с все същата цветна градина на устните си и слага прибори отпреде ми… Не забелязвам, че и чашката, в която ще си пия еспресото, е сребърна. А че и чинийката. И ръбовете на картонената или по-скоро кожената папка с менюто — също… Можете ли да си представите, като каква беда усещам, че ме грози… За едно нищо и никакво еспресо, не се знае за колко дни напред ще ми изгорят дневните…
И пак тъй: срам — не срам, резил — не резил, ще трябва да бия отбой…
— Екекюз ми, сър — казвам с една милна, възгорчива, възкисела и възсмутена усмивка. — Бих искал само кафе…
От ясно по-ясно ми е вече, че тук съвсем не е място, където такива като мене се отбиват само да изпият кафето си. Ала човекът съвсем не ме наругава, съвсем не се нацупва, не се и усмихва снизходително и иронично на празния ми джоб… Покланя се пак така, като че съм му поръчал цяло войсково поделение най- скъпите напитки, и се оттегля със същия поклон, с който би посрещнал навярно и самата госпожа Буш, ако и тя като мене си пада не по американското кафе, а по еспресото…
Изпих си кафето, отброих един долар бакшиш и по-бързо, отколкото е нужно, се изметох от тая сребърна сладкарница. Ала и сега, както много пъти вече досега, докато излизах навън, все имах същото онова, ненапускащо ме чувство, откак съм в Америка, че ще ми извикат зад гърба: „Абе, селски, ти къде се намираш… Кого разиграваш да ти чиракува тук за едно кафе…“
Нейсе, никой не ми извика, никой не ме върна да дам обяснение, не чух и псувня да ме сподири…
Боже, колко наплашени хора сме вече!
IX
Фриско! Така любовно и гальовно американците наричат Сан Франциско. Там ще тегля тегела си днеска и аз. Сутринта плащам хотела си, едно от момчетата пренася куфарите ми и срещу задължителния долар, ги реди в багажника, после изкарва колата и ми държи вратата отворена, за да седна…
Трудно си пробивам път, докато стигна океана. Движението не е тежко, но Лос Анжелос е много голям и вероятността да сбъркаш посоката не е по-малка. По този път вече веднъж донякъде съм минал. Сега Санта Моника ще гоня, затова се въздигам по няколко „уея“, слизам по други. Зная, че всеки миг ще се скрият зад гърба ми, в огледалото за задно гледане, „високите близнаци“ — небостъргачите на „Банк ъв Америка“! Там целият този делови свят сега продължава да си прави бизнеса, да прехвърля пари, да дава заеми, да взема заеми, да продава и купува имоти, да ипотекира, да тича към борсата, телефоните приказват с целия останал свят… Друг живот, чужд за мене! За малко не залепвам колата о багажника на някакъв спрял отпреде поради задръстване шевролет и така, с нещо смесено между псувня и въздишка, че ми се размина белята, се разделям с билдингите на Лос Анжелос…
Гледам пак номера на улицата, гледам картата, няма какво — право там, в сърчицето на Санта Моника ще ме отведе тая улица… Оттам ще хвана крайбрежния път, за който казват, че бил царят на всички пътища в Америка, и довиждане, Лос Анжелос! Голям град си, голяма работа. Покланям ти се, загдето си толкова красив, толкова богат и толкова гостоприемен…
Още малко, и ще се плисне океанът. Ала минута преди да хвана крайбрежния път, виждам табелка — сочи към самата вода. И без да ме кара някой, без сам да зная защо, тия състояния на човек са трудно обясними, иска ми се за последен път да постоя за малко край водата, да погледам брега на Лос Анжелос. Кварталчето, край което минавам, е възбедно. Къщите са стари, уморени и което е по-лошо, занемарени. По улиците вече се вижда неприбран боклук, босоноги дечица с неизмити крака се гонят, стари негърки викат след тях…
Тук по-лесно намирам място за паркиране, няма ги и тия жестоки апарати за таксуване. Спрях колата, пред мене младо момиче натъпкваше своята кола в редицата от други коли и дори със знаци ми помогна да паркирам. После влезе в малко дворче и се зае да отключва вратата. Ключът заяде… Момичето ме погледна: бих ли й помогнал?…
Не съм дип по ключалките, но тази молба на момичето ме учуди. Толкова ли това момиче не го е страх от престъпници, че чак ключа ми дава. Ами ако извадя едно ножче и те бодна в гърленцето бе, девойче… Че знаеш ли ме ти мене какъв съм, що съм, да не би на челото ми да пише, че идвам от социалистическа страна, където, както се знае, живеят най-честните и хармонично развити личности… Това беше първият ми ум. Ала българинът си има и втори. Тая, за да ти дава ключа — ми казва той, има нещо… Кой кани случайни хора да им отключват къщите?
