спираха неголеми прагове, навиряваше се и пак преливаше надолу… А ние, хорицата, влизаме в ниското и гледаме нагоре, откъде иде тая вода, която малко, съвсем малко напръсква човека, та не само да я види или чуе, но и да я усети. Стълби няма до горе. Няма и асансьори. Встрани от водопадите ескалатори, стъпиш отгоре им, измъкнат те…
И тук, в Лос Анжелос, и навсякъде, където има хора, работещи в тия билдинги, градините са задължителни. Висящи, падащи, ниски, високи, с огромни цветя, с ниско подстригана тревица… Дишат гърдите чист въздух, отмаря окото… Най-често обаче приземните етажи на билдингите са заети със закусвални, с малки ресторантчета, които много често са наредени едно до друго. Ето го китайското, държи два метра и прави десетина-двайсет вида ястия, до него японско, корейско, индийско, мексиканско, гръцко… Слезе служителят от сто и петдесетия метър на билдинга, хапне от едно, от друго, ако пък не е гладен, излезе вън, поразтъпче се. Някъде продават само плодове, другаде само салати. Десетки видове салати може да види и да опита човек. Първия път направо пощръклях — от коя да избера, какво по-напред да хапна. А че и едни италиански наденици като цвъртяха пред очите ми, а че едни червени репички и един лучец като видях подстриган, подравнен, с едни чисти листенца. Още ги усещам в корема си… Лос Анжелос, как да го забравиш!…
Ала и друга интересна гледка предлагат билдингите. Все едно дали си на Уолстрийт, дали в Чикаго, Лос Анжелос, или Сан Франциско. Само във Вашингтон билдинг не търси. Там по-висока сграда от Сената няма. Забранено е със закон. Затова пък, където и в града да застанеш — Сената, Белия дом, и задължително мемориала на Линкълн, трябва да се вижда. Нашите прославени архитекти поне това правило да бяха научили или поне да го бяха отстояли — та Витоша поне, Сините камъни и Пловдивските тепета отвред да вижда човек. В тая бетонна и панелна сивота, които ни е сграбчила душите, и това стига!
Особено интересни ми се видяха терасите пред билдингите, с поведението на хората в тях по обедно време… Едни от чиновниците изхвърчат от билдингите едва ли не по бански. Докато им трае почивката, те ще гонят някой тротоар, парк, или по-тиха улица да каляват мускулите си… Други пък излизат на въздух, както са си, с черен костюм, с бяла риза, с вратовръзката. Разхождат се бавно, с тежест, ръцете им са облегнати о тялото, леко обърнати с дланите навън, крачката — типична чиновническа, сервилна, ако няма началник наоколо, наперена ако няма… Гледах ги тук, в Лос Анжелос, гледах ги във Вашингтон, гледах ги и дори в Мемфис. Все същите. Това са единствените господа в цяла Америка, облечени в костюми. Иначе цяла Америка е нещо като битак за дънки, якета и маратонки, само че облечени от хората, а не струпани на купчини за продан. Чиновникът презира дънките. Костюмчето, ризката, черните обувки са неговата мода… Няма разкопчана риза, няма разхлабена вратовръзка. По двама, по трима се разхождат, приказват си, усмивка и благополучие на всяко от лицата — символ и гаранция, че на тези хора банковите операции им вървят от добре по-добре… Гледах ги с много смесени чувства на Уолстрийт. Тая уличка, която в нашите представи е свързана с гангстери, кожодери, убийци на прогресивното човечество, славата на която иде от детството ми със съсъка на змии, с лая на жестоки кучета и с виенето на вълци, с рева на лъвове и с кръвожадния поглед на тигри, тази уличка не е голяма — триста и отгоре нещо метра. Тясна, ала опънала нагоре небостъргачите си, едва-едва, като едно процепче, се вижда небето… синя драскотина между покривите им. А тук са събрани две — трети от мощта на света. Тука всеки един от тия господа с костюмите, с тая, убиваща ме от смях походка — чинна, раболепна, една грешка в моливчето на тия господа в плюс или минус, една държава затрива… Много от тях не влизат в ресторантчетата и закусвалните, с които е пълно наоколо. Те си вземат сандвича и излизат на въздух… Приличието го позволява… Никой от тях не пуши, никой не държа в ръката си халба бира… Долу, между тия сгради, те са нищо, ако не е костюмчето им — ново, скъпо, последна мода. И обувките им, лъснати така, че всеки български ваксаджия и всеки японец ще им завиди. Какво има да ми се толкова докарват — хора, досущ като мене… Само че, като възседнат асансьорчето след малко нагоре, към бюрото с компютъра, разликата дотолкова наяква, че не мога да я опиша, нито дори да си я представя…
Някъде билдингите имат близнаци. Два еднакви, симетрични, или както тук е прието да се казва — огледални. На петия или на осмия етаж гледаш — тенис корт… По обяд или привечер там се разиграва топка… Другаде има висящи градини, накачили се на високото и отгоре като ги гледа човек, да отмарят окото, и отдолу.
