Преди да разкажа още за черните хора на Америка, ще посоча едно интересно изследване, свързано с проблема женска красота. 70% от американките, минат ли четиридесетте, смятат за нормално и дори задължително да си направят пластична операция. Това не е никакъв проблем, освен финансов.
75% обаче посочват, че след като са сменили цвета на косата си, интересът на мъжете към тях определено е нараснал, при това предимно при изрусените жени.
— Защо? — попитах една дама.
— Знае ли ги човек мъжете защо повече харесват русите…
— Може би — казвам, — защото са твърде много черните мъже…
— Може би — казва тя…
Негърките обаче не могат да се изрусят дори и да искат. Макар че интересът на мъжете към една хубава негърка едва ли особено се влияе от цвета на нейната коса…
Черните във Вашингтон са повече от белите. Да не казвам пък, с риск да обидя другата половина, че те са и безспорно по-хубавата част от населението на града. Жените са хванали цаката на своите диви и непокорни коси и са ги оплели на плитки. Косата на днешната негърка вече е покорена от стотици плитки. В джунглата на негърската коса са прокарани пътища, станало е някак си по-светло, по-подредено. И мъжете негри си имат своя мода. Те пък се подстригват високо. На някои от тях косата им е направена като навес, иди ще бъде по-точно, ако кажа, като каскет… Този каскет няма късане, няма износване. Може модата на каскета да се промени за това си има бръснари — ще прекроят косата и тя пак стане такава, каквато негърът я иска. По-голям проблем е да се прекрои това, което го няма. Това са тъжни мисли за мене и за моята коса, та тях ги отминавам… Видях стъписващи в изящността на облеклото и физиката си негърки. В района на Бевърли Хилс, най-богатия квартал не само на Лос Анжелос, но, както казват, и в света, се нагледах на хубави черни момичета, на достолепни дами, яхнали изящни бели коли. Негрите традиционно боготворят белия цвят. Черната жена се вози (ако кесията й позволява това) в бяла кола. Черните шофьори на автобуси, чиновници, портиери са задължително с бяла риза и най-често с червена вратовръзка. Каква сила иде от тия хора, каква власт на човешкото тяло, каква мощ на плътта и страстите. Мисля, че без черните Америка би била една много сива и дори невзрачна страна в много отношения. Черните разбират това. „Блек из бютифул“ не е измислено случайно. То, освен нуждата да се оцелее в миналото столетие, в днешното е родило и едно силно обратно самочувствие — не са единици черните, които сега гледат на белите така, както някога те са гледали на тях… В един супермаркет във Вашингтон момиче продаваше само на черни, като на мене и придружителката ми демонстративно не обръщаше внимание. Бялата жена се разсърди, но забележката и бе деликатна. Момичето продължи да си дъвче дъвката. Четката за зъби, която купувах, не бе поставена пред мен внимателно и с усмивка, както навсякъде става в Америка, а подхвърлена. Точно както в български магазин. Погледнах това момиче в очите. Не прочетох в тях изгаряща любов към белия човек. Този едва ли е единственият подобен случай, навярно другаде също се случва.
