вече въобще не е проблем на белите, а на нас — черните…
Целият съм слух и с претенции за най-внимателния слушател в тази част на земното кълбо.
— От една страна, проблемите на черните се дължат на по-ниското им образование — продължава тя…
Поглеждам я, погледът ми задава въпроси.
Жената продължава:
— По исторически причини една немалка част от черното население и до днес е в по-бедните слоеве на обществото.
За да им покажа колко възпитам човек съм, оглеждам добре подредената къща — демек, за каква бедност говорите, моля ви се.
— Нас не гледайте — казва жената и много внимателно погалва чашата си… — Поради тази икономическа изостаналост мнозина от черните не получават добро образование и работата, която вършат, е с по-ниско качество… Ние сме учителки. Мъжът ми е счетоводител, Чарлз — казва тя и кимва с глава към другия джентълмен, който леко се покланя — е зъболекар. Неговата дъщеря — тя посочва към една по- млада дама — е също зъболекар… Но ние, може да се каже, сме преуспели хора. Е, не кой знае колко…
Не ровичкам тази тема. Това, на което те му викат средно или под средното положение, за нас в България е едно супер богатство. Кой българин, ако има такава богато обзаведена къща, три коли и едно камионче отпред, няколко телевизора, хладилник с десетина килограма замръзнало месо и още толкова плодове и зеленчуци, два пъти по толкова салами, суджуци и шунки, кой, пак казвам, ако е достигнал това имане, няма да се смята за богат и пребогат… Един такъв да имаме, сто пъти да са го описали вестниците. За тях това е минимумът или малко над него. Поради което пак съм слух по негърския въпрос…
— Има и друго — казва жената. — Особено в Алабама, където формите на робството бяха най-жестоки, е останала една психологическа нагласа, която ни е помогнала да оцелеем… Оттогава идва известната поговорка — черното е хубаво — „блек из бютифул“…
Щом си черен, това е достатъчно, за да бъдеш харесван от другите. Трудно ми е да кажа доколко тази философия ни е помогнала, доколко ни е навредила. Защото много хора й вярват и до днес. Много хора живеят според нея. И не учат, и не се стремят особено много да се издигнат в обществото… Вие ще бъдете в Ню Йорк, нали?
Кимам с глава.
— Там, в Харлем, в Бронкс, ще видите — цели квартали, големи колкото Мемфис, в които никой не работи и не иска да работи. Живеят от социалните помощи на държавата. Дъщеря ми — виждам гордост да напира в думите й — работи в телевизията…
— Така ли — казвам… — О’йес…
— Репортер е в Ен Би Си…
— Така ли — пак казвам и извивам глас, вече като истински американец. — Но това е много добре…
— Тя живее в Ню Йорк — отново показва нескрита вътрешна, и не само вътрешна, гордост майката — и познава живота на черните. И не се страхува да ходи там…
Какво значи това „там“, ще разбера истински, като отида в Ню Йорк… Сега само запомням начина, по който тази интелигентна жена означи мястото на негърските райони в Ню Йорк…
— Знаете ли — казва тя, — че цели поколения, в цели родове от негри, никой никога не е работил…
Правя вече недвусмислена балканска физиономия, което най-добре ние изразяваме с две думи „Хайде бе…“
— Нещо повече — продължава жената, — мнозина от тях не познават и някой, който въобще някога да е работил, па било и един час…
Правя си моята физиономия още по-силно, чак разпервам ръце и едва не събарям една кана, сложена зад гърба ми…
— А от какво живеят?…
— От социалните помощи — казва тя…
Пускам в действие класовия анализ, на който винаги съм бил бог:
— Значи това са част от безработните, от високия процент безработни, с които е известна Америка…
Жената ме поглежда, поглеждат ме този път и другите. Което аз тълкувам като изненада от това, колко образован човек е влязъл в къщата им…
— Може би не е съвсем така… — уклончиво отвръща пак жената.
— Да кажа аз — намесва се за пръв път съпругът й, който предпочита да мълчи и добродушно да гледа пред себе си… — Те са безработни, наистина, но те не искат работа…
В разговора се включва и зъболекарят, който е една много дълбока генна смес… Както много смесена ми се вижда и една от другите учителки. Тя не е на повече от трийсет и пет и дето се казва: черна, черна, ама си я бива. Не се знае кога, къде бабите и прабабите им по нивите на тази богата земя са прегрешавали — кога волно, кога неволно, с белите си господари. Или пък са се женили за бели, та смесването е продължило доста поколения. Сега и зъболекарят, и учителката по формата на лицето си, по телосложение бяха направо бели, елегантни хора — той даже си е англичанин, висок, сух, само цветът на кожата му е мургав…
— Какво могат да правят хора, които не работят и не искат да работят — казва зъболекарят, — освен престъпления… Докато тук, в нашия щат Тенеси, черните работят. Престъпността е ниска. Даже много ниска.
— Дъщеря ми казваше — включва се пак домакинята, — че много от черните в Ню Йорк не са излизали от своите квартали никога.
Така ми каза и един полицай от Чикаго, когато една нощ с него и колегата му гонехме престъпници. „Много от тях, и той сочеше негърски квартал, не познават изобщо Чикаго. Те не излизат из града. Живеят си тук. Тук си правят престъпленията, тук се женят, всичко е в квартала. Много от тях не знаят кои са родителите им, защото майките им раждат, без да се женят… Това са млади хора, които растат без семейства. Тяхното семейство е бандата, към която принадлежат, а шефът на бандата е и баща, и майка…“
Вечерята — най-типично американско ядене, — печени ребърца и пилешко месо, приготвено очевидно за госта, е вече към края си.
След вечерята домакинята ни кани да се качим на горния етаж на къщата, където ще ни покаже един филм и някой от репортажите на дъщеря си… Както виждате, нищо ново… И тук, и навсякъде по света телевизията е сила. И майчинството си е майчинство. Никак, ама никак не ми се гледаха репортажите на дъщеря и, ама ха де… Горе, в малка уютна стаичка, разположена на полуетажа, ще си пием кафето. Счетоводителят е вече седнал, дори не съм забелязал кога ни е изоставил, за да си пусне телевизора и да си гледа баскетболния мач… Не се и извинява за това…
Филмът на дъщерята е за борбата на черните за равноправие… Някои от кадрите са отпреди сто години, други от по-близкото минало. Познат, банален, бих казал, филм. Това, което ме впечатлява, е, че точно него ми показват… Значи нещо някъде си го има…
Още ще гледам, още ще питам…
Часът е девет и половина. Времето ми изтече. Утре трябват точни ръце и чиста глава, защото рядко, много рядко е да видиш недоспал американец, със сенки под очите, с разсеяно изражение на лицето. Здравите начала на американския начин на живот са се отпечатали най-напред върху лицата на хората…
Разделяме се е ръкостискания и леки поклони. Гостите остават вътре прави, аз излизам, сподирен от домакинята донякъде, от домакина — до колата. Той пак ще повтори онова, което ми казаха и фермерът в Тера Хота, и седемте интелектуални в Чикаго, и докторът: „Винаги сте добре дошли в нашия дом, пишете ни, и ние ще ви пишем… Благодарим за честта, че сте отделили време за нашия дом“ — и пак така, като че ли утре ще се видим отново, си казваме: „Бай, бай…“ Колата провира фаровете си по обратната плетеница от пътища. И когато оставам сам в нощта, сред шишовете на подканящите ме да бързам и да не променям непрекъснато посоката си коли, аз съм почти сигурен, че отново ще се объркам, но съм поне по-спокоен. Който и основен „уей“ да хвана, държа си само него, все ще стигна града…
