камерите на завоя или на отсрещната страна, където ще стане убийството, и чакат… Подробности, подробности, очевидци… Кой е виновен, кой не си е свършил работата, кои са първостепенните причини кои видимите, кои невидимите… Абе, хора, мисля си, къде няма катастрофи, къде няма убийства и кражби — защо си тъй резилите всяка вечер, а понякога и вечери поред, държавата… Ако не знаете как, елате при нас, в България, ще обменим опит, ние да ви научим на малко демагогия и лъжа…
Процес се водеше в момента за историята е продажбата на оръжие за Иран по време на войната. Разпънаха го Рейгън. Когато е бел президент на Съединените щати, не са го толкова показвали по телевизията и вестниците, както сега, докато даваше показанията си пред съда… Не могат ли да го вкарат в някоя болница, мисля си, да му отделят на човека един 13-и етаж, па каквото каже, към „секретно“ да мине… Сутрешните емисии, обедните емисии, вечерните: тъй казал, иначе казал… И на мене взе да ми омръзва все това да слушам. Че ако работата опира до продажба на оръжие, ние да не сме пасли трева в това време… Ама да сме изправили държавника си пред телевизията, тъй да го разчекнем, че чак на Христос да заприлича…
Ние си щадим държавниците. Правят, струват, купуват България, продават я, в крайна сметка все невинни, все непогрешили.
Защо, попитах веднъж, телевизията толкова ревностно търси и показва престъпността… Не преиначава ли по този начин истината за Америка, не прави ли картината прекалено черна?
— Това — отговаряха ми — е най-лесният начин да се прави интересна програма. А и американците в някой отношения са като децата. Те много обичат да коментират, да осъждат, да дават своите преценки за едно или друго в обществото:
А криминалната тема поддържа обществената съвест нащрек, това е безусловно.
— Има и друга причина навярно — казва професорът. — Като се показват толкова много кражби, убийства, изнасилвания, пожари, се оправдава големият бюджет, който отива за поддържането на полицията. Многото полиция пък наистина увеличава сигурността на живота в Америка.
Още една малка разлика с Америка. Там преувеличават престъпността си, ние я крием!
Този разговор го водехме в университета „Мисисипи“ — съвсем недалеч от мястото, където се е родил и починал брилянтният майстор на словото Уйлям Фокнър…
Питам още професора:
— Вие като сте тука Югът на Америка, как сега стои въпросът с негрите. Наистина ли вече не ги потискате?… Наистина ли на съмване и на мръкване се обяснявате с тях в любов и безметежен расов мир…
— Тук е Югът, тук е люлката на робството казва професорът. — Тук, както никъде другаде, хората са били рязко разделени на черни и бели… Белите са „англото“ — така тук наричат първите колонизатори, черните са негрите… Тук е било забранено негър да влиза през главния вход на хотелите, да седи на една маса с белите, да се вози седнал в трамвая. Но това е било. Такова нещо вече никъде няма в Америка.
… В Лос Анжелос имах късмет. Заведоха ме в най-новата, „кристалната църква на Америка“, богослуженията на която се предават всяка неделя от 36 телевизии.
Тук слушах и гледах поканената като „събеседник по желание“ Роза Паркс. Стара е вече тя. Много стара. Като говори, гласът й трепери. Тя е обаче същата, която в щата Алабама не станала от мястото си в автобуса, за да седне на него бял мъж… Арестували я, после я освободили, нейният пример бил сигнал, че на дискриминацията времето е вече изтекло!
Джон Кенеди довърши делото на Роза Паркс…
— Робството свърши още с Линкълн — поправя ме професорът. — Той го отмени. Ала тук, в Южните щати, то продължи да съществува като някакво наслоено отношение към черните до шейсетте години, когато снови, категорични закони пелената беше окончателно дръпната. Оттогава във всичко и навсякъде те са напълно равноправни граждани. Кметовете на Лос Анжелос, на Вашингтон са черни, черни има навсякъде, където има власт и администрация. Осемдесет процента от хората в полицията са черни. Некоректното или надменно чувство към тях е останало вече само в няколко южни щата. Но и там то е много приглушено. То по-скоро е едно ехо от миналото… Вие бяхте ли в Литъл Рок… — попита ме той.
— Бях — отвърнах. — Това е в съседния щат, Арканзас.
— Може да се каже — добави професорът, — че Литъл Рок бе последната крепост на расизма. Тя падна. За расизъм като държавна политика вече е абсурдно да се говори.
