автоматизирана — печене, рязане, варене с пара, без пара, горно, долно, отвън — навътре и отвътре — навън, в това съмнение няма. После влизаме в личната картинна галерия на доктора. Тя, меко казано, се оказа по-богата от много обществени галерии по света: няколко оригинала на Пикасо, до него Ел Греко, Рембранд, Гойя, после идват модерни художници, които, то се знае, аз не познавам… Картините стоят при определена температура, за тях е поставена специална климатична инсталация. Спираме пред голямо табло от снимки… Това пак е едно весело табло, каквито има и в много български къщи. С една малка разлика — в нито една българска къща няма да се видят точно тези хора, които виждаме тук… Това са част от другите гости на доктора… Хората, с които той си е прекарвал, два пъти седмично вечерите, както ми казва. И ето защо имало оригинали на Пикасо… Защото самият Пикасо се е снимал тук, в тоя дом, седял е на тия мебели, на които преди час седях и аз, ял е може би със същите прибори… По-нататък виждам на таблото и други, добре познати на цял свят лица: ето я, доста весела и явно в палаво състояние на духа, самата Елизабет Тейлър, друга снимка — устните ми леко пресъхват Жаклин и Джон Кенеди, недалеч от тях е третият от братята Кенеди — сенаторът Едуард… Охо, идолите на моите младини — Джони Холидей и Елвис Пресли. И тъжно мисля, че никога няма да мога да се възползвам от тая човешка и топла покана — да му гостувам, когато поискам, каквато ми отправи докторът. Какъвто да стане светът, той винаги ще се дели на имащи и нямащи. И аз поне не виждам никаква възможност да сменя категорията си… Самият Радж Капур, без Рита, която вече е починала, е тук. Театралното съзвездие се попълва още е Клаудия Кардинале, Виторио де Сика, ето я знаменитата Доли Партън — „американската усмивка“, известна вече и на България. Ето го и моя любимец Стайнбек. И той е опитал от водките на доктора. Има, разбира се, и други знаменитости от политическия, деловия и артистичния живот на САЩ и на света, но тях аз по-малко или съвсем не познавам…
— И всичките тези хора са били тук? — едва казвам, и разбирам сам, че въпросът ми не е въпрос…
Докторът кимва… Мисля, че това е моментът, когато моето самочувствие е било най-смесено. И радост, че съм между тия хора, и дълбоко прозрение, че това е случайно, че е миг, че завесата пред мен е вдигната само за секунди, за да се затвори пак завинаги и безнадеждно.
Като ме държи леко за лакътя, докторът ме повежда към другите територии на своя дом и още говори по повод моя въпрос. Били са, как да не са били. Нали трябват контакти, нали приятелството трябва да се поддържа. Нали това е животът… Той стиска още по-чувствително ръката ми — знак за приятелство.
— В моя дом, за моя дом, вие вече сте като тях… Тук винаги ще бъде отворено за вас и вашето семейство. Каня ви с жена ви!… Когато искате, за колкото време искате…
Няколко мълчаливи крачки, тъжни крачки. Нима той допуска, че аз някога ще мога да се възползвам от поканата му.
— Това е друго много важно правило в нашия живот, което пропуснах — казва докторът и ме извежда на чист въздух, — да цениш и браниш приятелите си… Който има приятели, има всичко…
Казва той приятели, а мене неочаквано ме смъдва. Сещам се отново за България, за моята България, в която довчерашни приятели, съпартийци, съидейници, сега се цепят по шевовете. Политическите различия, балканските страсти, такива огньове са запалили в квартали, по махленски пейки, в домовете на хората, че не зная, докато се върна, ще остане ли човек неопушен и приятелство неизгоряло… Има ли партизанлък, българина за приятелство не го търси.
Даже питам:
— А политическите различия не влияят ли на приятелството?
Докторът спира бавената разходка, когато говори, той се обръща към теб и те гледа в очите.
— Ако политиката може да развали едно приятелство, значи то не е било приятелство. Никоя политика или партия не може да стои по-горе от човека. И силата на Америка е в това, че тя позволява на човека да бъде достоен. Не ти харесва една партия, отиваш в друга, не ти харесва един град, отиваш в друг, дразни те съседът ти, сменяш го. Затова съм убеден, че политиката е начин на мислене, а приятелството е повече — то е и чувства, и отговорност, и морал! О, това е най-великото нещо — казва докторът.
