цени за чужденци и за американци… В самолетите също няма места за чужденци, нито пък в ресторантите или по паркингите… Дори няма по какво да те познаят, че си чужденец. Щом си имаш това картонче, ти си равен на всички, дори на боговете. Доколкото в Америка може да се говори за друг бог, освен за бога — долар!…
Това картонче най-често замества и паспорта. Американците нямат паспорти, освен когато пътуват в чужбина, следователно те ги издават не за себе си, а за такива като нас, които без паспорт не могат да си представят човешкия живот. Шофьорската книжка е документ, с който навсякъде можеш да се идентифицираш. И тава картонче. Всеки американец има или едното, или другото. Най-често всеки има и двете.
Та ето тия високи, билдингови сгради, пред които съм застанал, се занимават с едни такива работи… Какво става в техните вътрешности, всеки може да се досеща, но никой точно не знае, с колко много такива картончета трябва да приказват компютрите, разположени във всяка стая по десетина, на всеки етаж и в цял квартал. И в хилядите квартали на цяла Америка…
Каквото става там, става. Важното е, че на човек му е удобно… Представете си я сега тази гледка в България, представете си опашките и документооборотът, който пада, ако ти трябва кола, къща или каквото там още си решил да купиш или свършиш…
Ето, май че стигнахме до най-голямата разлика между Америка и България във времето на социализма. Целият смисъл на човешкия живот в Америка е да се изкара долара. Спечели ли се той, всичко друго ти принадлежи. Оттук и култът към него. Защото единственият проблем е да се добереш до него: оттук и всемогъщата му сила.
Дотрябва ти кола — вдигнеш телефона или кажеш на момчето, което ти носи куфарите — докарват ти я.
Не ти харесва тая, докарват ти друга…
Дотрябва ти хотел, пак същото. Билет за самолет, жена, паста за зъби, място за къща, всичко, което се купува и продава под слънцето, е твое… Целият ум на човека, следователно цялата негова фантазия, талант, мощ на духа, предприемчивост, схватливост, трудолюбие, гъвкавост, прозорливост отиват не да виси по опашки, да прави събрания и да се занимава с предимствата на социализма пред капитализма, а да получи това доларче… По-трудолюбивите, по-умните, по-способните и повече рискуващите, получават и повече. Другите се стремят да правят като тях. Така един от въпросите, който толкова ме мъчи — защо Америка е толкова напред, като че ли получава отговор. Защото е сложена още в самото си начало, още в пелените, когато е била, на разумни начала. Енергията, сивото вещество на тази държава да отива за съзидание. От всички други грижи, освен личните — любов, болест, мъка, ревност, щастие, тъга, от всичко друго човекът е свободен! Коя друга страна, кое друго общество така си е пришпорило хората да създават, а с другите им грижи е натоварило цял ред служби…
У нас да получиш лева, е само едно от условията, за да живееш. Освен него, трябват така наречените „връзки“. Енергията на човека, освен да работи за пари, много повече отива за тия връзки — с кмета, с партийния секретар, с месаря, с книжаря, с майстора, да ги ухажваш, да ги коткаш, да се унижаваш. Много често може да се живее и без пари. Ако имаш пост — и кола, и вила, и курорт, и обзаведен апартамент, и пътуване в чужбина, не е нужно и да посягаш към кесията…
Ето я разликата: за да имаш в САЩ, трябва труд, фантазия, риск, борба. У нас се иска много по-малко — преданост към Партията и Правителството!
Малка разлика, а докъде ни доведе.
Може би затова Алеко бе казал: „Кога ще живеете бе, хора!…“
В един момент американките спират да работят. Всеки си решава кога. В един момент те казват: достатъчно труд, започва друг живот… Тогава те се емват да пътуват и напълват нашите европейски хотели с учудването си от това, което сме ние и нашите очи с изненада от това, което са те. Сега те обикалят Америка и света.
Американците хвърлят всичките си нравствени и физически сили да работят, докато си създадат онова обществено и материално положение, което да ги задоволява. Когато се пенсионират, те се впускат в живота и са доста смешни. На първо място, с любопитството си към най-прости и банални работи. Ако са в ресторант, те искат всичко да опитат. В това отношение гастрономите французи са къде-къде по- срамежливи. И като децата на всичко се възхищават. Една счупена тояга да видят, снимат я. Край един съборен зид да минат, ще си вземат бучка вар — с чувството, че вземат от сърцето на историята. И пълно навсякъде с туристи американци, натоварени с фотоапарати, бинокли, раници, всевъзможни наръчници и указатели, които не слизат от ръцете им!