— А в отношенията между хората…
— Виждате ли — това е една светая светих за всеки отделно. Там няма правила…
Професорът леко присвива очи:
— Много от негрите в този щат обаче не искат и да сменяват начина на живот, който са живели дедите им. Ако тръгнете из щатите Тенеси, Мисисипи, Алабама, нашият университет се намира на границата на тези три щата, а река Мисисипи върви между два от тях, ще видите в немалко бели семейства черни прислужници. Това е столетна традиция — нито белите могат без своите черни, нито пък черните искат да променят своя живот. Тъй са живели прадедите им, тъй бащите им, тъй искат и те… Но това са напълно равноправни членове на семействата, между тях съществуват едва ли не роднински чувства. А това не е робство, нали?…
Този разговор го продължих и друга вечер, когато бях поканен пак от прочутите американски „волонтиъри“ в Мемфис… Това беше, освен всичко друго, вечер на голямо объркване на пътищата. Увидя ми се Мемфис със своите „хай уей“… Надолу, нагоре, наляво, надясно, напред четиридесет мили, а бакалъм — по някоя друга стрелка вдясно, предните гуми на колата, ако бяха българско производство, щяха да се ожулят от връцкане насам-нататък. Появиха се в устата ми полека-лека и всички български псувни, препотявах се, очи разчетворих да гледам едновременно и указателните надписи, и колите пред себе си. Само това ми липсва — да ударя някого… Не попадам и не попадам на съответния „уей“… От тази вечер, да ви кажа, намразих тази дума… А че няма и как да попиташ — вляво, вдясно от тебе вървят коли, свистят гуми, бабки, старчета, мадамки, ама как да спреш. Ха си спрял отстрани, ха е цъфнала полицията. Тук, както ще стане и по-нататък дума, тя се появява за броени минути… Да спреш отстрани в резервното платно е извинимо само в случаи на повреда. Тогава полицаят ще дойде и без да го молиш, без да си почуква палеца със замбата, без да те гледа надменно, хвърля горната дреха и се емва да ти оправи колата. Ако си спрял по други причини, за полицията това означава, че имаш лоши намерения. И този път душа да ти е яка… Така че въртя като въртоглав кормилото и сам не зная какво да правя. Което е по-лошо, минава ми през ума, че изобщо нямам хабер как мога да се върна в хотела. Напред не зная накъде, назад — още по… А като слезеш пък встрани от уеите на някой изход, да речем, към някоя бензиностанция, та там да попиташ или да позвъниш по телефона, то после е не по-малък проблем да се върнеш там, където си бил. Ето, това не й харесах, ама хич на Америка… Ала Америка не съществува нито да се харесва на мене, нито на нашия класово — партиен подход, а да се харесва на себе си, поради което се наложи три пъти да излизам от уея и, срам, не срам, на три бензиностанции да питам и да разпитвам. И накрая да тегля един телефон на непознатите хора, които от час и отгоре вече ме чакаха за вечеря — Тъй и тъй, тяхното балканско гостенче е объркало конците, които като сто размотани кълбета са оплели този иначе не толкова голям град… Стойте там, — казва ми гласът в мембраната… — Ще дойда да ви взема… Слава богу, човек излезе. Окачвам слушалката и бърша мъченически пот от лицето си. Притварям очи, а в тях — стонове, мигачи, фарове, подлези, надлези, вие ми се свят…
Откъде да съм знаел, че моят домакин тая вечер ще трябва да извърти петдесет мили, умножете го по едно цяло и шест километра, за да видите колко път му дръпна на едната страна, после още толкова на другата, за да ме посрещне. Скъп гост, няма що!…
Но не по-малко трогателен случай имах и в Салинас няколко дни по-късно, когато закъснявах за летището, а отново дълбоко и трайно обърках пътя. Нямах никакъв шанс за малкото време, което оставаше до излитането на самолета, да се оправя сам. Излязох встрани от платното и махнах с ръка на първия камион.
Стотици видове са камионите в Америка. Най-различни марки, най-различни конструкции. А този беше един стар, много стар форд. Човекът, който стоеше зад волана, също беше стар. Може да беше на около осемдесет, може и повече. И приличаше поразително на Фернандел.
Фернандел спря своя стар камион. Цялата машина се раздруса, разскърца, заохка, имах чувството, че само още няколко такива спирания й трябваха, за да каже: дотук бях… Горе-долу така изглеждаше и
