и месата, и всичко, което в тази част на света има в изобилие, че нашето момче решило да се жени. Корабът тръгнал, заминал, то останало. Радвало се дип добре на водката и на момичето, един господ знае от кое му е било по-хубаво, докато го спипала полицията и му лизнала една годинка. Момичето идвало всеки ден да го вижда, годеник е това — родината си е жертвал за нея. А наоколо бели и дебели канадски снегове…
— Играехме пинг-понг с него — казва американецът. — Гледам го, по едно време взе да се умисля. Момичето зачести да идва по два пъти на ден, морякът не става по-весел. И един ден ми призна:
— Много е хубаво — вика — тук. Магазините препълнени, каквото ти потрябва — има го. И момичето ми е добро, ама на мен ми е много студено. Ние, българите, сме слънчев народ — не сме за тия студове. Щом ме пуснат, ще се върна в своята слънчева Варна… — Иначе този българин беше доста симпатичен — заключи съседът ми и ми удари още една длан по рамото…