Това са годините, в които, след като вече са подредили децата си и са се освободили от грижата за тях, американците твърде често се женят отново… Те вече имат свободно време, постигнали са целите си, още са много здрави… Това е времето, в което те най-масово се посвещават и на доброволни дейности за едно, за друго… Сега те гледат стари и болни хора, които нямат пари за приюти, приютите в Америка са скъпи и наистина са за богатите. Тогава отделят от времето си и предоставят колите си, за да придружават такива като мене… Тогава четат, много четат, и правят туризъм…
Тръгнах си от Лос Анжелос, а изприказвах толкова приказки, само и само да постоя още в него…
Питаха ме, като се върнах в България, колко получава в Америка един физически работник.
Отговорих, че в нашенския смисъл на думата, физическа работа там няма…
— Как — попитаха ме, — ако, да речем, трябва дърва да си нареже човек…
— Ако трябва дърва да си нареже — той си има резачка, малка, лека, всяка женска ръка може да я държи. И на ток, и с двигателче… Скръц, скръц, като че са восъчни дърветата, така ги кълца. Стоях един ден в Сан Франциско и вратът ми се схвана да гледам как се строи билдинг… Бяха стигнали вече доста голяма височина, но движението наоколо не беше отцепено с червени въжета, околните улици не бяха преградени, нямаше доброволни отрядници с ленти през ръцете, нито десетина милиционери, които да пазят. Колите вървяха по всекидневните си пътища, огромни машини, с цели стени от стъкло и алуминий пристигаха, още по-огромни кранове, високи повече от сто метра, вдигнати толкова далече, в небето, че не се вижда краят им, ги захапват и възнасят. Възнася се към бога цялата стена от стъкло и алуминий. Срещу нея свети слънцето, поглъща го матовата светлина на тъмните стъкла, а аз като момче — българче си мисля, сега да вземе това чудо да се откъсне от тия петдесет-сто метра, докъдето е стигнало, па да видим какво ще стане.
Не се откъсва, върви нагоре, стига на мястото си, там хора, дребни като птичета, го наместват, после започват да завързват скоби и болтове, докато вадиш — иде другата стена… Сутринта минах и доколкото отдолу преброих, започваха четиридесетия етаж, то ще рече, работеха на сто и двадесет метра височина. Вечерта, като се върнах, етажът беше завършен, наченат беше следващият. Една билдингова сграда от петдесет етажа, се строи за не повече от шест месеца… Къде ни има Америка време да си задръства движението с камиони, с товарни материали, с въжета за повече време… И не можеш, като видиш всичко това, да не извикаш: „Как ги правите тия работи бе, хора?…“
И да извикаш, няма кой да ти отговори. Тия хора тук работят, не дават интервюта за предимствата на капитализма пред социализма…
Студени са и да има как да им избягам на тези билдинги… Недалеч, на границата, където те свършват и започва нормалният град, е хотелът ми. Ще им избягам и ще отида на брега на океана. И там хотели, колкото щеш. И не са по-лоши от този тук, а че са и по евтини, а това е предимство, което особено ценя. Ето защо, преди да напусна Лос Анжелос в тая му част, правя една последна разходка в ситито, влизам в холовете на няколко банки, оглеждам с наслада озеленените им подземни или първи етажи и партерите, пълни с цветя — саксии, градинки, цели дървета. Между тях има пейки, масички, тече вода… Понякога чешмичката прилича на нашенските, понякога фонтани пеят в ушите ти, понякога водата тече по стените наоколо — стига прагчето, направено от човека, поразбие се на воден прах и пак си потече надолу… Цветя и вода, цели квартали са построени така. Архитектът на всяка сграда си е пробвал фантазията. Една гледка с една не се повтаря, една водна каскада с друга… коя от коя — тия градини на закрито — са по-хубави. И кой от кого е взел идеята за тези водни каскади — американците от японците ли, японците от американците ли — не става ясно. И в Япония те в такова удивление и възхита ме хвърлиха…
Особено красиви бяха тия каскада във вестник „USA Тудей“ — там, разкошното фоайе на огромния билдинг… Това там не беше водопад, а водна атракция… От три етажа падаше водата, на няколко места я