Чистият въздух, на който излизаме, ни предлага изумителна гледка. Друг, много друг изглежда светът гледан оттук наистина…
Наоколо е градина с алеи и с най-различни беседки по алеите. Около тях извират светлини. Те сякаш никнат и се плъзгат по изболата вече зелена трева, изпод краката на столовете, на масичките — ту по- големи, ту само за двама или трима, цветовете са червени, сини, жълти, а зеленото на тревата се подсилва от зелените светлини и аз не зная на нереална феерия ли ми прилича всичко това или на килим, силно шарен, както го тъкат по Южните земи на България нашенските жени. Голям, проснат на десетина и повече декара място, страх те е да стъпиш върху него. Присядаме на меки, удобни столове, пред нас в ниското е океанът, уморен от деня, отпуснал се в краката ни да подремне. На всичкото отгоре, изгрява луната. Сега и Океанът сменя цвета си — от тъмна, далечна сянка, той става сребрист, сякаш поспрял вълнението си, да си почине, преди да тръгнат водите му в свои далечен път. Градината на доктора ми изглежда като откъсната от оня свят. За особени заслуги, дали към хората, които е лекувал, дали към американската култура, дали е бил в добро разположение изобщо, сигурно е, че дядо господ е бил бодър, в най-щедро разположение на духа, щом е откъснал този кът от именията си и го е харизал на индиеца. Не ми се тръгва оттук. Цветовете ме омайват, водата долу ме вика!
А има още изненади: вместо тях да гледам, ни в клин, ни в ръкав, аз питам: Защо все пак, всички живеещи в Америка, обичате да казвате, че сте американци. Ето, вие сте индиец, а казвате — американец съм… Не е ли това измяна към родината.
Човекът мълчи, зная, сега ще вдигне ръка към брадата си, ще я потърка малко, па тогава ще отвърне:
— Родината на човека е там, където му е добре. Преди пет поколения са дошли тук дедите ми. Бедни, гладни, самотни… Тръпнали от нищото, Америка всичко им дала. И преди всичко самочувствие. А това, приятелю, е много важно: държавата ти да ти дава самочувствие.
А моята държава дава ли ми, питам се? Досега ние не сме имали последователна политика по националното си самочувствие, (а още по-малко по националния въпрос), защото, вместо да хвалим народа си и човека, ние винаги сме хвалили ръководителите му. Хеле пък ако трябва за след Девети да говорим.
В Америка е обратното. Националното самочувствие се укрепва чрез почти хроническото недоволство и критика на ръководителите и държавата. Така върхът слиза по-ниско, а низините отиват към върха в себеусещането си!
Докторът продължава:
— Америка дава всичко на онези, които искат да работят, които могат да работят и които имат духа на неспокойствието… Ето, виждате — и той посочва с ръка наоколо, — аз съм роден тук, тук са родени децата ми, това всичкото е мое… Къде е родината ми?…
Той мълчи, аз мълча. В такива разговори, многото приказки са излишни.
— С каквото мога, с каквото трябва помагам на Индия. Кое е по-добре?
Като направи няколко крачки, той пак спря, и ме погледна.
— Кое е по-добре: да си беден в Индия или богат в Америка?…
— Всички индийци ли в Америка са богати?
— Богатството е относително нещо. Но всички, които познавам, живеят достойно. Аз богат ли съм?…
— Това ми се струва безспорно — отвръщам…
— Богатството не бива да е самоцел. То трябва да е резултат… Целта е човек да създава. Да създава добро, да създава пари, да създава здраве, да създава духовност… Всеки, каквото може в тази държава, трябва да създава. Само злото — не…
Тази философия е наполовина индийска, наполовина американска.
— Аз не забелязвам богатството си, и не зная богат ли съм — продължава той. — Онзи, който почне да забелязва богатството си, още повече пък да го показва — той… — докторът търси думата, — той ще загуби обществена привлекателност…
Доктор, а какъв хубав израз намери. Обществена привлекателност! Мисля си, знаем ли ние какво значи това. Откога у нас не се държи на нея. Откога тя е заменена от партийни пристрастия и идеологическо поданичество.