На тия билдингови квартали само гюрултията им е голяма. Като изключим Ню Йорк, който главно на билдинги е расъл, и донейде Чикаго, другите градове можеш пеш да ги обродиш, без да капнеш от умора, както ние, българите, правим, идем ли в чужбина.
Истинската големина на американските градове започва извън тая архитектурна шизофрения.
Извън билдингите си Лос Анжелос е вече истински град. С къщите от по двеста квадрата, проснат, разлял се, наистина няма край. Все го оглеждах и все се питах: на какво ми прилича? Целият е обграден с планини. Невисоки, по-скоро ниски, но много разлати. Като че ли някога, в далечни времена, тук е била една-единствена планина, но дошъл дядо господ, вкарал един от най-могъщите американски булдозери и започнал да разравя. Разравял наляво, разравял надясно, отворил равно място за десет града като София. Тъй оставил разринати пръст и камъни, отподир те обрасли с гъста зеленина и станали ниски, лесно проходими планини. До там, до равното, бил на първо време градът. Ала после къщите се покатерили по ридовете, залели ги със зеленина и с пътища, че прелели. Нощвите се оказали тесни за Лос Анжелос. И оттам нататък във всички посоки продължил да расте градът. Само към брега се спрял. Защото Тихият океан не пуска по себе си нищо друго, освен хора на лодки… Докъде се простира Лос Анжелос, тъй и не можах да разбера — стигнеш донякъде с колата, изкачиш един от тия хълмове, речеш — сега ще му видя края, погледнеш пред тебе — пак същото, стигнеш дотам, докъдето виждаш, и пак погледнеш, края го няма, пак град и пак отива, докъдето ти стигат очите…
По тази причина в Лос Анжелос таксита почти няма! Това е една забележителна негова особеност. Къде ще ти излезе сметката, с такси да идеш от едно място до друго в този град — планета. Дотрябва ли ти превоз, вземаш кола под наем — за един ден, за два дни, колкото стоиш тук, толкова. А тия пък, които са си оттук, на тях таксита не им трябват — те си имат коли…
Още първата вечер веднага след пристигането си, дето се казва, не съм още огледал хотела, не съм му се нарадвал, мисълта, че съм толкова близо до Холивуд, не ми дава спокойствие. Във Вашингтон, когато правехме програмата още, пощръклях. Домакините ми казваха: „Може да си го спестите Холивуд, ще останете разочарован…“ Море, викам си, разочарован… На цял свят мадамките натам им дърпа окото, все там им е душата и сърцето. Аз ще съжалявам… Ще съжалявам, ако не ида…
Намерих го на картата. Намерих и „уеите“, по които, ако взема да пресичам това градище, мога да стигна до него… Един квартал минавам, втори поемам, ето ти сега корейския квартал, ето ти до него японския, после по една права улица цепя към виждащия се в далечината хълм. На хълма, който има силни очи, и който може да разчита букви, колкото една американска къща високи, пише: „Холивуд“. Ще съжалявам, а…
Какво ли е сега там, в Холивуд. Какъв ли живот кипи? Има си хас да изпусна нещо, докато стигна.
Стигам… Ама дали това е Холивуд, много такъв един ми се вижда… Нито Шарлей Темпъл, нито Джони Холидей ме посрещат, нито пък голи момичета, тръгнали да показват телата, или бикините си, като по нашите плажове след 10 ноември, белким някоя от тях утре осъмне звезда. Не виждам и тия световноизвестни режисьори, които все си ги представях да крачат важно насам-нататък по улиците и като съзрат мадамка, която ще им свърши работата в бъдещия филм, само я посочват с пръст: ето я новата звезда.
Нищо такова около мене няма. Явно, не е тук центърът, сърцето на Холивуд. Кой ме знае къде пак съм се объркал. Свалям стъклото, минава човек:
— Извинете, Холивуд това ли е?
Човекът махва с ръка наоколо, показва ми — триетажна сграда, на която пише: „Апартаментите на Холивуд“. После и едно кино ми посочва, но и то по нищо не се отличава от кино „Изток“ и ме оставя в най- дълбоко недоумение… Това ли е прославеният кино рай, за който съм чувал, тук ли се правят премиерите на филмите, произведени в Холивуд, тук ли се поднасят цветята на новите кинозвезди, тук ли те влизат простосмъртни, а излизат безсмъртни. Ега ти, ако е това… Толкова път да бия…
Човекът може да си приказва до утре, че това е Холивуд. Щом не отговаря на моята българска представа, значи не е. Пак подкарвам вляво, вдясно, още напред, към светещия на хълма надпис, ха пак назад към киното. Ниски сгради, ниски къщи, малки кръчмички и хотелчета…