О, опорочено мое съзнание! Момичето държи ключа и ме чака.
Ключът наистина заяждаше, ала в коя българска ключалка ключът не заяжда. Понатиснах, превъртя се. Момичето влезе вътре, но не ме покани, а пак застана на прага.
Ще си поставя аз моя въпрос, няма какво да му мисля…
— Вие може би сте студентка — казвам, вече успокоен, че нищо страшно няма да ми се случи…
— Студентка съм — отвръща непринудено тя.
— От Лос Анжелос ли сте?…
— Не, господине, аз не съм американка. Аз съм от Гватемала… Тук уча медицина…
— Далечко ви е университетът — заключавам като печен американец.
— В този град всичко е далече, — казва момичето. Освен океана — и ми показва водата, която е на тридесетина метра. И добавя: — Нали имам кола!
Поглеждам така наречената кола. От американска гледна точка тя е много стара. Мерена с българска мярка, става и за изфукване пред по-завистливи роднини.
— Сама ли живеете в тази къща?…
— Не, с приятелка. И тя е в Медикъл скуул. Но сега е на работа… — Правя моята, ошлайфана вече, балканска физиономия, която изразява най-дълбоко учудване.
— Аз също работя!… В едно барче — момичето ми се усмихва… — Защо се учудвате…
Не й отговарям, нито повече питам…
Скоро ще науча, че и от Гватемала да си, и от Гваделупа, и от Пето авеню на Ню Йорк, и от Колорадо, нещо най-обикновено в Америка е, стане ли младежът или момичето на шестнайсет години, т.е. добие ли право на шофьорска книжка, бащата да му купи кола. Ако е богат бащата, купува нова и скъпа кола. Ако не е толкова богат, по-стара и по-евтина.
С подаването на ключовете на колата, в деветдесет процента от случаите, той казва на сина или на дъщерята: „Довиждане, желая ти успех и щастие по твоя житейски път. Когато искаш, идвай у дома, но вече с предизвестие… Ако не ти се идва, пиши…“
Макар че Америка е безупречно уредена страна по отношение на телефоните, нейните поданици много обичат писмата. Писмото е най-често използваното средство за общение между баща и синове, между майка и дъщери, между фирми и работещи в тях. То, струва ми се, е последната съпротива на Америка пред нейната единствена, но много страшна болест — отчуждението.
Друг въпрос е, доколко е само американска болест. Като ни гледате как си приказваме с това непознато момиче, сигурно си казвате: абе за какво отчуждение говориш? Мисля, че тук, на тая толкова българска уличка, му е мястото да кажа няколко думи за тая болест.
Срещата с непознат американец винаги ти оставя впечатлението за една откритост, коректност и дружелюбност. Ако в отношенията ви по-нататък няма друг интерес или друга причина познанството да продължи, то там си и остава. Колкото и да сте си станали симпатични. Американците не познават преструвката. Те не познават и лъжата. Защото на тях просто не им се налага да лъжат. Няма за какво.
Не я познават, но не я и прощават. Ето мен например ме предупредиха още на втория ден след пристигането ми: „Вие сте тук за 30 дни. За всеки ден имате средно по 120 долара. За какво ще ги харчите, си е ваша работа. Но ако решите да съкратите престоя си — останалите долари трябва да ги върнете. Те са ви дадени, за да живеете с тях в Америка, а не в България!“
Не ми и мина през ума да хитрувам. Компютърчето ще ме настигне, където и да съм!
Американците нямат обаче нашите сантиментални славянски души, макар че и американците, както и руснаците, много обичат да носят значки, надписи с името си, окачени на ревера, или по двадесет пъти на ден да казват: „Аз съм Джон.“ Няма го у тях — срещнали се двама непознати, харесали се, удрят си по една ръка на рамото и отправят крачка към първата кръчма, а оттам, в късна доба, и към дома на един от двамата. Това в Америка може да се случи само като най-рядко, почти сензационно изключение. Така, че
