испанска църква. Трябват пари — тия пари ще ги даде не общината, нейният бюджет не е голям, а доброволците…
Кимам като човек, на който всичко му е ясно, макар, че точно тези 25% от доходите на един лекар в Америка хич не ми се побират в главата. Това са много пари. И доброволно да ги харижеш, за нашите български политически мозъци, такива, каквито са те през последните десетилетия — това си е жива баламурщина, ако не и нещо по-страшно… Пет лева да им се изгубят, милицията на цял окръг ще вдигнат на крак. Е, имаше някога и в България благодетелни хора. Църква построят, училище, преди да умрат, напишат: парите ми за такава и такава обществена цел…
Ала какво може да се очаква от една държава, ръководителите на която смятат, че доброволните дарения обиждат могъществото й, от една партия, която в това вижда заплаха за строя…
Ето го пак комплекса на малкия човек и на малкия политик. Ето го това много българско „Ама какво ще кажат хората“…
— Да ненавиждаш — продължава индиецът — лъжата, лицемерието, клеветата. Да не се разглезват хората — това е железен нравствен кодекс…
Споменава той клеветата и аз пак подрипвам. Като зная как ние, българите, я ненавиждаме. Ако пък наближат избори, както е сега в България, човек от банята да не излиза, все ще е омаскарен.
— Личността трябва да владее до съвършенство три неща — продължава индиецът, — характера си, езика си, поведението си… Има и още — добавя той, — но това е — казано на латински — „Кондицио синекванон“. Спазваш ли тия правила, ти си американец и Америка е твоя. Оттук нататък можеш да имаш какъвто искаш цвят на кожата, да говориш какъвто искаш език, да изповядваш каквато щеш религия или идеология… Не ги ли спазваш…
— Пропускам нещо важно, струва ми се — казва старият индиец и пак рови с ръка вече напълно бялата си брада. — В нашата страна е много важно човек да брани честта си, както да брани и честта на Америка! Вие виждате как всички обичаме нашата държава, виждате колко знамена има навсякъде — все символ на тази патриотична привързаност…
— Даже се питам — казвам компетентно аз, — кое е повече пред домовете в Америка — знамената или баскетболните табла…
Човекът се усмихва:
— За съжаление аз не играя баскетбол, но дъщерята, бъдещият зет, ето тези юнаци — и той показва двамата атлетични индийци, — те играят…
В Америка — наистина, ако не пред всяка къща, то на три къщи пред една, било на вратата на гаража, било отделно, било на вратата на конюшнята или на магазина, има ли 3 квадратни метра свободна площ, спокойно гледай нагоре — няма как да не видиш баскетболно табло. Детето започва да кара кола и да играе баскетбол още същия ден, в който вече може сносно да си казва името и играе, докато е ученик, докато е студент, че нерядко и по до късно. Баскетболът е национална болест за Америка. Само че единствената болест, която дава здраве. И понеже отворихме дума за здравето, и понеже съм в лекарска къща, нека за него кажа още малко.
Грижата за здравето на американския поданик е грижа номер едно… Освен че играят баскетбол, освен че не може да се мине ден, без телевизията да покаже поне три мача между университетски отбори, освен че тази игра там е достигнала такава зрелищност и майсторство, че много често се съмняваш — тези, които играят, нормални хора ли са или някакви извънземни същества, дошли на американска земя, за да покажат какво могат. И къде-къде назад в баскетболното си развитие е целият останал свят. Сравнението между европейския и американския баскетбол е като сравнението между шевролет и запорожец. И което не по- малко удивлява — вместо да ходят по купони, да пият водка и да се друсат, студентите в Америка играят баскетбол, та се късат. Едни играят, другите, хилядите, които не са достигнали до отбора на колежа или университета, присъствуват на тренировките и мачовете на своите тимове. Има ли тренировка, залата е точно толкова препълнена, както когато има мач. Тук обаче са и професорите от колежа или университета, тук са твърде често и меценатите на отбора. Съдбата на този спорт е свързана с престижа на училището, с неговата популярност. А тя в Америка се плаща скъпо. Така, освен за майсторството, човек трябва да отиде на един баскетболен мач, за да види една традиция за здраве, за джентълменство, да се наслади на една силна и красива Америка. И преди всичко млада!
