каква кожа са, — също в най-модните френски, италиански и немски магазини, които имат филиали тук, за хиляда долара… Тук пак видях сладкарница, цялата в сребро — от съдовете, приборите, чашите за кафе, до ръбовете на столовете и масите… Тук видях дамски бижута по тридесет, четиридесет и сто хиляди долара…
Само храната, както навсякъде в Америка, колкото и продуктите да бяха от най-прясно и чисто производство, беше на все същите достъпни и ниски цени…
И което беше още по-същото, отколкото навсякъде — усмивката, любезността, страшното спокойствие, с което този свят те огражда отвсякъде.
Ще се разделям вече с Бевърли Хилс. За мен той ще остане един сън… Бил ли съм, видял ли съм… Или просто съм си представял, че и такива места има по земята! Ще трябва да се разделя с този разглезен квартал, а не се разделям. Прав беше чичо ми, като казваше, че от хубав живот и чиста ракия никой не бягал…
Още ще повървя нагоре, до края на тази улица като стигна, ще кажа: „Сбогом, прощавай, хубава Яно. И не те ли е срам, американецо, до такава степен да се разпищолиш?…“
По-нагоре виждам голям магазин… Универсален, доколкото в Америка подобно понятие някому говори нещо… Три момчета в ливреи, негър с висок цилиндър, със силно лъснати черни обувки и с бяла риза, като че, преди да я облече, я е сравнявал с отколешния сняг по нашенските балкани. И като се убедил, че ризата му е по-бяла, облякъл я…
Тия негри пред големите хотели и магазини, на летищата и гарите са едно истинско удоволствие за окото. С какъв мерак си вършат работата, с какво подчертано внимание и с какви изискани жестове, които идват да кажат на тези, които са наоколо, и на света, че нищо на тази земя не е по-важно от това, което те правят. Целите в черно, освен ризата. На колана им, както на повечето американци, висят десетки ключове. Всеки от тях е като братовчед на св. Петър… Американците използват коланите си за какво ли не. На тях майсторите електричари и дърводелците закачат всичките си инструменти. Ходи си работникът, след него, или по-точно на колана му, висят инструменти за основен ремонт. Де що има портиер и полицай, те също по целия си колан са наредили ключове или инструменти, които висят по тях като шарени, къси роклички. Негрите пред хотелите също така държат и по една свирка, като змиеукротители. Само че те не са змиеукротители, а таксиукротители… Както си е с пелерината, отворена и развята на вятъра, като надуе негърът свирчицата си, минава ли такси наблизо и е празно, свива насам и кове спирачки на почетно разстояние, така че негърът да го види. С властен жест той посочва мястото, където таксито точно трябва да спре, поема багажа на човека, заради който е свирнал, небрежно слага задължителния долар — бакшиш в джоба си, отваря вратата на таксито, затваря я, така ниско и дълбоко, с такава силна чупка в кръста се покланя, че едно голямо, черно „Г“ остава отдире ти. И ако ще ти от дън душа да си презрял буржоазния префъкут, колкото и да си наясно с класово партийния подход — иде ти да се мляснеш по красното чело и да се поздравиш, загдето майка ти те е родила, за да доживееш до такава почит…
После негърът се изправя, оглежда достолепно околността, повереното му хотелско или летищно имущество — до появата на следващия пътник или на следващото такси… Така цял ден, така цял живот. Старанието и самочувствието, с което тези хора вършат работата си, ме увери още един път, че в тази държава няма унизителен, няма привилегирован труд. Труд ли е, за уважение е! Работа ли е, трябва да се извърши най-професионално и с най-голямо удоволствие! И не видях никой да се намръщи, като се обърнеш с въпрос или за помощ към него, не видях някой да си върши работата, а да гледа другаде. Всеки работи така, като че от това зависи животът му. Както е и в действителност! Убедих се, че най-голямата радост за американеца е да го забележат, че си обича работата, а ако пък получи признание или похвала, че е висок професионалист, по-радостен и щастлив от него няма. И това се отнася до всякаква работа. Гледах ги тия професионалисти по улиците, в ресторантите, в приземните етажи на билдингите, пълни е ресторантчета, кафенета, градинки. В старата поща на Вашингтон, освен двайсетте ресторантчета, имаше и концерт на музиканти доброволци… Хората си хапват и ръкопляскат. Свирят час, приберат инструментите, мястото им заеме друг оркестър. И той безплатно свири час. И трети иде. И тъй цял ден. Какви музиканти — любители при това! Такива „любители“ в България стотина да имаме, ела ти, гърко, или югославянино, приказвай с нас…