Огромно негърско население има във Вашингтон, Чикаго, Тенеси, Алабама, Южните щати. Друга е картината по западния бряг, където са Невада и Калифорния. Там преобладават белите, предимно „англото“…
VI
Китайците са друга съставка на тази огромна и многонационална американска държава. Странно звучи, нали, когато един чист китаец се изправи пред теб и ти каже — аз съм американец. Гледаш го от горе до долу и от долу до горе, дори и гащите му да съблечеш, все е китаец. А ти казва „американец съм“. Погледнеш улицата: пагоди, еркери, навеси, китайски ъгли на къщите — с вързани очи да влезеш, не можеш да сбъркаш, че това е китайска търговска улица, че тия крачещи или застанали зад стоката си продавачи и купувачи са китайци. А самочувствието им американско. Дълго не можах да проумея как става това омесване, как една националност се пренася чак от Китай в Америка, как си опазва езика, цвета на кожата, навиците, с които хората живеят в Китай, и в същото време ги омесва с навиците и правилата на живот в Америка, за да се получи това тъй неразбираемо за нас, европейците: „Аз, китаецът, съм американец.“
Може да се каже, че всеки голям град си има своя китайски квартал, своя японски квартал, своя гръцки квартал, а от не много отдавна вече и своя корейски квартал. Ходих из всички тези квартали. Японският квартал на Сан Франциско също си е със своя физиономия трудно можеш да го сбъркаш с друг. Той може да се сравнява само с Акихабара в Токио, макар че къде е онази техническа лудница, къде е това спокойствие тук. На Акихабара магазините са така препълнени с електроника от всякакъв вид, че на целия останал свят, ако някой реши да му подпали магазините, тези на Акихабара стигат, за да не се усети въобще, че някъде е имало пожар… Тук, в този или по-точно в тези квартали на големите американски градове, живеят предимно японци. Говорят си на японски помежду си, дойде ли бял или черен, засъсква в устата им английският. Едни го знаят много добре, други горе-долу, има и трети — тях не ги очаква светло бъдеще, ако няма кой да работи вместо тях, те изобщо не го знаят… Очите дръпнати, косата лъскава и черна. И всички те се пишат, тупат се по гърдите, самообявяват се за американци. Американското знаме се вее над покривите на ниските им и спретнати къщи и светът да се обърне наопаки — ново земетресение да раздруса този взет от божиите селения град — Сан Франциско, те никога вече няма да кажат — аз съм японец…
Ай ем америкън…
Заплеснах се по маслините в едни гръцки магазин, който се намираше в съседство с корейския квартал… Тия нови преселници през последните три десетилетия до такава степен са надули кварталите на Лос Анжелос, Сан Франциско, Бостън, Детройт, че хора, които само преди десетина години са били тук, се хващат за главата… Ето, казваше ми един американец, когато за последен път бях там, наоколо имаше поле… А сега е град. И то град, който, ако пеша му тръгнеш, вземай си два месеца отпуска.
Нашествието на чужденци от цял свят продължава с пълна сила и днес в Америка и тя, колкото й да се замисля дали да не спре чужденците, толкова и се гордее. Защото не отиват другаде, ами идват тук. И който дойде, не се връща…
Та онзи грък, като видя, че се загледах в едрите като яйца маслини — извади десетина в една чинийка и я тури отпреде ми… Тъй направи и с една бабка, която се загледа в суджука му — рязна и едно басъмаче, че чак на гърба си усетих завист, загдето вместо в маслините не бях и аз заковал око в суджука.
В американските магазини е напълно нормално, ако ще купуваш храна, да я опиташ. Това, че си хапнал суджук, колбас, праскова, краставичка или че си му ударил чашка от виното, което си решил примерно да купиш, това съвсем не означава, че си длъжен да го направиш.
На два пъти аз например по този начин доста сито се наобядвах и почерпих. Представяте ли си тия магазини да бяха по-близо до Балканите!
— Вие сте грък, нали? — писах се аз познавач немедлено.
— Аз съм американец, сър…
— Искам да кажа, дошъл сте от Гърция?
— О’йес!… Дядо ми е роден в Кавала… Вие били ли сте в Гърция, сър?…
— О’йес… — бия на американско и аз…
— Харесва ли ви Гърция?
— Божествена е — казвам…
— Аз също много я харесвам, сър…
Гъркът рязва от същия онзи суджук две тънки парченца, отваря бутилка (познайте какво) — „Тракия“, „мейд ин Бългерия“, прибавя малко сиренце — бяло, котленско сирене, налива чашата ми.
Пия и благославям американеца от гръцки произход. И се радвам, че балканската сянка държи влага чак тук, на другия край на земята…
Ала в същото това време отправям недотам благопристойни послания към своята високоразвита индустриално-аграрна държава.
Кремиковци! Девня! Радомир! Правешки бабаитлъци! Смрад и пушеци!
Ето каква трябва да бъде България! Ето какво трябва да произвежда.
Та търся аз, като ходя из тази земя, оная стъклена, алхимична паничка, в която дядо господ слага китайци и корейци, японци и англичани, върти ги и ги омесва, после им запали огън, та ги досвари, и се получава нещо, което никъде по света го няма. Като го остави да изстине и да се подкваси всичкото това чудо, ето ти американеца, ако някой изобщо може да ти каже какво точно е той. Кожата същата, каквато е
