била на предците, лицето — същото, някои от обичаите — същите, езикът, едно на друго — и той, а духът, трудовите навици, начинът на живот — вече други.
Ай ем америкън!
И разбрах, докато се питах и си отговарях, струва ми се, нещо много съществено. Само бедните и гладните народи са потънали в политически, национални или религиозни страсти.
Богатството няма националност, няма религия!
Много фалове направих една вечер от това, че все ги мислех тези японци, китайци или индийци за японци, китайци и индийци…
В програмата ми беше записано: „Вие сте поканен от д-р Маруах и съпругата му на вечеря в 19 ч. Адресът е: …“ Четох името, зверих се… нищо определено не ми казва, освен това „доктор“, което ми дава една малка и все пак твърде неясна картина. В програмата още пише, че пътят до къщата на доктора е час, час и петнадесет минути с кола.
Тръгнах по-рано, пътят вървеше все покрай океана и тази част на Калифорния е може би най-хубавото място в Америка. Океанът, който с такова нетърпение очаквах да видя, тихо лежеше отпреде ми. Водите му кротко галят брега на огромния Лос Анжелос, по цялото му протежение са израснали високи средиземноморски дървета, кипариси преди всичко. Те пък предават усещането, че не си в Америка, а в Малта или в Гърция. По брега на океана — плажове, по плажовете — тичащи хора, други тук-там са полегнали върху дървени скари. Още е зима, макар че слънцето вече се усеща, тук зимата е като нашата напреднала пролет. Къпещи се обаче няма, или поне аз не сварих да ги видя.
Хубаво, много хубаво… Къщите и хотелите, едно на ръка, булевардът чист, тревата вече зелена, кипарисите като току-що излезли от бръснар — подстригани като новобранци. Оттук като хвана пътя, зная, че ще ме заведе там, където е къщата на доктора. По този път обаче не съм минавал. А обичам, както всеки, мисля си, обича, крайбрежните пътища. Гледам картата, по пътя ми се редят едни имена, претоплям се от радост — къде съм?… Над мене, по на юг, все по този път, е Сан Диего. Нещо съм чувал, нещо съм чел за него, фантазии бродят всякакви из главата ми. Възбуждащи са имената на тия далечни градове, в които не си бил, а дали в учебник по география, дали във филм или в приятелска приказка, градът се е докоснал до теб, станал е някак си твой… Ето Санта Моника. Тук, в тази Санта Моника, трябва да хвана пътя по крайбрежието. Гледам картата, идат още такива имена. Санта Барбара, Санта Мария, целият поменик на светиите си е турил испанският бог по това крайбрежие. И на светийките си също… Те ли не знаят къде да си изберат да живеят. Санта Круз! Какво пък за него зная, откъде съм го чувал. По-нататък са Сен Луис, Сен Джонс, Сан Франциско! А малко по-нататък идат Монтърей, Салинас! Прочитам и изтръпвам… За тях вече зная… Нима са толкова близко, нима ще ги видя?…
Спирам дотук, укротявам сърцето си, прекъсвам и описанието на крайбрежния път. Когато човек ще кара кола в непознат град, когато пък ще кара кола по американски пътища, както съм чувал какви касапници са… Все ме беше страх как ще я подкарам тази кола, която информационната агенция ми предоставя… макар че доста бабички видях в коли, и все си казвах — чак такова нищо ли съм, една бабичка може да кара кола в Америка, аз се страхувам… Криво-ляво, измъкнах се от Ситито и доста свит и смачкан, стъпих на „уея“… Какво става? Колите не фучат, колите не ме издухват от платното, че не ме даже и толкова задминават… Колите, които дни наред вече гледам и във Вашингтон, и тук, в Лос Анжелос, са много покорни пред човека, невероятно покорни… Пак се питам някаква грешка да няма… Няма грешка. Едно знаем за Америка, тя друго излиза… За движението в Америка, за битката между човека и автомобила, спечелена от разума — ще пиша отделно… Сега само отбелязвам, че моето смачкано самочувствие бавно се възвръща. Пътни знаци сочат четиридесет и пет максимална скорост и са укротили автомобилонаселението така, че за мене не е никакъв проблем да стана част от него… Карам и гледам наляво, където е брегът, където е океанът, където са вилите… Пак бъркам — това не са вили, и аз където отивам, не е вила също. Това са къщи. Тук си живеят хората. Това е все още град Лос Анжелос, дълъг и широк, край няма… Скоростта от 45 мили позволява да караш и гледаш. И аз карам и гледам… къщите са скрити в зеленината на брега, сякаш са обърнали гръб на пътя, по който вечер си идват обитателите им, остават една нощ насаме с водата и далечината, за да поемат на другия ден пак по същия този път. Където има ресторант или хотел, над къщата е вдигнат светлинен знак. Другото е все гръб, скрит зад дървета, зад пълзящи растения, зад непознати за нас, европейците, зидове, свързани, омесени с къщата, включени в архитектурата й…