Та разказвах за изкуството на метачите. Тая работа в Америка я вършат предимно мъже. Как вървяха тия чистачи, как не оставяха хартийка да се заседи повече от две-три минути на земята, с какви красиви движения на метлата я прибираха, после пък как в по-големите кофи, сложени край масите, където хората оставяха найлоновите кутии с бивши салати, сандвичи и всякакви местни и други удоволствия, завързваха найлоновите пликове, напъхани в кофата, как ги измъкваха и поставяха в една количка, как на тяхно място през десет минути слагаха нов, чист, красив плик от тъмен найлон. И самите те, колко чисти и прилично облечени… Ала само мъже. Америка смята, че все пак жената не е създадена да чисти публични места…
Негърът в онзи магазин в Бевърли Хилс чакаше някой да потърси такси и той веднага да надуе свирчицата си… Другите две момчета друго чакаха… Появи се кола, от колата слезе жена… Тя не извади ключовете от таблото, нито се огледа къде да паркира… Само слезе и като каза „добър ден“ на момчетата, влезе в магазина. Едно от тях незабавно зае мястото й на кормилото, колата зави надолу, към подземния паркинг… Моя милост — след жената. На пръв поглед магазин като хилядите американски магазини. Не е възможно в един да има нещо, в друг да го няма. Различни са само производителите и цените. А стоката, като я гледаш, по-добре да си затвориш очите, и преди да си дойдеш в България, да си забравил какво си видял… Нагледах се на магазини и вече окото ми не ловеше разликите. Ала реших да тръпна след жената. Беше, както я гледах, набор — имаше ги петдесетте като едно нищо, ала беше още изправена, в походката й имаше много спокойствие и вътрешна увереност. Вървеше, както вървят всъщност всички жени в Америка. Явно, за разлика от мен, тя не изпитваше страх някой да не й извика: „Ама къде бе, другарко, не виждаш ли, че щандът е в ревизия… Ей, този народ без очи е останал…“
Или пък някой мъжага, небръснат, още махмурлия, да се провикне отзаде й: „Ало, малката, не виждаш ли, че сме в почивка сега… Да ти купя едни очила, ако трябва…“
Жената вървеше, аз я следвах на почетно разстояние, сподирен от двоен страх — едно, мен да не ме емне някой, какво пък аз търся в този магазин, като в джоба ми се прескачат само десетина долара, друго, да не би пък тя да си има охрана… В Америка съм се наслушал за какви ли не тайни сигнализации и охрани на човека, от силно развития престъпен свят…
Жената спря в салона за бижута… Дълго оглежда едно, после второ… Около нея бързо се натрупаха продавачки, заизваждаха от различни кутийки и други бижута. Одма кова око и аз в едни дънки… Що не взема, барем като сме тука, да опозная цената на дънките. Цяла Америка е в дънки, не е ли време и аз да се поамериканча малко… Поамериканчих се, няма що… Забол, не забол поглед в дънките, и не толкова в тях, ами в цените им, ето ти ги не едно, ами две момичета цъфнаха до мен. Че като плиснаха онези бели зъби отпреде ми, като ми се заумилкваха, „Какво иска господинът?…“ „Какви дънки интересуват господина?…“ Абе какви дънки ме интересуват! При тия цени, нищо не ме интересува… Седим си и си блеем…
Ала вече малко поамериканчен, отвръщам, като също сипя усмивка, възкисела: „Аз само гледам…“
Докато в Америка се престраших да го казвам това изреченийце — „Аз само гледам“, докато повярвах, че като го кажа, нито ще ме напопържат, нито ще ме натирят, че тук не е панаир, нито стадион, та да ходиш като халтав и да гледаш, без да купуваш, зор видях…
Момичетата ме погледнаха, пак усмивка се сипна отпреде ми и както навсякъде другаде става, се оттеглиха към своите места около касите, да не се натрапват на клиента, да не го притесняват.
Дамата избра бижуто, извади онова ситно картонче, лизна го електрониката, прибра си го и тръпна към горния етаж. Там, сподирена от своето разузнаване и от моя милост, купи някакъв много лъскав куфар, с разни дръжки и колелца по него, но дори не го и пийна, само го огледа, кимна с глава — „о’кей“, демек… Оттам влезе в отдела за хранителни стоки. То не беше отдел, а нещо доста по-друго… Огледа, без да ги пипа, доматите и каза: „Един килограм“… После отиде при краставиците, и там каза: „Един килограм“, после — репички, други зеленчуци и плодове, на които аз дори не зная имената. После спря при месата, суджуците, пастърмите, тук многотията беше толкова голяма, че за малко щях да я изгубя. Показваше стоката и казваше от кое колко иска. Нищо повече… После се повтори оная работа с картончето…
Каза номера на колата си и тръгна обратно… Излезе жената, подире й моя милост, в качеството си на тъмен балкански субект… На изходната врата на магазина, колата я чакаше. Вътре бяха поставени