Баскетболът е едната болест. Но Америка има и втора…
Американците много тичат за здраве… Рядко е да се срещне оял се, лоясал човек по американските улици. Макар че и такива има. Рядко, много рядко е да се види човек със сенки под очите, недоспал или препил. Рядко, много рядко е да се види умърлушен човек… Или пък човек, дебело облечен. Къде ли не студувах из тази американска земя първите десети дни, и особено когато бях в района на Чикаго и Бъфало, на път за Ниагарския водопад. А те, представете си, по една ризка, в най-добрия случай — с по едно яке отгоре. Да ти стане студено само като ги гледаш. Температурите нулеви, много често под нулевите, и черни, и бели, че дори и жълти — тънко! Като че ли пестят и от дрехи… Здраво тяло — здрав дух!… Както виждате, пак наш лозунг, само че ние отдавна превърнахме и него в празна пропагандна тенекия, а те го спазват и му дават живот и видение всеки ден… И тия видения са пред очите — на всяка крачка и по всяко време.
Гледах ги в Сената във Вашингтон в часа на обедната почивка — стотици: и по-млади, и не съвсем млади, а и вече мои набори, вместо да се кротнат пред някоя по-тлъста пържола и да забършат по две-три бири, да отпуснат няколко дупки на колана, да се усетят хора, те тичат… В черни, плътни, прилепнали по тялото анцузи, с лъскави трика, целият този народ хуква в обедната почивка — провира се между колите, пресича улиците, държи си тротоарчето, всеки си има маршрутчето, което трябва да пробяга. Дори в Ню Йорк, в най-задръстеното от коли време, авенютата са пълни освен с всичко друго и с тичащи хора. Дори когато е студено, толкова студено, че трудно се диша, виждаш млади и, пак повтарям, не само млади хора, зачервили лица; кой, когато намерил време — един рано сутрин, друг в обедната почивка, трети вечер, четвърти късно вечерта, когато му се появил свободният час — тича, тича Америка. И дъжд да плющи над главите им, и ветровито и студено да е, и буря да се вие, хиляди хора са на улиците и в парковете… Това е нещо като религия, като опиум, който държи телата изправени, мускулите стегнати, тлъстините стопени и очите бистри… Тича, тича Америка. Не зная как се справя с теориите „за“ и „против“ тичането. Ние много обичаме да изнамираме на всяко нещо, което не ни се нрави — оправданието, че и дори съответната научна теория. Изглежда, американците и в това отношение са по-изостанали и от нас, защото, вместо да се занимават с истинската наука — трябва ли или не да се бяга, полезно ли е или не за сърцето, — просто бягат…
Едно от условията за преуспяване в Америка е да изглеждаш здрав, силен, достолепен. Да излъчваш сдържана увереност. Да си в чудесно настроение. Усмивката, зъбите, цветът на кожата да говорят повече от думите. И не само душата, но и тялото ти да пращи от здраве и порядъчност. Мърляв ли си и духовно, и физически, то няма как и в бизнеса, и във всичко друго да не си същият. Огледайте сега хората, които живеят или работят около вас, и сами си отговорете как стоят тия работи в България… Час и половина сутрин отделя една от най-гледаните телевизионни програми, за да поддържа спортната форма на Америка… И такива момичета са избрали, че човек не само от кревата, но и от гроба си ще скочи, за да порипа малко с тях… Така примамливо са направена тия програми, такава красота има в женските и мъжките тела, такава музика и такъв подбор на упражненията, че те викат, подканят, подкрепят те и те тонизират с думи, с възгласи — дърво да си, канапе да си, нощна лампа, преди малко загасена да си, ще заподскачаш с тях.
Американските момичета, освен че нямат сенки под очите, нямат най-често и грим. Доколкото се вглеждах в ръцете им — видях, че те не слагат и маникюр. Когато една жена много работи или просто работи, маникюрът едва ли е най-удобното нещо за ръцете и… Още повече, когато критериите за женска красота съвсем не свършват там, където започва агресивната европейска козметика. Здравият, спокойният живот се усеща, или по-скоро трябва да се усеща, във всичко у американеца. Затова и средната продължителност на живота там е над 75 години.
А смъртността ври децата — най-ниската в света!
Ще ме извини моят домакин — индиецът, загдето още малко време ще го оставя да си поглади брадата и да си поприказва със своите племенници, преди да сме седнали на трапезата, нагласена по индийската традиция, за да кажа още малко за външния вид на американците, нещо, което толкова силно ме впечатли още в първия час на пристигането ми. Това са зъбите на американския поданик. Вглеждах се умишлено и