На всичко отгоре трябва да следя и номерата… Целият този може би най-дълъг крайбрежен булевард, който достига чак Сан Франциско и още продължава, е все така… Тук-таме някъде се покаже незастроено място, заливче синне пред мене, покаже се водата — дълбока, спокойна и тиха. Отговаря си на името океанът, няма що. Нито веднъж не го видях да се размърда, да надуе дробовете си, да подхване платната на лодките, кротко пасящи по синята му покривка. Водата е равна и заспала, като че ли не е вода, а много голямо платно, с което е загърната тази земя. После пак се появяват скритите в зелено сгради и колите, спрени до тях. Ако се гледа брегът откъм водата, той е осветен и ошарен така, че прилича на най- фантастична картина от стъкло, алуминий, тухли и светлини — зелени, червени и какви ли не още… Има си хас моят човек, който ме е поканил на гости, да се окаже фукара и да е купил някоя къщурка някъде из лозята. И да ме кани мене и други такива като мене, белким и той с нещо влезе в окото на комшиите… Ама късмет ще извадя, ха…
Така излиза — засичам една стрелка, която сочи надясно. Високо на един баир, доста далеко от водата, се виждат сгради… Моят късметец пак не ме забрави както се вижда… Такъв ще да е, вече не се съмнявам, и моят американец — фукаричка…
Спирам пред къщата, отпреде ми на минутата се появява домакинът — една доста дръглива физиономия, облечен е в простичка риза, едно на друго, такива му бяха и гащите. Гледам лицето му, на индийско бие. Досега само индиец не бях стъпквал по пътя си. Хвана ме яд — къде съм тръгнал да бия този път, заради този оглозган индиец, паяжинясал от глад… Че на всичко отгоре, вместо да ми удари едно темане, ми нарежда къде да сложа колата си, като че тая поляна отпреде ми е паркинг пред НДК, сакън да не сбъркаш къде си спрял и да заемеш мястото на някой член на Политбюро… Е, ще спра, където ми казва. Аз съм човек от социалистическия свят, с нареждания и команди къде да си паркирам колата, къде душата, къде мисълта няма да ме учудиш! Вървя след него, той ме въвежда в една широка стая, натрупана от двете страни с разни малки скулптурки, както ги гледам — глинени. И много! Не е, да речеш, сложил върху един сандък една-две, както слагат хората, а чак го е затрупал. Преддверието, през което минаваме, е полутъмно, но безвкусицата, когато я има, се вижда и на тъмно. От другата ми страна пак такива сандъци, и те с такива богове — от глина, дебели, тлъсти, разпльоскали се върху сандъците. Къде съм виждал подобни скулптури? — В Китай, в Зимния дворец!… На простотия на квадрат ми мирише тая къща, но друг изход нямам — дошъл съм вече… Завиваме вдясно, още един такъв сандък, и той затрупан — оттук нататък вече е по-широко. Канапе, масичка отпреде му, отстрани още столове и фотьойли. Тук малко по бива. Индиецът мърмори нещо — ала да си кажа, тоя тюрлюгювеч, в който ме въведе, толкова ме потисна, че дори не го слушах… На всичко отгоре ме остави сам, запиля се нанякъде… Вдясно се отвори врата, на вратата застана момиче… И първото нещо, което каза, беше: „Ама защо държиш човека на тая светлина?“ И натисна ключа. От този момент, точно както става в приказките, се озовах в друг, съвършено различен и непознат за мене свят…
Момичето беше с толкова големи и красиви очи, че просто онемях… Толкова красива индийка нито съм сънувал, нито съм виждал… Беше облечена светски — в панталони, с тънки терлички, с още по-тънка блузка…
На светлината тази част от хола се оказа нещо съвсем различно. Половината от метала, който можах отподир да огледам около себе си, беше сребро… А ония там чирепи, които така презрях на влизане, се оказаха огромни златни композиции — толкова злато, колкото само върху тези няколко сандъка имаше, да беше се кротнало в нашето национално съкровище… Къде съм, наистина?… Какви са тези хора?… Как стана така, че се топнах от студено в топло. И къде изчезна домакинът с простичкия си панталон или и това ще се окаже някаква игра… Момичето седна на фотьойла срещу мене и много топло и предразполагащо каза: „Татко се извинява… Ще закъснее с петнадесетина минути… Заседанието в общината продължило повече от предвиденото… Аз ще ви правя компания, докато дойде. Нали не възразявате…“
Да казвам ли какви огньове минаха през тялото ми и колко пъти се напопържах, задето се писах тъй набързо познавач на бедно и богато, на мизерия и лукс. Оказал се бях не в бедна, а в безкрайно богата къща, в каквато скоро, много скоро ще разбера, кракът ми не е стъпвал, нито някога повече ще стъпи.
